— Разбира се.
Той го извади и му го подаде.
— Зареден ли е?
— Няма по-безполезно нещо от незареден патлак. По дяволите, искаш да гръмнеш ли? Само дръпни спусъка, но гледай първо да дръпнеш здраво юздите на коня си, окей? Джеремая е привикнал на този шум. Но кобилата може да не е.
— Разбирам.
Попов стисна юздите в лявата си ръка, за да задържи Бътърмилк под контрол. После изпъна дясната си ръка и прищрака чукчето на колта — типичното тройно изщракване за този тип револвер, — прицели се в един от близките колове на външната ограда и натисна спусъка. Колът се скърши по средата и горната част отхвърча.
— Добър е, нали? — попита Хъникът. — Мен ако питаш, най-доброто ръчно оръжие, правено някога.
— Да — съгласи се Попов. — Много е добър.
След което се обърна. Фостър Хъникът седеше спокойно на гърба на жребеца си, няма и на три метра от него. Това правеше нещата лесни. Бившият офицер от КГБ отново прищрака чукчето, прицели се точно в гърдите му и натисна спусъка преди ловецът да успее да реагира. Очите на мишената му се изцъклиха, било от пълното неверие, с което осъзна невъзможното, или от удара на тежкия куршум, но от което и да беше, нямаше никакво значение. Куршумът премина точно през сърцето му и той падна на тревата.
Дмитрий слезе и направи три крачки до трупа, за да се увери, че Хъникът е мъртъв. После свали седлото от Джеремая, който прие смъртта на господаря си някак флегматично, махна и юздите му, удивен, че животното не понечи да го захапе за това, което беше направил, но конят не е като кучето. След това удари животното по задницата и то се затича, спря се на петдесетина метра встрани и кротко започна да пасе.
Попов се качи отново на Бътърмилк и я подкара на север. Извърна се през рамо, видя осветените прозорци на комплекса и се зачуди дали щяха да усетят скоро липсата им. Вероятно не, прецени той, докато междущатската магистрала наближаваше. Недалече на запад трябваше да има някакво селце, но той реши, че най-добрият му шанс е да се приюти в навеса на автобусната спирка или да махне на някоя кола или камион. Какво щеше да направи след това, все още не беше сигурен, но знаеше, че трябва час по скоро да се измъкне оттук, колкото се може по-далече. Попов не беше от хората, които вярват в Бога, не го и интересуваше дали има Бог, но дяволите със сигурност съществуваха… и той беше работил за тях, и ужасът от това не приличаше на нищо, което беше изпитвал като млад офицер от КГБ.
36. Принудителни полети
Страхът беше не по-малко влудяващ от ужаса. Попов никога не беше преживявал истински страшни мигове в кариерата си. Винаги беше имало напрежение, особено в началото, но той бързо бе придобил увереност в шпионския занаят и уменията му се бяха превърнали за него в нещо като спасително одеяло, в чиито топлещи гънки душата му винаги се беше чувствала уютно. Но не и днес.
Сега той се намираше на чуждо място, а не просто в чужда страна, защото той беше градски човек. В големите градове знаеше как да се покрие за минути, да изчезне толкова неуловимо, че никоя полицейска сила по света да не може да го издири. Но това тук не беше град. Той слезе от гърба на Бътърмилк на стотина метра от автобусната спирка и отново отдели време да свали седлото и юздите, защото един оседлан кон без ездач със сигурност можеше да привлече внимание, но кон, който просто обикаля на воля, вероятно нямаше, не и тук, където мнозина гледаха подобни животни за лично удоволствие. После трябваше само да се промъкне през мрежестата телена ограда и да се приближи до автобусната спирка, която, установи той, беше празна. По голите, боядисани в бяло стени нямаше никакво разписание. Беше възможно най-простата постройка, като че ли направена от лят бетон, с дебел покрив, за да удържи на тежките зимни снегове и може би да оцелее при торнадо, за което беше чувал, но никога не бе преживявал. Пейката също беше бетонна и той приседна за малко на нея, за да успокои треперещите си крайници. Никога не се беше чувствал така. Страхът… ако тези хора смятаха да избият милиони, милиарди хора, те изобщо нямаше да се поколебаят да отнемат неговия живот. Трябваше да се маха оттук.
Десет минути след като беше пристигнал на спирката, той погледна часовника си и се зачуди дали толкова късно изобщо минават автобуси. Ако не, какво пък, все пак минаваха коли и камиони и може би…
Той пристъпи до банкета и вдигна ръка. Колите профучаваха край него с над сто и тридесет километра в час, което не им оставяше време да го забележат в тъмното, камо ли да натиснат спирачките. Но след петнадесетина минути един кремав форд отби и спря.
— Накъде си тръгнал, приятел? — попита шофьорът. Приличаше на фермер, може би около шестдесетгодишен, лицето и шията му бяха прорязани от бръчки от слънцето и вятъра.
— Към летището в съседния град. Можеш ли да ме закараш дотам? — попита Дмитрий, докато се качваше. Шофьорът не използваше предпазен колан, което вероятно беше нарушение на закона, но пък хладнокръвното убийство също, и това беше напълно достатъчна причина да изчезва оттук колкото се може по-бързо.
— Що не, аз също ще отбия оттам. Как ти викат?
— Джо… Джоузеф — отвърна Попов.
— Е, аз съм Пийт. Не си тукашен май, нали?
— Не съвсем. От Англия съм — продължи Дмитрий, стараейки се да подхване подходящия акцент.
— О, тъй ли? Какво те води насам?
— Бизнес.
— Какъв? — попита Пийт.
— Консултант съм, нещо като посредник.
— И как стана тъй, че я закъса тук, Джо? — попита шофьорът.
Какво му ставаше на този човек? Да не би да беше полицай? Задаваше въпроси като някой от Второ главно управление.
— Моят… приятел. Обадиха му се на пожар от вкъщи и се наложи да ме остави тук да изчакам автобуса.
— О! — Това му затвори устата, забеляза Попов, благославяйки последната си лъжа. „Разбираш ли, току-що застрелях и убих един, който иска да убие теб и всички, които познаваш“… Беше един от миговете, в които истината просто не работеше. Умът му сега препускаше на бясна скорост, далеч извън рамките, допустими за този скапан пикап, чийто водач, изглежда, не искаше да понатисне педала на газта малко по- здраво и всички други превозни средства профучаваха край тях. Фермерът беше възрастен човек и очевидно търпелив. Попов едва се овладя да не заудря с юмрук по седалката, докато шофьорът бавно поемаше по отклонението, след което зави надясно и подкара към нещо, което приличаше на малко регионално летище. На портала пишеше „Ю Ес Еър Експрес“.
— Благодаря ви, господине — каза Попов и слезе.
— Жив и здрав, Джо, и лек път — отвърна водачът с дружелюбна канзаска усмивка.
Попов бързо влезе в мъничкия терминал, отиде на гишето и каза на служителя:
— Трябва да отида до Ню Йорк. Първа класа, ако може.
— Ами, имаме полет след петнайсет минути до Канзас Сити, а оттам можете да хванете полета на „Ю Ес Еъруейз“ до „Ла Гуардия“, господин…
— Деметриус — отвърна Попов, сещайки се за името на единствената останала му кредитна карта. — Джоузеф Деметриус — уточни той, докато измъкваше портфейла си, за да подаде картата.
Имаше паспорт със същото име в един сейф в Ню Йорк, а кредитната карта беше добра, с висок лимит и никакво плащане по сметката в последните три месеца. Служителят на гишето може би си въобразяваше, че работи бързо, но Попов трябваше да се отбие и в тоалетната и полагаше невъзможни усилия да прикрие тази спешна потребност. Точно в този миг си даде сметка, че все още има зареден револвер в чантата, която носеше на рамото си, и че трябва тутакси да се отърве от него.
— Окей, господин Деметриус, заповядайте билета ви за сега, Портал 1, а ето и другия, за полета от
