— Ще я държа извън шибания прозорец, Джон. Боже мой, и ти ли си от ония второразредни нацисти на тема пушене? — възкликна ловджията.
Но после се подчини на обстоятелствата и наистина отвори прозореца, за да държи пурата навън, докато приближаваха с джипа към конюшнята. Не беше дълго. Попов оседла дружелюбната Бътърмилк, нахрани я с ябълката от столовата, яхна кобилката и огледа зеленикаво-кехлибареното море, обкръжаващо комплекса. Хъникът излезе на кон, който Дмитрий не беше виждал досега — и реши, че е собственост на самия ловец. А като го погледна отблизо…
— Това револвер ли е? — попита Попов.
— Това е М-1873 армейски револвер „Колт“ — отвърна Фостър, изваждайки оръжието от също така автентичния кобур „Трипърсънс“. — Патлакът, който завладя Запада. Дмитрий, аз никога не яздя без приятел — каза той със самодоволна усмивка.
— Четирийсет и пет? — попита руснакът. Беше ги виждал по филми, но никога на живо.
— Не, този е .44–40. Калибър четирийсет и четири десети от инча, с четиридесет гилзи с черен барут. Преди сто години се използвали един и същи заряд и за пистолета, и за пушката. Така ти излиза по- евтино — обясни той. — А куршумът му убива почти всичко, което поискаш. Е, може би не бизон — отстъпи той, — но за елена е адски сигурно…
— Или човек?
— Бас държа. Това просто е може би най-смъртоносният патрон, правен някога, Дмитрий. — Хъникът прибра револвера в кожения кобур. — Виж, този кобур всъщност не е съвсем автентичен. Наречен е „Трипърсънс“, на името на Били Трипърсънс, мисля. Бил е американски шериф, в старо време, освен това е бил туземен американец и много държал на закона, така се разправя в историята. Както и да е, той изобретил кобура в края на миналия век. По-лесно е да се изважда бързо патлакът от него, виж. — Фостър показа. Попов беше дълбоко впечатлен, че го вижда на живо след толкова много филми. Американецът дори носеше шапка с широка периферия, като в уестърните. Попов усети, че изпитва симпатия към този мъж, въпреки бомбастичното му държане.
— Хайде, Джеремая — подвикна Хъникът, когато другите двама излязоха, след което ги поведе навън.
— Това твой кон ли е? — попита Попов.
— О, да, купих го от неперсе, едно индианско племе. Осемгодишен е, тъкмо ми е по мярка. — Фостър се усмихна, докато излизаха през портата. „Човек в пълна хармония със себе си“ — помисли си Попов.
Маршрутите им за езда бяха започнали малко да се повтарят. Земята наоколо беше твърде равна и еднообразна, но простото удоволствие от разходката си беше неизменно. Четиримата мъже поеха на север, минаха бавно през града на прерийните кучета, после се приближиха до междущатската магистрала.
— Къде е най-близкият град? — попита Попов.
— Натам — посочи Килгор, — на около осем километра. Трудно може да се нарече град.
— Има ли летище?
— Малко, само за частни самолети — отвърна докторът. — Ако продължиш на изток още 32 километра, има друг град с редовно летище, откъдето можеш да стигнеш до Канзас Сити, а оттам вече можеш да летиш навсякъде.
— Но ние ще използваме само нашите писти, нали?
— Аха — потвърди Килгор. — Новите самолети могат да прескочат оттук чак до Йоханесбург.
— Сериозно? — попита Хъникът. — Искаш да кажеш, че можем да ходим на лов в Африка, ако поискаме?
— Да, Фостър, но да стреляш по слон от гърба на коня ще ти е малко трудно — засмя се епидемиологът.
— Е, не ми трябва слонова кост — отвърна ловецът също със смях. — Имах предвид лъвове и леопарди, Джон.
— Африканците обичат да ядат лъвски гениталии. Нали разбирате, лъвовете са може би най- мъжествените от всички животни — каза Килгор.
— В какъв смисъл?
— Преди време един екип за научнопопулярни филми за живота в джунглата наблюдавал два самеца, обслужващи една самка в оплодителния й период. Те се редували през десет минути, в продължение на денонощие и половина. Така че всеки отделен мъжкар го е правил по три пъти на час в продължение на тридесет и шест часа. По-добре дори от мен. — Последва нов смях от страна на цялата мъжка компания. — Както и да е, някои африкански племена все още вярват, че когато изядеш част от тялото на нещо, което си убил, наследяваш атрибута на тази част. Така че те обичат да си похапват лъвски ташаци.
— И върши ли работа? — попита Маклийн.
На Килгор това му хареса.
— Ако вършеше, изобщо нямаше да останат мъжки лъвове на този свят, Кърк.
— Тук си много прав, Джон! — Всички пак се разсмяха.
Попов не беше особено развеселен от тази дискусия, за разлика от спътниците си. За разлика от тях, той поглеждаше към магистралата и забеляза един автобус „Грейхаунд“, който преминаваше със скорост от около 115 километра — но после забави и спря до някаква странна квадратна постройка.
— Това какво е? — попита той.
— Автобусна спирка за междуградски автобуси — отвърна Марк Уотърхауз. — Поддържат ги тук на открито. Сядаш там и чакаш, после махаш на автобуса да спре, като на едновремешните спирки.
— Аха. — Дмитрий си отметна това и обърна коня си на изток. Соколът, забеляза той, онзи, който живееше някъде наоколо, отново се рееше в небето в търсене на някой от подземните гризачи, който да изяде за закуска.
Загледа се в него, но явно, че хищната птица не намери полски плъх. Продължиха да яздят около час, след което тръгнаха обратно. Попов яздеше отзад с Хъникът.
— От колко време яздиш?
— Едва ли повече от седмица — отвърна Дмитрий Аркадиевич.
— За умерена езда се оправяш добре — каза му с приятелски тон Фостър.
— Бих искал да го правя по-често, за да се науча да яздя и по-бързо.
— К’во ще кажеш за довечера, малко преди залез, да речем?
— Благодаря ти, Фостър, да, това би ми харесало. Някъде след вечеря, да кажем?
— Да. Чакай ме към шест и трийсет пред конюшнята.
— Благодаря. Ще дойда — обеща Попов. Нощна езда, под звездите, да, това сигурно щеше да е много приятно.
— Имам идея — каза Чатъм. Току-що беше пристигнал на работното си място в Джавиц Билдинг.
— И каква е тя?
— Руснакът, Серов. Имаме снимка от паспорта му, нали?
— Да — съгласи се Съливан.
— Дай да пробваме пак с листовките. Банката му трябва да е недалече от апартамента му, нали?
— Би могло да се допусне, защо не? Това е интересно — отвърна специален агент Том Съливан. — Дай да видим колко бързо можем да го направим.
— Здрасти, Чък — поздрави го гласът по телефона.
— Добро утро Джон… Всъщност при вас е следобед, нали?
— Да, току-що привърших обяда си — каза Кларк. — Върви ли разследването със Серов?
— Засега нищо — отвърна помощник-директорът на криминалния отдел. — Тия неща не стават за едно денонощие.Но ще стане. Задействал съм полевото отделение в Ню Йорк да търси този боклук. Стига да е в града, ще го намерим — обеща Бейкър. — Може да отнеме време, но ще го хванем.
— По-добре по-рано, отколкото по-късно — подчерта Дъга Шест.
— Знам. Винаги е така, но тия неща не стават за ден–два. — Бейкър си даваше сметка, че го подритват по задника, да не би да остави това издирване да се превърне в проблем с нисък приоритет. Това нямаше да се случи, но тоя Кларк беше от ЦРУ и си нямаше представа какво е да си ченге. — Ще ти го намерим този тип, Джон. Тоест, стига да е в града. Британските ченгета също го търсят, нали?
