— Няма да го правят повече, Дмитрий. Това ще приключи — завинаги, най-вероятно.
— Но как? Защо? — настоя Попов.
— Ама ти нищо ли не знаеш за Проекта?
— Знам малко, но недостатъчно, за да разбера какво каза току-що.
„По дяволите“ — помисли си ловджията.
— Дмитрий, човешкият живот на планетата скоро ще се сведе до една нищожна трошица, приятел.
— Но…
— Не са ли ти казали?
— Не, Фостър, не и тази част. Ти можеш ли да ми кажеш?
„Какво пък толкова, по дяволите“ — помисли си пак Хъникът. Олимпиадата почти приключваше. Защо пък не? Този руснак разбираше от Природата, разбираше от езда и беше адски сигурно, че е работил лично за Джон Брайтлинг в много деликатна сфера.
— Нарича се „Шива“… — започна той.
За Попов беше настъпил моментът да възвърне професионалната маска на лицето си. Беше потиснал всички свои емоции, докато слушаше. Дори успя да докара на устните си усмивка, прикриваща вътрешния му ужас.
— Но как ще го разпространите?
— Ами, виж сега, Джон има една компания, която работи за него. „Глобъл Секюрити“ — шефът й се казва Хенриксен.
— А, да, познавам го. Вашият човек от ФБР.
— О? Аз знаех, че е бил ченге, но не и от федитата. Както и да е, та те получиха договора за консултиране на австралийчетата по време на Олимпиадата и един от хората на Бил ще пусне „Шива“. Нещо, свързано със климатичната система на стадиона, така ми обясниха. Ще го пуснат в последния ден, нали разбираш, на церемониите по закриването. На другия ден всички се прибират по домовете си и така десетки хиляди души ще отнесат гадинката вкъщи.
— Но нас какво ни предпазва?
— Теб са ти ударили инжекция, когато пристигна тук, нали?
— Да, Килгор ми каза, че била някаква имунизация.
— Имунизация, как не! Това е ваксината, която те предпазва от „Шива“, аз също я получих. Това е Ваксина Б, момко. Има още една, разправят, ваксината А, но от нея не би ти харесало да получиш — продължи да обяснява Хъникът.
— Но ти откъде знаеш всичко това?
— Ами, виждаш ли, в случай, че хората вземат, че се досетят за това нещо, аз съм един от тези, които организираха системата за охрана около това място. Затова ми казаха защо Проектът се нуждае от тази кръгова отбрана. Това е сериозно, човече. Ако някой се досети какво става, по дяволите, могат да ни треснат и с атомна бомба, нали? — подчерта ухилен Фостър. — Малцина наистина разбират, че планетата трябва да се спаси. Искам да кажа, че ако не го направим сега, само след около двайсет години всичко и всички загиват. Не само хората. Животните също. Не можем да позволим това да стане, нали?
— Сега разбирам. Да, изглежда логично — съгласи се Дмитрий Аркадиевич.
Хъникът кимна доволно.
— Предполагах, че ще го схванеш, човече. Така че онези терористични работи, дето ти си ги започнал, е, те са били много важни. Ако не бяхме накарали всички да се поизпотят и да се разтревожат от международния тероризъм, Бил Хенриксен можеше да не успее да вкара хората си да свършат онази работа. Така че — добави Хъникът, измъквайки пура от джоба си — благодаря ти, Дмитрий. Ти наистина си важна част от целия Проект.
— Благодаря, Фостър — отвърна Попов. „Нима е възможно?“ — зачуди се той. — Доколко сте сигурни, че всичко това ще подейства?
— Трябва да подейства. Аз също зададох този въпрос. Те ме въведоха в част от планирането, щото съм учена глава, нали се сещаш — някога бях геолог, повярвай ми. Знам доста неща. А тази болест, ще знаеш, си е таковала мамата. Същинският ключ към нея е генното инженерство, извършено над оригинала, вируса на ебола. По дяволите, сигурно помниш колко страх предизвика той преди година и половина.
Попов кимна.
— О, да. Тогава бях в Русия. Беше наистина страшно. — Още по-страшна обаче беше реакцията на американския президент, припомни си той.
— Та значи, те — учените от същинския Проект — са се поучили доста от това. Ключът към успеха е ваксината А. Първоначалната епидемия ще избие може би няколко милиона души, но това е само за психологически ефект. Ваксината, която „Хоризонт“ ще пусне на пазара, е ваксина с жив вирус, нещо като полиоваксината „Сабин“. Но те са го настроили, така да се каже. Тя не спира „Шива“, човече. Тя го разпространява. Минава един месец до месец и половина, докато се проявят симптомите. Това го доказаха в лабораторията.
— Как?
— По тази част е работил Кърк. Той е отвлякъл хора от улицата и са изпробвали „Шива“ и ваксините върху тях. Всичко е подействало, дори разпространяването в първата фаза, което е нагласено да се приложи в Сидни.
— Голяма работа е това, да промениш облика на целия свят — разсъди на глас Попов, поглеждайки на север към междуградската магистрала.
— Трябва да стане, човече. Ако не успеем — е, тогава ще трябва всички да се цунеме за сбогом, Дмитрий. Не мога да позволя това да стане.
— Ужасно е, но разбирам логиката в позицията ви. Брайтлинг наистина е гений — да осъзнае всичко това, да намери път към решаване на проблема и след това да намери смелост да го осъществи. — Попов се надяваше, че тонът му не е прекалено покровителствен, но този Хъникът беше технократ, не разбираше много от психология.
— Аха — промълви Хъникът, захапал пурата, след което драсна клечка кибрит и я запали. Духна клечката и я задържа между пръстите си, докато изстине, за да не предизвика прериен пожар. — Гениален учен, и схваща всичко, чат ли си? Слава Богу, че има всички ресурси, за да може да го направи. Да устрои всичко това сигурно му е струвало милиард долара — по дяволите, само за това място, без да смятаме другото в Бразилия.
— В Бразилия?
— Там има едно по-малко копие на този комплекс, някъде западно от Манауш, доколкото знам. Там не съм бил никога. Джунглата не ме интересува чак толкова. Аз си падам повече по откритите пространства — обясни Хъникът. — Виж, африканската савана това е друга работа. Е, надявам се, че един ден ще я видя и ще половувам там.
— Да, аз също бих искал да видя дивия живот — как живее и избуява под слънцето — съгласи се Попов, вече взел решението си.
— Мдаа. Ще си гръмна някой и друг лъв. — Хъникът изцъка с език и подкара Джеремая по-бързо, в лек галоп, който Попов се постара да уподоби. Беше опитвал тази скорост преди, но му беше малко трудно да се синхронизира с леките движения на Бътърмилк. Наложи се отново да превключи съзнанието си към тялото, за да се получи, но се справи и скоро догони ловеца.
— Значи ще преобразувате тази земя наоколо като Дивия Запад, а?
Магистралата беше вече на около три километра от тях. Камионите се носеха по нея плавно, каросериите им бяха осветени с кехлибарени светлини. Щяха да минат и междуградски автобуси.
— Това е едно от нещата, които ще направим.
— И ще носиш револвера си навсякъде?
— Разбира се. Ще бъда като хората, за които съм чел, ще живея на открито, в хармония с природата. Може би ще си намеря някоя жена, която мисли като мен, може да си вдигна някоя хижа горе в планините, като Джеремая Джонсън… но без индианците кроу, които да ми досаждат — добави той ухилен.
— Фостър? Той се извърна. — Да?
— Мога ли да видя револвера ти? — Молеше се дано да получи положителен отговор.
И го получи.
