— Господи, Доминик! Областният шериф ще пристигне до две минути. Изчакай го.
— Разбрано, ще чакам, Сенди.
Не мина и минута и той чу звука на сирена. Карузо излезе на входа. Прибра револвера в кобура, след което извади картата на агент на ФБР от джоба си и я задържа в лявата си ръка, когато шерифът приближи с револвер в ръка.
— Всичко е под контрол — докладва Карузо колкото може по-спокойно. Вече едва се владееше. Махна с ръка на шериф Търнър да влезе в къщата, но самият той остана навън. След малко полицаят излезе, прибрал в кобура своя „Смит и Уесън“.
Търнър беше типичен южняшки шериф — висок, широкоплещест, с яки ръце, а коланът на револвера му висеше ниско под кръста. Само че беше негър, а това не беше точно като във филмите.
— Какво стана? — попита той.
— Чакай за малко да си поема дъх — каза Карузо, пое дълбоко въздух и се замисли за момент как да разкаже за случилото се. Беше важно да изясни всичко пред Търнър, защото убийството е местно престъпление и влизаше в неговата юрисдикция.
— Добре. — Търнър бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари. Предложи една на Карузо, който поклати глава.
Младият агент седна на небоядисания дървен праг и се опита да си събере мислите. Какво точно се беше случило? Какво точно беше направил току-що? И как точно трябваше да го обясни? Тайно в себе си изобщо не съжаляваше за стореното. Поне не и за субекта. За Пенелопа Дейвидсън беше също прекалено късно. Може би трябваше да дойде час по-рано, а може би само половин час? Малкото момиченце нямаше да си бъде у дома тази вечер. Майка й вече нямаше да я завива в леглото, а баща й да я прегръща. Чувстваше само съжаление, че беше пристигнал твърде късно.
— Можеш ли да говориш? — попита шериф Търнър.
— Търсех място, подобно на това, и когато минах покрай него и видях паркирания микробус… — започна Карузо.
След това се изправи и влезе с шерифа в къщата, за да му разкаже подробностите.
— Спънах се в масичката. Той ме видя, грабна ножа и се обърна към мен, затова извадих револвера и застрелях копелдака. Мисля, че с три куршума.
— Така, така — каза Търнър и отиде при тялото. От него не беше изтекла много кръв. И трите куршума бяха пронизали сърцето, което почти моментално беше престанало да работи и да изтласква кръв.
Пол Търнър не се смути от това, че си има работа с обучен от държавата агент. Погледна трупа и се обърна към вратата, откъдето беше стрелял Карузо. Измери на око ъгъла и разстоянието.
— Значи си се спънал в масичката — каза той. — Престъпникът те е видял, грабнал е ножа и ти, страхувайки се за живота си, си извадил служебния си пистолет и си стрелял три пъти в него, така ли беше?
— Ами горе-долу така се развиха нещата.
— Добре, добре — отново рече шерифът, който беше добър стрелец и не пропускаше ловен сезон, без да удари някоя сърна.
Бръкна в десния страничен джоб на панталоните си и извади една верижка за ключове. Беше подарък от баща му — портиер на компанията „Пулман“, който работеше на централната гара в Илинойс. Беше старомодна, с прикачен към нея сребърен долар от 1948 година, от онези, старите, с диаметър два инча и половина. Приближи го до гърдите на похитителя и старата монета почти покри и трите входни рани. Погледът му стана твърде недоверчив, но после се прехвърли към банята и очите му започнаха да гледат по-меко, преди да произнесе присъдата си по случая.
— Така и ще запишем. Добра стрелба, момче.
След десетина минути се появи цяла дузина полицейски коли и автомобили на ФБР. Скоро след това пристигна и подвижната лаборатория на департамента за обществена сигурност на щата Алабама, за да разследва мястото на престъплението. Фотографът на екипа по съдебна медицина изщрака три цветни филма. Взеха ножа от ръката на престъпника, както и пръстови отпечатъци и кръвни проби, които сравниха с кръвта на жертвата. Всичко беше само една формалност, но процедурните изисквания бяха много стриктни, особено в случаите на убийство. Най-накрая тялото на момиченцето беше сложено в специалната торба и изнесено. Родителите й трябваше да го разпознаят и за щастие лицето й беше почти недокоснато.
Един от последните, които пристигнаха, беше специален агент Бен Хардинг, шеф на оперативния офис на ФБР в Бирмингам. В случаите, когато агент на Бюрото беше използвал оръжие, се налагаше той да изготви доклад до кабинета на директора Дан Мърей, негов далечен приятел. Първо Хардинг се увери, че Карузо е в добро физическо и психическо състояние. След това отиде при Пол Търнър, за да му засвидетелства уважението си и да се запознае с мнението му за стрелбата. Карузо ги наблюдаваше от разстояние и видя как шерифът жестикулира, докато разказва за случая, а Хардинг да кима с глава. Това, че шериф Търнър изразяваше официалното си одобрение за начина, по който е действал, беше добре. Един капитан от щатските въоръжени сили също изслуша обясненията и също кимна с глава.
Истина обаче беше, че на Доминик Карузо изобщо не му пукаше. Знаеше, че беше постъпил правилно, само че беше закъснял с един час. Накрая Хардинг се приближи към младия агент.
— Как се чувстваш, Доминик?
— Закъснях — каза Карузо. — Прекалено закъснях… Да, знам, че не би било логично да се очаква нещата да се развият по друг начин.
Хардинг го сграбчи за рамото и го разтърси.
— Не би могъл да се справиш по-добре, момче. — Замълча за момент. — Как се стигна до стрелбата?
Карузо повтори разказа си. Знаеше, че би могъл да разкаже самата истина и пак да не бъде санкциониран, но защо да рискува? Случаят беше ясен и това беше достатъчно за досието му в Бюрото.
Хардинг го слушаше и кимаше замислен. Предстоеше му доста писане и обяснения по веригата на ФБР чак до столицата. Обаче във вестниците нямаше да изглежда зле, че един федерален агент беше застрелял похитителя в същия ден, когато е било извършено престъплението. Вероятно щяха да открият доказателства, че това не е единственото престъпление, извършено от онзи откачалник. Къщата тепърва трябваше да бъде основно претърсена. В нея вече бяха намерили дигитален фотоапарат и никой нямаше да се изненада, ако видеше, че престъпникът беше запазил доказателствата за предишни свои престъпления в компютъра си. Ако беше така, Карузо беше сложил край не само на един случай. Тогава той щеше да получи голяма златна звезда в своето досие в Бюрото.
Колко голяма щеше да бъде тя, не знаеха нито Хардинг, нито Карузо. Търсенето на таланти нямаше да отмине и Доминик Карузо.
Както и още един човек.
Глава първа
КОЛЕЖЪТ
Град Западен Одентън в щата Мериланд не беше никакъв град. Това беше само една пощенска станция за хората, които живееха в района, няколко бензиностанции, един супермаркет плюс обичайните заведения за бързо хранене за хора, които имат нужда от някоя мазна закуска, когато пътуват с кола от Колумбия, Мериланд, до работата им в столицата Вашингтон. На половин миля от скромното здание на пощата имаше средно висока учрежденска сграда с ненабиваща се в очи архитектура. Беше девететажна, а на просторната поляна пред нея стоеше ниска декоративна стена от сиви тухли, на която със сребърни букви беше изписано СЪДРУЖНИЦИ ХЕНДЛИ, без да се обяснява какво точно означава това. Имаше обаче някои намеци. Покривът на сградата беше плосък, с асфалт и чакъл върху подсиления бетон и малка надстройка за машинарията на асансьора, плюс още една правоъгълна надстройка, чието предназначение беше абсолютно неясно. В действителност тя беше изградена от фибростъкло, бяла на цвят и свободно пропускаше радиовълни. Самата сграда беше необикновена само в едно отношение. Като се изключат няколко стари сушилни за тютюн, които не надвишаваха и пет метра, това беше единственото здание на повече от два етажа, което се виждаше по пряка линия от Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд,
