Канзас Сити. Той ще потегли от Портал А-34 и е за първа класа, 2С. Някакви въпроси, сър?
— Не, благодаря ви.
Попов взе билетите и ги напъха в джоба си. После се огледа за изходния коридор и се запъти натам, спря се до един контейнер за боклук и след като бързо се огледа, много внимателно измъкна чудовищното оръжие от чантата, изтри го и го пъхна в сметта. После отново огледа терминала. Не, никой не беше го забелязал. Успокоен, той се запъти към охранителния пост, чийто магнитомер за щастие не изписука при неговото преминаване. Прибра кожената чанта от конвейера, огледа се, намери мъжката тоалетна и след минута излезе от нея, чувствайки се вече много по-добре.
Местното летище разполагаше само с два портала, но бар имаше и Попов се запъти към него. В портфейла му имаше петдесет долара в брой, с пет от които си поръча двойна доза водка, която глътна на екс, преди да поеме по следващите сто крачки към портала. Самолетът се оказа витлов — той не беше пътувал на такъв от години. Но за този полет беше готов да се примири с всичко, така че се качи на борда дори с удоволствие. След пет минути пропелерите започнаха да се въртят, а Попов започна да се отпуска. Тридесет и пет минути до Канзас Сити, после пауза от четиридесет и пет минути, а след това — до Ню Йорк, на Боинг 747, в първа класа, където алкохолът е безплатен. Най-хубавото беше, че мястото му бе отляво на самолета, така че никой да не може да го заговаря. Попов имаше нужда да размисли, и то бързо, макар и не чак толкова бързо.
Той затвори очи, докато самолетът излиташе, и си помисли: „Добре, какво научи и какво ще правиш с това знание?“ Два елементарни въпроса, но той трябваше да подреди отговора на първия, преди да разбере как да отговори на втория. Едва ли не започна да се моли на Бога, в чието съществуване не вярваше, но вместо да продължи в тази насока, отвори очи и погледът му се заби през прозореца в тъмния терен долу, докато умът му се зарея в собствената си тъмнина.
Кларк се събуди внезапно. Беше три през нощта. Беше сънувал сън, чиято същина сега убягваше на съзнанието му, но знаеше, че сънят е бил неприятен и можеше да прецени степента на тази неприятност дори по самия факт, че го беше събудил — нещо, което рядко му се беше случвало дори по време на трудна оперативна задача. Разбра, че ръцете му треперят, но защо — не знаеше. Той разтърси глава, изтегна се по гръб и затвори очи. Трябваше да поспи още. Днес му предстоеше заседание по бюджета, проклятието в неговото битие на командир на групата ДЪГА — да се прави на скапан счетоводител. Може би Това е било същината на съня му, помисли си той. Заклещен завинаги сред счетоводители в безкрайно досадно обсъждане откъде да се намерят пари и как да се похарчат…
Кацането в Канзас Сити беше гладко. Попов погледна часовника си. Бяха пристигнали с няколко минути преднина. Той слезе от самолета и влезе в терминала. Намери портал А-34 — провери, за да е сигурен, че новият полет е оттам — след което отиде в бара. Тук дори пушенето беше разрешено, нещо необичайно за американско летище, и той жадно задуши цигарения дим, спомняйки си младостта, когато беше пушил папироси „Труд“, и за малко да си поиска да дръпне един път от някой от американците. Но се овладя и само гаврътна втората си двойна водка на една седалка в ъгъла, обърната към стената. Не желаеше да даде на никого повод да си спомни за него тук. След тридесет минути повикаха пътниците на полета му. Той остави десетдоларова банкнота на тезгяха и излезе, помъкнал празната чанта, след което се запита за какво всъщност я мъкне. Но щеше да изглежда необичайно да се качи на борда без никакъв багаж, затова я задържа и я натъпка в багажника над главата си. Най-доброто при този полет беше, че съседното място, 2Д се оказа незаето, и той седна на него и се обърна към прозореца, за да е по-трудно на стюардесата да вижда лицето му. После боингът се отдръпна от портала и навлезе сред нощния мрак. Попов отказа предложеното му питие. Засега беше погълнал достатъчно и въпреки че алкохолът му помагаше да подреди мислите си, прекаленото количество щеше да ги замъгли. В организма му вече имаше достатъчно, за да го отпусне, и повече не му трябваше.
Какво точно бе научил през изминалия ден? Как се връзваше то с всички други неща, които бе научил в комплекса в западен Канзас? Отговорът на втория въпрос беше по-лесен от този на първия: доколкото данните, които беше добил днес, бяха сигурни, те с нищо не противоречаха на характера на проекта, на неговото местоположение и дори на декора. С нищо не противоречаха на списанията до леглото му, нито на видеокасетите до телевизора, нито на разговорите, които беше подслушал из коридорите или в столовата. Онези маниаци планираха да сложат край на света в името на своите езически вярвания — но как по дяволите можеше да убеди когото и да било, че това е така? И какви точно твърди данни можеше да даде той на някой друг — и на кой точно друг? Трябваше да е някой, който едновременно и да му повярва, и да е способен да предприеме действия. Но кой? Съществуваше и допълнителният проблем с убийството на Фостър Хъникът — за това нещо той не беше имал никакъв избор: трябваше да се измъкне от комплекса и това беше единствената възможност да го направи скрито. Но сега основателно можеха да го обвинят в убийство, което означаваше, че някое полицейско формирование може да се опита да го арестува, а след това как щеше да може да съобщи да бъдат спрени тези шибани друиди да извършат това, което се канеха? Никой полицай на този свят нямаше да повярва на приказките му. Всичко изглеждаше прекалено гротескно, за да може да бъде поето от един нормален човешки разсъдък — а онези от Проекта със сигурност си имаха прикриваща версия или легенда, съставена грижливо, за да отклони всякакво възможно официално разследване. Това представляваше най-елементарната мярка за сигурност и онзи приятел, Хенриксен, със сигурност се беше погрижил за нея.
Карол Брайтлинг се изправи от бюрото си в офиса. Току-що бе напечатала писмо до шефа на персонала, в което го уведомяваше, че ще отсъства, за да поработи по един много специален научен проект. Предварително беше обсъдила това с Арни ван Дам същия ден и не получи никакво сериозно възражение относно заминаването си. Нямаше изобщо да му липсва, говореха недвусмислено жестовете му. „Какво пък — помисли си тя със студен поглед, забит в екрана на компютъра — той на мен също“.
Доктор Брайтлинг напъха писмото в един плик, залепи го и го остави на бюрото на помощника си, за да го предаде в Белия дом на другия ден. Тя беше свършила своята работа за Проекта и за планетата и сега беше време да напуска. Беше минало много, много време, откакто за последен път бе усетила прегръдката на Джон. Разводът им беше получил голяма публичност. Така трябваше да бъде. Никога нямаше да получи работата в Белия дом като жена на един от най-богатите мъже на Америка. И така, тя се беше отказала публично от него, а той публично се беше отрекъл от движението, от убежденията, които двамата изповядваха преди десет години, когато бяха формулирали идеята за Проекта, но не беше престанал да вярва в тях по-малко, отколкото самата тя. Така тя си беше пробила път нагоре към правителствените среди и беше получила разрешително от службите за сигурност, което й осигуряваше достъп буквално до всичко, дори до оперативното разузнаване, информацията от което тя след това предаваше на Джон, когато имаше нужда от това. Преди всичко, имаше достъп до информацията за биологическото оръжие, за да знаят какво са направили в Научноизследователския институт за иновации и развитие (НИИР) на Въоръжените сили на САЩ и другаде за американските средства за защита, и по този начин да разберат как да конструират вируса по такъв начин, че да надвие всяка предложена ваксина, с изключение на формулираната от „Хоризонт“.
Но всичко това си имаше цена. Джон се показваше сред обществото в обкръжението на всевъзможни млади жени и несъмнено беше флиртувал и спал с повечето от тях, защото винаги си беше бил страстен мъж. Този аспект не бяха го обсъждали преди публичния си развод и по тази причина за нея се оказа неприятна изненада да го вижда по време на някои светски събития, на които се случваше да се засекат, винаги прегърнал красиво младо същество, винаги с различна, тъй като не беше завързал нито една по- съществена връзка след връзката с нея. Карол Брайтлинг си каза, че това е добре, защото означаваше, че тъкмо тя е единствената жена, която има значение в живота на Джон, а всички онези досадни млади жени бяха просто средство да изразходва мъжките си хормони… Но въпреки това не й беше никак лесно да го вижда, и още по-трудно да си мисли за това, сама в дома си, само с котарака Джигс за компания.
Но на другото блюдо на везната срещу този малък личен проблем бе поставен Проектът. Работата й в Белия дом само беше укрепила убежденията й. Всичко беше видяла тук — от спецификациите за нови ядрени оръжия до докладите за изпитания на биологическо оръжие. Иранският опит да се предизвика национална епидемия, предшествал поемането на правителствената служба от нея, едновременно я беше
