— Разбирам. — Пабло добави сметана в кафето си и го разбърка. За негова изненада тук кафето беше също толкова добро, колкото и в собствената му страна.
„Няма да се споразумеем бързо с него“, помисли си Мохамед. Неговият гост не беше от такъв висок ранг, от какъвто би предпочел да бъде. Обаче общият им враг беше постигнал по-голям успех срещу организацията на Пабло, отколкото срещу неговата. Това продължаваше да го изненадва. Те имаха редица причини да вземат ефикасни мерки за сигурност, но както често става с хората, мотивирани от парите, целите им не бяха така чисти, както на неговите колеги. И от този факт произтичаше тяхната по-голяма уязвимост. Обаче Мохамед не беше толкова глупав, за да ги подценява заради това. В края на краищата, убийството на един израелски шпионин не го правеше супермен. Явно те имаха много опитни хора, но и това си имаше своите граници. Също както и възможностите на собствените му хора имаха граници. Всеки, освен самият Аллах, беше с ограничени възможности. Осъзнаването на този факт водеше до по-реалистични очаквания и до не чак толкова големи разочарования, когато нещата не вървяха добре. Човек не трябваше да позволява на емоциите да пречат на бизнеса, както неговият гост разбираше погрешно неговата свещена кауза. Той си имаше работа с един неверник и трябваше да прави компромиси.
— Какво можете да ни предложите? — попита Пабло, издавайки алчността си, както Мохамед беше очаквал.
— Искате да установите надеждна мрежа в Европа, прав ли съм?
— Да, така е. — Напоследък имаха известни неприятности. Европейските полицейски апарати не бяха толкова затворени в себе си, както американските.
— Ние имаме такава мрежа. — За мюсюлманите се считаше, че не са много активни в търговията с дрога — в Саудитска Арабия на наркотърговците често им отсичаха главите — и това беше още по- добре.
— Срещу какво в замяна?
— Имате много успешна мрежа в Америка и причини да не обичате американците, нали така?
— Съгласен съм — рече Пабло.
Колумбия вече имаше известни успехи при трудните идеологически съюзници на Картела в планините на родината на Пабло. Рано или късно ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия) щеше да отстъпи пред натиска и тогава без съмнение щеше да се обърне срещу своите „приятели“ — всъщност „съдружници“ е едно твърде широко понятие, което щеше да бъде цената за допускането му за участие в демократичния процес. Когато това време настъпеше, сигурността на Картела щеше да бъде сериозно застрашена. Политическата нестабилност беше неговият най-добър приятел в Южна Америка, но това не можеше да продължава вечно. Същото се отнасяше и за неговия домакин, помисли си Пабло, а това наистина ги правеше съюзници по принуда.
— Какво точно бихте искали от нас?
Мохамед му каза. Той не добави, че за услугите на Картела няма да се плаща с пари. Първата пратка, която хората на Мохамед бяха вкарали в Гърция? Да, това вероятно щеше да бъде най-лесният начин за финализиране на сделката.
— Това ли е всичко?
— Приятелю, ние търгуваме най-вече с идеи, а не с физически обекти. Няколкото материални придобивки, които са ни нужни, са твърде скромни и могат да се получат на местно равнище, ако е необходимо. Не се съмнявам, че вие можете да ни помогнете с документи за пътуване.
Пабло почти се задави с кафето си.
— Да, това е лесна работа.
— Тогава има ли причина да не сключим съюз?
— Трябва да говоря с шефовете си — предупреди го Пабло, — но по принцип не виждам причина интересите ни да не съвпадат.
— Чудесно. Как ще установяваме връзка по-нататък?
— Босът ми предпочита да се среща директно с хората, с които ще прави бизнес.
Мохамед се замисли. Пътуването изнервяше както него, така и съмишлениците му, но нямаше как да го избегне. А той разполагаше с достатъчно паспорти, за да мине през повечето летища на света. Освен това имаше нужните езикови познания. Образованието му в Кеймбридж не беше отишло напразно. Беше благодарен на родителите си за това и благославяше майка си, която беше англичанка, че беше наследил от нея цвета на кожата и сините й очи. Истината беше, че можеше да мине за всякакъв гражданин, като се изключат Китай и Африка. Следите от кеймбриджкото му произношение също не бяха пречка.
— Просто трябва да ми посочите времето и мястото — рече той. Подаде му визитната си картичка. На нея беше написан неговият имейл — най-полезното измислено средство за скрита комуникация. А с чудесата на съвременното пътуване със самолет той можеше да бъде навсякъде по земното кълбо за четиридесет и осем часа.
Глава втора
ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ
Той дойде в пет без четвърт. Всеки, който го срещнеше на улицата, не би се загледал в него, въпреки че вероятно би хванал окото на някоя необвързана жена. Беше висок около метър и осемдесет и пет и тежеше осемдесет кила. Спортуваше редовно, имаше черна коса и сини очи. Не можеше да се каже, че прилича на филмова звезда, но една хубава млада професионалистка не би го изхвърлила от леглото си.
Гери Хендли видя, че освен това се облича добре. Със синия си костюм на червени тънки райета приличаше на англичанин. Носеше жилетка и вратовръзка с червени и жълти райета и хубава златна игла. Модерна риза. Подходяща прическа. Имаше самоуверен вид на човек с пари и добро образование, който не си пилее младините напразно. Колата му беше паркирана на паркинга за посетители пред сградата. Беше жълт „Хамър“–2 СУВ — автомобил, какъвто предпочитат хора, които отглеждат добитък в Уайоминг или правят пари в Ню Йорк. Може би тъкмо затова…
— И така, какво те води насам? — попита Гери, посочвайки на госта си стол от другата страна на махагоновото бюро.
— Още не съм решил какво бих искал да правя. Просто се оглеждам и търся подходяща ниша.
Хендли се усмихна.
— Разбирам, не съм толкова стар, че да не помня колко объркан се чувства човек, когато свърши с учението. Къде си учил?
— В Джорджтаунския университет. Семейна традиция — младежът леко се усмихна. В него имаше едно хубаво нещо, което Хендли забеляза и оцени: не се опитваше да впечатли никого с името си и семейните си връзки. Дори може би се чувстваше малко неудобно от тях и искаше да върви по свой път със собственото си име, както постъпват много други млади хора. Или поне по-умните. Жалко, че в Колежа нямаше място за него.
— Баща ти харесва йезуитските училища.
— Дори мама стана католичка. Сали не е ходила в Бенингтън. Тя завърши университета „Фордхем“ в Ню Йорк. Сега учи в медицинския институт на „Джон Хопкинс“. Иска да стане лекарка като мама. Какво пък, това е една почтена професия.
— За разлика от правото ли? — попита Гери.
— Знаете какво мисли татко по въпроса — отбеляза с усмивка младежът. — Вие какво следвахте? — попита той Хендли, макар, разбира се, вече да знаеше отговора.
— Икономика и математика. Имам две дипломи. Бяха ми много от полза в търговията на стоковата борса. И така, как е семейството ти?
— О, добре. Татко пак се върна към писането — сега си пише мемоарите. Оплаква се най-вече, че не е достатъчно стар за такава книга, но работи много упорито, за да я напише както трябва. Не одобрява много новия президент.
— Да, Кийлти наистина умее да се връща към някои стари неща. Когато един ден го погребат, вместо надгробна плоча ще е по-добре да сложат на гроба му един камион. Дори „Вашингтон Поуст“ се прочу с тази шега.
— Чувал съм я. Татко казва, че е достатъчен само един идиот, за да развали работата на десет гении.
