можете да си представите как живя той, какви наказания му налагаха онези Дженингс, как ходеше дни наред гладен в студа. А през това време аз живеех в богата къща…
— Нищо не сте могли да промените — меко го прекъсна Мадлин.
— Но баща ми е могъл… и като го узнах, направо пропаднах в ада. Не мога да бъда негов син. Не мога също да понеса мисълта, че съм брат на Лоугън, след като съм му отнел всичко в деня на раждането си. — Той стана от стола и остави чашата с треперещи ръце. — Единственото нещо, което мога да сторя за Лоугън, е да изчезна завинаги от живота му.
— Грешите. — Мадлин остана в креслото и го погледна с ясен поглед, който сякаш го прикова. — Бъдете поне достатъчно смел да се видите утре с Лоугън. Мисля, че дълбоко в душата си той вярва, че всички, които обича, някой ден го напускат. Ако храните някакви братски чувства към Лоугън, ще останете и ще намерите начин да му помогнете да стане такъв, какъвто беше. Той няма да се успокои, докато не сторите точно това. Вие сте единствената връзка между Лоугън и лорд Рочестър. Не вярвам той някога да обикне или поне да хареса лорд Рочестър, но трябва да приеме истината, че лордът е негов баща.
— И вие смятате, че аз трябва да сторя тъкмо това за него? — запита лорд Дрейк с ироничен смях, който поразително напомняше смеха на Лоугън. — Боже мили, това не мога да сторя за самия себе си!
— Тогава трябва да си помогнете един на друг — упорито държеше на своето Мадлин.
Лорд Дрейк отново седна.
— Вие сте нещо много повече, отколкото изглеждате, нали? Вие сте една малка настойчива женичка… но мисля, че трябва да сте точно такава, щом сте се омъжили за брат ми.
Те се погледнаха с взаимен интерес, докато не забелязаха един едър силует на вратата. Лоугън… Лицето му беше изкривено, гласът — дрезгав, когато се обърна към Мадлин:
— Махай се оттук!
Тя примигна смутено.
— Аз поговорих малко с лорд Дрейк…
— Казах ти да не се приближаваш до него. Толкова ли е трудно да се подчиниш на една най-просто молба.
— Виж — каза лорд Дрейк, смутен и огорчен, — нищо лошо не е станало, Джими. Не обвинявай съпругата си за нещо, което се е случило много преди да се запознаеш с нея.
Лоугън не му обърна внимание и студено погледна Мадлин.
— В бъдеще, мадам, не се бъркайте в работи, които не ви засягат.
Нещо в нея се прекърши. Месеци наред доброволно му се беше подчинявала, като се опитваше да спечели чувствата му чрез пълното си себеотдаване… но и това не беше достатъчно. Мадлин се беше изморила от опити и провали, от загубата и получаването на едни и същи неща. Стоеше сега пред него и отговаряше напълно безразлично.
— Много добре. Повече няма да ти бъда в тежест. Моля те, уединявай се, колкото желаеш и когато желаеш.
После напусна стаята, без да го погледне. Лоугън се обърна и погледна Дрейк с омраза.
— Само ако я пипнеш с мръсните си ръце…
— Боже мой — възкликна Андрю и поклати глава. — Нима смяташ, че бих могъл да съблазня съпругата ти… или която и да е жена, в подобно състояние. Имам си други грижи. Освен това, тя никога няма да отговори на предложението ми. Не е като Оливия.
— Ще те убия, ако още веднъж те заваря насаме с нея!
— Ама ти си бил по-голям глупак от мен! — отбеляза Андрю и разтри главата си, която се пръскаше от болка. — Не съм го допускал, но излиза, че е така. Намерил си жена, която те обича, макар да не проумявам как и защо, и нямаш никаква представа как да отговориш на тази любов!
Лоугън го погледна с леден поглед.
— Пиян си, Андрю!
— Разбира се, че съм пиян. Това е единственото състояние, в което казвам истината!
— Да пукна, ако започна да обсъждам с теб съпругата си!
— На път си, братко… защото си Дрейк! Непрекъснато бягаш от хората, които те обичат. Хората от рода Дрейк са самотници. Ние презираме онези, които се опитват да ни обичат. Така е станало с майка ти, така ще стане сега с твоята съпруга.
Лоугън погледна Андрю като гръмнат. Беше възмутен.
— Аз не съм като него — просъска той.
— Колко души пожертва заради амбициите си? Колко души държа на разстояние, докато те напуснат? Внушил си си, че самотата е най-удобната позиция. Че така животът е дяволски спокоен и подреден, нали? Прокълнат си да бъдеш абсолютно самостоятелен — като Рочестър и мен. — Той се усмихна на реакцията на Лоугън. — Искаш ли да чуеш нещо безкрайно интересно? Тя ме помоли да ти помогна.
— Да ми помогнеш?! — попита Лоугън недоверчиво. — Не аз имам нужда от помощ.
— Спорен въпрос — каза Андрю с пресилена усмивка. — Нека поговорим утре, братко… Много съм изтощен и пиян. А ти междувременно си помисли дали да не отидеш при жена си и да я помолиш да не те напуска.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Лоугън крачеше объркан из стаите и чувстваше, че спокойния му, подреден живот е нарушен. Напоследък се случиха доста непредвидени неща… Новината, че ще става баща, разкритието, че е незаконен син на Рочестър, мнимата смърт на Андрю. Подобно стечение на обстоятелства в личния му живот би могло да наруши защитните му сили. Насред цялата бъркотия имаше едно нещо, което беше останало същото, без да се поддаде на промяна. Мадлин… щедра, любяща, издръжлива, показваща на всяка крачка любовта си към него.
Лоугън се нуждаеше от нея, но трудно би признал това дори пред самия себе си Мадлин се задоволяваше само с онова, което той и даваше, и не молеше за повече. Лоугън събра остатъците на своята решителност и влезе в спалнята. Съпругата му седеше на края на леглото с ръка на корема си. Лицето й имаше странно изражение, граничещо с паника.
— Какво има? — приближи бързо Лоугън.
— Усетих, че бебето помръдна — съобщи тя учудено.
Той се слиса и не можа да реагира. Стисна ръце и внезапно почувства страхотно желание да я докосне, да усети и той движенията на детето в утробата й. Лоугън потрепери от напрежение, за да сдържи порива си.
Мекотата, изписана на лицето на Мадлин изчезна и тя се изправи. Отиде до гардероба и едва тогава Лоугън видя куфара, който беше извадила.
— За какво ти е? — попита той рязко.
Гласът й беше твърд и плътен.
— Осъзнах, че повече не желая да живея тук.
Обзе го ярост, но той й отговори съвсем спокойно:
— Нямате друг избор, мадам.
— Имам. Не можеш да ме задържиш тук, освен чрез физическа сила.
— Никога не съм допускал, че ти е било толкова неприятно — каза Лоугън и с жест посочи луксозната обстановка. — Ако не си била щастлива, значи си се преструвала много добре.
— Способен си да ме правиш едновременно щастлива и нещастна.
Мадлин извади чифт ръкавици, ленени чаршафи и дантелен шал, които нареди в куфара.
— Ясно е, че ужасно съм те притеснявала. Е, когато се преборя с любовта си към теб, всичко ще стане по-просто и лесно и за двама ни.
Лоугън пристъпи и застана пред гардероба.
— Мади — каза той, — преди малко не биваше да се държа грубо с теб. Но се бях разтревожил. Сега остави тези неща и ела да си легнем.
Тя поклати глава, очите й се напълниха със сълзи.
— Предавам се, Лоугън. Ти няма да спреш да си отмъщаваш за това, че те излъгах. Използваш всяка
