— О, да. Въпросът е, че не знаем с колко самоличности може да си имаме работа.
— На негово място ти колко би имал?
— Три или четири, може би, и щяха да си приличат, за да мога да ги запомня по-лесно. Този тип е опитен шпионин. Така че най-вероятно разполага с няколко „легенди“, които може да си сменя така, както сменя ризите си.
— Знам, Джон. Работил съм с Чуждестранното контраразузнаване. Хитър дивеч са, но знаем как да ги хващаме. Успяхте ли да изцедите още нещо от вашите терористи?
— Те не говорят толкова много — отвърна гласът. — Но и ченгетата тук не умеят да разпитват много ефикасно.
„Значи трябва да ги печем на бавен огън?“ — помисли си Бейкър. ФБР действаше по правилата, установени от Конституцията на САЩ. Той предполагаше, че ЦРУ в повечето случаи не се съобразява с тях, и като повечето хора на ФБР го намираше за проява на лош вкус. С Кларк никога не се беше срещал и го познаваше само по сведения. Директор Мъри изпитваше уважение към него, макар и с известни резерви. Кларк някога беше изтезавал хора, беше му намекнал Мъри, а това за ФБР беше срам, колкото и ефикасен да се беше оказал разпитът. Конституцията казваше „не“ по въпроса, и толкова, дори за похитители на заложници, въпреки че според представите на всеки специален агент от Федералното бюро за разследване този вид престъпници заслужаваха точно такова отношение.
— Довери се на британските ченгета. Те са адски добри, Джон, и имат достатъчно опит с типовете от ИРА. Знаят как да говорят с тях.
— Щом казваш, Чък — отвърна гласът някак неуверено. — Окей, изкопчим ли нещо, ще го получиш направо на бюрото си.
— Добре. Ще ти се обадя, ако намерим нещо, Джон.
— Именно. Хайде.
Бейкър се зачуди дали да не прескочи до банята да си измие ръцете си след този разговор. Той беше въведен в нещата с ДЪГА и наскорошните им действия, и макар да се възхищаваше от военния подход, по който си вършеха работата — като мнозина агенти на ФБР той също беше служил в морската пехота, — все пак се различаваше по няколко важни пункта от подхода на Бюрото в подобни случаи… например в това, да не се нарушава законът. Този Джон Кларк беше един костелив кучи син, бивш тип на агенцията, извършил някои „призрачни“ неща, му беше казал Дан Мъри със смесица от възхита и неодобрение. Но какво пък, по дяволите, в края на краищата те бяха от една и съща страна на барикадата, така да се каже, а този руснак бе инспирирал операция, която беше заплашила семейството на Кларк. Това добавяше известен личен елемент към случая и Бейкър трябваше да прояви известно уважение.
Чавес се върна след поредния дълъг ден, преминал в наблюдение на тичащите и потящи се състезатели. Двете седмици бяха минали интересно и въпреки че горчиво му липсваха Паци и Джей Си, когото едва бе успял да види, той не можеше да отрече, че тук му е приятно. Но скоро щеше да свърши. Спортните репортери пресмятаха медалите — Америка се беше справила доста добре, а австралийците — забележително добре, особено в плувните състезания. Още три дни и щяха да бягат маратона, по традиция последното олимпийско състезание, което скоро след това щеше да се последва от церемониите по закриването. Бегачите вече обикаляха по маршрута пеша или с коли, за да проучат височините и завоите. Не искаха да се загубят, изглежда, въпреки че това едва ли беше възможно, тъй като маршрутът щеше да бъде обкръжен от крещящи фенове на всяка крачка, от старта до финиша. А също така тренираха, тичайки в определената за това зона из Олимпийското селище, не чак толкова, че да се изморят, но достатъчно, за да поддържат мускулите и дробовете си готови за най-убийственото усилие на тази най-дълга дисциплина. Чавес се чувстваше в добра форма, но никога не беше бягал четиридесет и два километра. Войниците трябваше да знаят как да бягат, но не чак толкова дълго, а бягането на такова разстояние по павирани пътища сигурно представляваше истинско убийство за стъпалата и глезените, въпреки добре подплатените подметки на съвременните спортни обувки. Да, тези копелета сигурно бяха в страхотна форма.
От самите церемонии по откриването, когато беше запален Олимпийският огън, та до днес, игрите бяха организирани и проведени съвършено, като че ли целият национален дух на Австралия се беше посветил на една задача — както Америка го беше направила някога, когато реши да стъпи на Луната. Всичко беше организирано по върховен начин, което за пореден път доказваше, че неговото присъствие тук си е чиста загуба на време. В мерките им за сигурност липсваше дори намек за някакъв проблем. Австралийските ченгета бяха дружелюбни, компетентни и многобройни, а австралийските СВС, които им осигуряваха тила, бяха почти толкова добри, колкото собствените му бойци, добре поддържани и съветвани от хората на „Глобъл Секюрити“, донесли им тактическите радиостанции, използвани и от хората на ДЪГА. Тази компания изглеждаше добър търговски посредник и той се замисли, че би могъл да препоръча на Джон да поговори с тях по въпроса. Едно външно мнение никога не вреди.
Може би единствената лоша новина беше времето, което се оказа изключително горещо през цялата олимпиада и не оставяше без работа медицинските екипи за първа помощ — топлинните удари валяха като дъжд. Все пак още никой не беше умрял, но стотина бяха хоспитализирани и други около три хиляди, бяха пострадали. И това без да се броят хората, които просто присядаха извън стадиона и се мъчеха да се разхладят, без да прибягват до медицинска помощ. Него самия жегата не го мъчеше толкова, но той също спираше да отдъхне и като всички останали на Олимпийския стадион, беше благодарен за охладителната система, изпускаща освежаваща мъгла. От телевизията дори бяха направили репортаж за нея, което беше добре за американската компания, която я беше конструирала и инсталирала. Говореше се дори за нейна версия по маршрутите за голф в Тексас и другаде, където времето става почти толкова горещо. Преминаването от трийсет и пет градуса към стайна температура от около двайсет и шест беше приятно усещане наистина, почти като под душ, и проходите често бяха претъпкани с хора, особено в следобедите, когато всички търсеха място да се спасят от изпепеляващото слънце.
Към шест вечерта Попов оседла Бътърмилк. Слънцето все още не залязваше, но това щеше да стане след по-малко от час. Кобилата, отпочинала и нахранена, беше напълно предразположена към вниманието му — освен това той й даде още една ябълка, а изглежда, кобилата им се радваше така, както един мъж би се радвал на първата халба бира след края на дългия си работен ден.
Джеремая, конят на Хъникът, беше по-дребен от Бътърмилк, но изглеждаше по-мощен. Фостър Хъникът го изведе, преметнал голямото западняшко седло на рамо, после го оседла, закачи широкия колан с кобура с колта на бедрото си и яхна коня. Джеремая, изглежда, обичаше да го яздят. Животното като че ли се преобрази, когато усети върху себе си новата тежест. Главата му се изправи гордо и ушите му потръпнаха — очакваше команда от ездача си. Последва цъкане и жребецът тръгна към Попов и Бътърмилк.
— Конят ти е чудесен, Фостър.
— Най-добрият, който съм имал — похвали се ловджията. Не персе са заловили внуците и правнуците на конете, избягали от испанските конквистадори, и са ги селекционирали и ето какво се е получило. — Хъникът се пресегна да потупа шията на коня с малко грубовата обич, която, изглежда, допадаше на животното. — Най-добрите коне, които можеш да срещнеш тъдява, ако питаш мен. Умна, стабилна, здрава порода, не са колебливи като арабците и са адски красиви, според мен. Не са най-добрите в нищо поотделно, но превъзхождат всички във всички неща, взети заедно. Страхотни са за дълга езда. Този Джеремая е страхотен за лов и преследване. С него сме прекарали много време в планините, в преследване на лосове. Той дори ми намери златото.
— Моля? Злато ли?
Хъникът се засмя.
— Имението ми в Монтана. Някога било ранчо за добитък, но планините са твърде стръмни за кравите. Както и да е, та там има един поток, спускащ се от планините. Бях изкарал една сутрин Джеремая на водопой и видях нещо да блещука, нали разбираш? — Хъникът се протегна. — Оказа се злато, голяма бучка самородно злато и кварц — това е най-добрата геологична формация за злато, Дмитрий. Мисля, че имах един доста солиден златен депозит в земята си. Не мога да ти кажа със сигурност колко голям, пък и това вече бездруго няма значение.
— Няма значение ли? — Попов се извърна към своя спътник. — Фостър, през последните няколко хиляди години хората са се избивали заради злато.
