Лоугън отново коленичи до Андрю.
— Стана случайно. Няма нищо страшно. Вдигнете лорд Дрейк и уредете да го закарат с каретата ми в моя дом. Бъдете внимателни. Той е болен.
— Той е един вонящ пияница — промърмори някой, но всички се подчиниха на нарежданията на Лоугън.
Той погледна към Мадлин.
— Андрю ще отседне в крилото за гости. Имаш ли нещо против?
Тя поклати отрицателно глава, а лицето й изведнъж пламна от гняв.
— Защо ме питаш? Заяви съвсем ясно, че мнението ми не те интересува.
Държането й беше коренно различно от онова, с което Лоугън беше свикнал. Без да мисли, той я прегърна, за да я отведе от сцената, но тя се отдръпна. За първи път му отказваше да я докосне.
— Нямам нужда от помощ — каза Мадлин твърдо. — Имам нужда само от онова, което ти отказваш да ми дадеш.
Тя си тръгна, преди Лоугън да успее да отвори уста. Беше ядосана и това го обърка. Беше ли я виждал в подобно състояние досега? По дяволите, тя го караше да се чувства виновен за нещо, а всъщност сама се излагаше на опасност!
По пътя към дома и двамата мълчаха. Когато пристигнаха, Андрю хъркаше и прислужниците помогнаха на Лоугън да го настанят в крилото за гости. После набързо вечеряха и Лоугън се приготви да се върне в „Капитал“ за участие във вечерното представление.
— Добре ли си? — попита той. — Мога да изпратя да доведат някого от близките ти или приятелка, за да ти прави компания, докато ме няма…
— Ще се справя — отговори Мадлин, свела очи. — Нали има прислуга, ако ми потрябва нещо. Пък и вярвам лорд Дрейк да се пробуди чак на сутринта.
— Ако се събуди, не го приближавай.
— Много добре. Кога ще съобщиш на лорд Рочестър, че синът му е жив?
— Ще изчакам Андрю да вземе това решение. — Лоугън я погледна изучаващо. — Легни си рано. Днес преживя шок. Имаш нужда от почивка.
— Няма защо да се тревожиш — каза Мадлин хладно, решена да се държи по неговия маниер. — Бебето ще е добре.
Лоугън излезе, без да пророни думичка.
Мадлин се опита да запази търпение, като си припомни какво му беше причинила, пък и своето решение да спечели любовта му лека-полека… Но вместо това гневът й избухна отново. Изглеждаше, че любовта и търпението й се бяха изчерпали. Щом Лоугън иска отношенията им да са такива, тъй да бъде! Беше се изморила да бъде вечна мъченица, да чака и да се надява. Стиснала юмруци, тя се качи горе да се изкъпе с надеждата горещата ароматизирана вода да смъкне напрежението й.
Преди да си легне, тя отиде до прозореца и дръпна завесата. Насреща се виждаха градината и крилото за гости. Стаята на лорд Дрейк светеше и отвътре някой се движеше.
„Лорд Дрейк е буден“, помисли си Мадлин и се намръщи. Тя не се съмняваше, че той се разкайва, макар пиян и че страда. Помисли си също, че трябва да го остави да страда в самота. След всичко, което беше направил през деня, той не заслужаваше съчувствие. Освен това, заповедта на Лоугън да се пази от него още звучеше в ушите й.
Да, ама тя не беше дете или прислужница, че да й заповядва. Беше зрял човек, имаше право да слуша собствената си съвест. Мадлин се притесни и звънна за прислужница, после отиде до гардероба.
Момичето дойде след минута-две.
— Моля, госпожо Скот — каза то объркано, като видя, че Мадлин се облича в рокля за през деня.
— Помогни ми да се преоблека — помоли Мадлин. — Вярвам, че лорд Дрейк е буден. Ако е така, бих искала да говоря с него.
— Но, госпожо Скот, господарят каза на всички…
— Да, той ясно заяви нарежданията си. Но не бива да се тревожиш. Ще бъда в пълна безопасност, защото настоявам някой да ме придружи до крилото за гости.
— Да, госпожо Скот — съгласи се прислужницата колебливо. — Макар да смятам, че господарят няма да е доволен, като научи това.
Мадлин беше придружена до крилото за гости от един лакей, госпожа Бийчъм и иконома, въпреки че всички показаха ясно неодобрението си.
— Няма нужда от толкова хора — възрази Мадлин, но те решително отказаха да я оставят сама с толкова опасен човек.
Когато влязоха, лорд Дрейк тършуваше из стаите на крилото за гости, което беше облицовано с махагонова ламперия. Той се олюляваше, мигаше като току-що събудено дете, после огледа и четиримата и накрая зачервените му очи се спряха на Мадлин.
Тя беше удивена от разликата между неговата външност преди и сегашния му вид. Насмешливият, безгрижен бохем сякаш беше заменен с някакъв странник с разрошени коси и посивяло лице. Беше се преоблякъл с чистите дрехи, които бяха му приготвили — панталон, риза и жилетка, шита за стройното тяло на Лоугън. Шевовете и копчетата й се бяха опънали върху пълното му тяло.
— Ако търсите алкохол — каза Мадлин тихо, — да знаете, че Лоугън предвидливо изнесе всички бутилки оттук. Бихте ли желали кафе?
Андрю я погледна засрамено и се отдръпна в ъгъла.
— Моля ви, идете си — промърмори той. — Не мога да ви гледам в очите. След онова, което сторих днес…
— Вие не бяхте на себе си — отговори Мадлин, а гневът й се смени от съжаление.
— Не, бях самият аз — увери я той. — Точно такъв, какъвто съм — страхливо копеле.
Андрю поклати глава, когато Мадлин изпрати лакея за кафе и сандвичи.
— Не го пращайте! След час си тръгвам.
— Трябва да останете, лорд Дрейк. Заради съпруга ми.
Крайчетата на устата му се изкривиха присмехулно.
— Сигурен съм, че не желаете той да бъде лишен от удоволствието да ме набие.
— Вие го познавате по-добре — каза Мадлин тихо и седна в креслото, а госпожа Бийчъм и икономът запалиха лампите и подкладоха огъня. — Седнете да поговорим, лорд Дрейк.
Той неохотно се съгласи и приседна на един стол близо до огъня, подпрял глава с длани. Кафето беше сервирано, лорд Дрейк изпи три чаши от горчивата напитка и малко сякаш му просветна. Когато се увери, че всичко е спокойно, прислугата се подчини на тихата молба на Мадлин и се оттегли в съседната стая.
Лорд Дрейк заговори пръв.
— Преди разходката по Темза бях пил три дни — измънка той. — Бях почти откачил от страх, защото разбрах, че някакви копелета, на които дължах пари, са определили цена за главата ми. Измислих някакъв идиотски план, според който трябваше да симулирам удавяне, като се надявах, че така ще ги отклоня от следите си. След като планът успя, аз се дегизирах, за да мога да играя комар на източния бряг. Точно там чух клюката за Лоугън. Всички говореха, че той бил незаконен син на Рочестър. Направо подлудях. Никога дотогава не бях изпитвал такава омраза.
— Към Лоугън ли? — попита Мадлин объркана.
Той кимна унило с глава.
— Да… Макар в голяма степен да беше насочена към баща ми. И към двамата, защото ме бяха измамили. Лоугън е бил първородният син, но аз заех мястото му. Аз живях като богат наследник вместо него… Пък и беше очевидно, че той е по-добрият от двамата. Вижте какво успя да постигне той. Винаги съм се сравнявал с него, но аз бях губещият. За сметка на това пък се успокоявах с мисълта, че във вените ми тече кръвта на рода Дрейк. А изведнъж се оказа, че същата кръв течала и в неговите вени.
— Вие сте единственият законен наследник на лорд Рочестър — каза Мадлин. — Това не може да се промени.
Лорд Дрейк стисна с пръсти изящната порцеланова чаша така, че Мадлин се уплаши да не я счупи в ръката си.
— Но трябваше да е Лоугън не ви ли е ясно? В замяна на това той не получи нищо. Боже мой, не
