— Да, сър — отговори той и добави: — Благодаря ви за помощта, сър.

— Малко съм стар за подобни неща, но беше хубаво да се уверя, че знам как се правят. А там имаше доста работи за правене — не се доизказа той. Участието в бойни действия беше за млади хора, но вече не беше млад. — Спохождат ли те някакви мисли за случилото се, капитане? — бе следващият въпрос.

— Всъщност не, сър. Вече предадох доклада си.

Хардести го беше чел.

— Кошмари или нещо подобно?

Въпросът изненада Карузо. Кошмари? Защо трябваше да има кошмари?

— Не, сър — отвърна той видимо озадачен.

— Някакви угризения на съвестта? — продължи Хардести.

— Сър, онези хора водеха война срещу моята страна. Ние им отвръщахме. Човек не трябва да се захваща с тези работи, ако не може да се владее. Съжалявам, ако са имали жени и деца, обаче когато се бъзикаш с хората, трябва да си наясно, че те могат да дойдат и да ти потърсят сметка.

— Живеем в жесток свят, нали?

— Сър, не трябва да риташ тигъра по задника, ако не си наясно как ще се отървеш от зъбите му.

„Няма кошмари, нито угризения“, помисли си Хардести. Точно така трябва и да бъде, но по-мекушавата и по-деликатна част от хората в Съединените щати не винаги гледаше на нещата по този начин. Карузо беше войник. Хардести се облегна назад на стола и изгледа внимателно госта си, преди да заговори.

— Капитане, причината да си тук… си я виждал във вестниците, които пишат непрекъснато за всичките проблеми, с които трябва да се справяме във връзка с новото активизиране на международния тероризъм. Между ЦРУ и ФБР винаги е имало голямо съперничество. На оперативно ниво няма проблеми, а и когато се стигне до бойни действия, също няма големи неприятности. Директорът на ФБР Мърей е стабилен войник и когато беше аташе в Лондон, се разбираше добре с нашите хора.

— Обаче проблемите идват от онези бълвочи на средно равнище, нали? — попита Карузо. Беше се уверил, че в Корпуса е същото. Щабните офицери прекарваха голяма част от времето си да се зъбят на други щабни офицери и да се заканват, че техният татко ще напляска таткото на другите. Това явление вероятно водеше началото си още от времето на римляните или на гърците. Още тогава тази работа сигурно е била глупава и вредна.

— Точно така — съгласи се Хардести. — Само Господ може да оправи тези неща, но и той трябва да извади голям късмет, за да се справи. Бюрокрацията е пуснала много дълбоки корени. При военните нещата не са чак толкова зле. Там хората непрекъснато трябва да изпълняват разни задачи и у тях е развито чувството за дълг и за това, че всеки трябва да си свърши работата, особено ако това може да му помогне да направи кариера. По принцип колкото по-далеч си от реалните действия, толкова по-склонен си да обръщаш внимание на по-незначителните неща. Затова ние търсим хора, които знаят как да действат в реални условия.

— И каква е задачата?

— Да откриеш, локализираш и да се справиш с терористичната заплаха — отвърна шпионинът.

— Какво означава да се справиш? — попита Карузо.

— Да я неутрализираш… дрън-дрън, е, добре, когато се налага и е за предпочитане, да убиеш кучия син. Да събираш информация за характера и сериозността на заплахата и да предприемаш нужните действия в зависимост от спецификата й. Работата се състои главно в събирането на информация. Управлението трябва да се съобразява с прекалено много ограничения как да си върши работата, а тази подгрупа няма такива.

— Така ли? — Това много го изненада.

Хардести кимна.

— Да. Няма да работиш за ЦРУ. Можеш да ползваш Управлението като източник на средства, но само толкова.

— Тогава за кого ще работя?

— Засега няма да обсъждаме този въпрос. — Хардести взе една папка, в която сигурно беше личното досие на морския пехотинец. — Нареждаш се сред първите три процента от офицерите в морската пехота по интелигентност. Имаш най-високите оценки по почти всички дисциплини. Особено впечатляващи са езиковите ти познания.

— Баща ми е американски гражданин. Искам да кажа, че е роден тук, обаче баща му е дошъл от Италия. Държеше, всъщност още държи ресторант в Сиатъл. Така че като малък баща ми е говорил повече италиански. Двамата с брат ми също го говорим добре. В гимназията и колежа изучавах испански. Не мога да го говоря като матерен език, но все пак се справям доста добре.

— А инженерната специалност?

— Това също идва от баща ми. То си е в мен. Той работи за компанията „Боинг“ — специалността му е аеродинамика, конструира главно криле и обшивки. За майка ми знаете, там всичко е написано. Тя е преди всичко майка, а сега, когато двамата с Доминик пораснахме, работи за местните католически училища.

— Той е във ФБР, нали?

Брайън кимна.

— Да, завърши право и стана агент на тайната полиция.

— Името му току-що се появи във вестниците — рече Хардести и му подаде една преснимана страница от вестник, излизащ в Бирмингам. Брайън я погледна.

— Браво, Дом — рече капитан Карузо, когато стигна до четвъртото изречение, а това още повече се хареса на домакина му.

Полетът от Бирмингам до летище „Рийгън“ във Вашингтон продължи по-малко от два часа. Доминик Карузо отиде до станцията на метрото и взе влака за „Хувър Билдинг“ на ъгъла на Десета улица и авеню „Пенсилвания“. Значката на агент от ФБР му спести проверката през металдетектора. Агентите на ФБР трябваше да носят оръжие и от дръжката на автоматичния пистолет на ръката му беше излязъл мазол — естествено не в буквалния смисъл, но така агентите във ФБР обичаха да се шегуват.

Кабинетът на помощник-директора Огъстъс Ърнст Върнър беше на последния етаж и гледаше към авеню „Пенсилвания“. Секретарката му даде знак да влезе веднага.

Карузо никога не се беше срещал с Гюс Върнър. Той беше висок, строен и много способен оперативен агент, бивш морски пехотинец с маймунски вид и поведение. Оглавяваше екипа на ФБР за спасяване на отвлечени и още два оперативни отдела и беше на път да се пенсионира, преди да бъда придуман да приеме новата работа от своя близък приятел, директора Дениъл Е. Мърей. Отделът за борба с тероризма беше подразделение на много по-големия отдел „Криминален и контраразузнаване“, но с всеки изминал ден важността му ставаше по-голяма.

— Разполагай се — рече Върнър и му посочи един стол, докато довършваше някакъв разговор по телефона. Това му отне още една минута. След това Гюс остави слушалката и натисна бутона „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ“.

— Бен Хардинг ми изпрати това по факса — каза той, показвайки доклада за стрелбата предишния ден. — Как стана всичко?

— Там е написано, сър. — Беше прекарал три часа в размисъл, за да напише всичко в стила на бюрократичния език на ФБР. Странно как едно действие, за което бяха нужни по-малко от шестдесет секунди, трябваше да се обяснява по толкова пространен начин.

— И какво не си казал в доклада, Доминик? — Въпросът беше зададен с такъв пронизващ поглед, какъвто младият агент виждаше за пръв път.

— Нищо, сър — отвърна Карузо.

— Доминик, в Бюрото имаме няколко много добри стрелци и аз самият съм един от тях — рече Гюс Върнър на госта си. — Тези попадения право в сърцето от разстояние петнайсет стъпки са прекалено добро постижение за някой, който току-що се е спънал в масичка. Направо е невероятно. Бен Хардинг не е видял в това нищо чудно, но за директора Мърей и за мен това не е така. Дан също е много добър стрелец. Снощи чете този факс и ме помоли за мнението ми. Той не е имал случай, когато се е налагало да види сметката на някой престъпник, но аз съм имал — два пъти, когато бях в екипа за спасяване на отвлечени, но тогава не бях сам, и веднъж в Де Мойнс, щата Айова. Тогава пак беше отвличане. Бях видял какво беше направил

Вы читаете Зъбите на тигъра
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×