— То е ясно. От таквоз нещо никога не се отказвам.
— И аз се научих, много е приятно — вметна Попов.
— Дмитрий, в теб сигурно има нещо казашко — разсмя се Килгор. — Все едно, Фостър, намини тук за закуска малко преди седем и можем да излезем заедно.
— Дадено — потвърди Хъникът.
Попов стана.
— С ваше разрешение, олимпийските конни надбягвания започват точно след десет минути.
— Дмитрий, не започвай да мислиш за прескачане на огради. Все още не си толкова добър! — каза Маклийн.
— Но мога да погледам поне как го правят, нали? — отвърна Попов и се отдалечи.
— Тоя какво прави тук? — попита Хъникът, след като руснакът се скри от погледа им.
— Както сам каза, тук нищо, но е помогнал доста Проектът да тръгне по една от важните си пътеки.
— О? — попита ловджията. — С какво?
— Всички онези терористични инциденти в Европа, помниш ли?
— Да бе, контратерористичните групи наистина се справиха добре, като приковаха онези копелета. Адски добра стрелба беше при някои. И Дмитрий има нещо общо с това?
— Той е задействал всички тези операции — каза Маклийн.
— По дяволите — отбеляза Марк Уотърхауз. — Значи той е помогнал на Бил да получи договора за Олимпиадата?
— Аха. А без това, как по дяволите ще можем да пуснем „Шива“?
— Добър човек — реши Уотърхауз, отпивайки от калифорнийското си „Шардоне“. Ето, това щеше да му липсва, след като Проектът се задействаше. Какво пък, из страната беше пълно с алкохолни складове. Едва ли щеше да надживее всичкото количество в тях.
35. Маратон
Беше започнало да става толкова приятно, че Попов вече се будеше рано, за да може да му се наслади повече. Тази сутрин той се събуди малко преди изгрев слънце и се възхити на оранжево-розовия блясък на източния хоризонт, предхождащ същинската зора. Никога не беше яздил кон преди да се озове в комплекса в Канзас и сега беше открил, че в ездата има нещо фундаментално удовлетворяващо и мъжко — между краката ти да има голямо, силно животно и ти да го командваш с едно леко подръпване на юздите, дори само с цъкане с езика. Това предлагаше много по-добра перспектива от обикновеното ходене и беше просто… просто много приятно дори на подсъзнателно ниво.
И ето че сега той се озова в кафетерията рано и взе закуската си — заедно с една червена ябълка за Бътърмилк — веднага щом кухненският персонал я подреди. Денят отново обещаваше да бъде хубав и слънчев. Фермерите, гледащи жито, сигурно бяха също толкова доволни от времето, колкото и той, помисли си офицерът от разузнаването. Преди това беше валяло достатъчно, за да се осигури влага за посевите, и сега щедрото слънце щеше да помогне на реколтата да узрее. Американските производители на пшеница бяха най-продуктивните на света, спомни си Попов. При тази чудесна земя и мобилното си оборудване, това не беше никак изненадващо, реши той, и тръгна към обичайната маса. Беше наполовина привършил бърканите яйца, когато се приближиха Килгор и новият, Хъникът.
— Добрутро, Дмитрий — поздрави го снажният ловджия.
Попов трябваше да преглътне, преди да отговори:
— Добро утро, Фостър.
— Какво мислиш за ездата снощи?
— Англичанинът, който спечели златният медал, беше великолепен. Конят му също, разбира се.
— Добри ги избират — отбеляза Хъникът. — Значи ти си шпионин, а?
— Офицер от разузнаването. Да, това беше работата ми в Съветския съюз.
— Работил си с терористи, каза ми Килгор.
— И това е истина. Получавах задачи и разбира се, трябваше да ги изпълнявам.
— По това от моя страна нямаш проблем, Дмитрий. От таз пасмина никой не е закачал мен или някой мой познат. По дяволите, та аз съм бачкал в Либия, за „Ройъл Дъч Шел“. Намерихме едно хубаво петролно поленце, а и либийците, с които бачках, бяха свестни хора. — Също като Попов, Хъникът беше натрупал на таблата си пържени яйца и бекон. Имаше нужда от много храна, за да поддържа мерките си. — Е, и какво мислиш за Канзас?
— Като в Русия в много отношения — широките хоризонти, просторните ферми — макар че вашите са много по-ефикасни. Толкова малко хора гледат толкова много жито.
— Да, разчитаме на това, за да си осигурим хляба — съгласи се Хъникът, сбърчил вежди. — Имаме достатъчно земя, за да гледаме много, и цялото оборудване, което ни трябва. Аз може би ще се заема с тези работи.
— О?
— Да, ами! Всички ще получат по някаква работа в Проекта. Логично е, всички ще трябва да дръпнем яко отначало, все едно, но аз всъщност гледам малко по-надалеч, да получа малко бизони. Даже съм си купил истинска пушка за бизони.
— Какво имаш предвид?
— Има една компания в Монтана, „Шилох Армс“, правят дубликати на истински стари пушки за бизони. Купих си една преди месец — „Шарп“, калибър .40–90 — стреля като звяр — докладва ловджията.
— Някои от хората тук няма да одобрят — каза Попов, мислейки за вегетарианците, очевидно най- крайните друидски елементи.
— Да бе, тез хора, ако смятат, че могат да я карат в хармония с природата без оръжие, по-добре да вземат да прочетат Луис и Кларк. Една мечка гризли не ти разбира много от тия работи с приятелите на природата. Тя знае само какво може да убие и да изяде, и какво не. Понякога просто трябва да й напомниш какво не може. Същото е и с вълците.
— О, я хайде, Фостър — каза Килгор, докато сядаше да се присъедини към двамата си приятели. — Няма нито един потвърден случай вълци да са убили човек в Америка.
Хъникът реши, че това е изключително тъпо.
— О? Виж с’а, малко трудно е да се ядосваш за нещо, ако един вълк те изсере през задника си. Мъртвите не разказват, докторе. Как е в Русия, Дмитрий? Как са вълците там?
— Селяните ги мразят, винаги са ги мразили, но държавните ловци ги преследват с хеликоптери и автомати. А това не е спортменско, както казвате вие, нали?
— Не съвсем — съгласи се Хъникът. — Към дивеча трябва да се отнасяш с уважение. Това е тяхна земя, не е твоя, и трябва да играеш според правилата. Така научаваме за тях — как живеят, как мислят. Затова тук имаме правилата „Буун и Крокет“ за лова на едра плячка. Затова излизам на лов на гърба на коня и ги застрелвам от гърба на коня. С дивеча трябва да играеш честно. Но не и с хората, разбира се — добави той и намигна.
— Нашите вегански приятели не разбират нищо от лов — каза тъжно Килгор. — Предполагам си въобразяват, че могат да ядат трева и само да снимат животинските видове.
— Пълни говна — заяви Хъникът. — Смъртта е част от процеса на живота и ние сме най-големите хищници, и тварите навън знаят това. Освен това с нищо не можеш да сравниш вкуса на еленско, печено на открит огън, момчета. От тоз вкус никога няма да се откажа, и проклет да съм, ако се предам някога. Ако ония екстремисти искат да ядат миша храна, чудесно, но някой да казва на мен, че не мога да ям месо, е, имаше едно ченге по дивеча и рибата, дето се опита да ми каже кога мога да излизам на лов и кога не мога. — Хъникът се усмихна жестоко. — Повече няма да дразни никого. По дяволите, знам аз как стоят нещата в живота.
„И затова си убил един полицай? — помисли си Попов, но не го изрече. — Некултурен варварин.“ Друид с оръжие, това сигурно беше най-опасната порода. Той привърши закуската си и излезе навън. Останалите скоро го последваха и Хъникът си извади пура от седлото, което носеше на гърба си, и я запали, докато се приближаваха до хамъра на Килгор.
— Трябва ли непременно да пушиш в колата? — оплака се докторът веднага.
