онзи на двете жертви — малки момченца — и да ти кажа право, не исках някакъв психиатър да каже пред журито, че той е жертва на тежко детство, че вината не е негова и разни подобни глупости, които човек може да чуе в съда, където единственото нещо, което съдебните заседатели виждат, са снимките. А ако защитата успее да убеди съдията, че са прекалено реалистични, те дори могат да не видят и тях. И знаеш ли какво стана? Аз трябваше да съм законът. Не да го защитавам, да го напиша или да го изтълкувам. В онзи ден преди двадесет и две години аз трябваше да бъда законът, личният възмездяващ меч на Бога. И да ти кажа, почувствах се добре.
— Как разбрахте…?
— Как разбрах, че това е човекът, когото търсехме ли? Той събираше сувенири. Глави. В караваната, в която живееше, имаше осем. Така че за мен нямаше никакво съмнение. Наблизо имаше нож и аз му казах да го вземе. Той го взе и му пуснах четири куршума в гърдите от разстояние десет стъпки, за което нито за момент не съм съжалявал. — Върнър замълча. — Не са много хората, които знаят тази история. Сред тях не е дори и жена ми. Така че не ми разправяй как си се спънал в масичката, извадил си револвера и си му пратил три куршума право в сърцето, докато си стоял на един крак.
— Да, сър — отвърна неопределено Карузо. — Г-н Върнър…
— Казвам се Гюс — поправи го помощник-директорът.
— Сър — настоя Карузо. По-висшестоящите, които използват малките си имена, го изнервяха. — Сър, ако аз ви кажа това, ще трябва да призная нещо, близко до убийството, в официален служебен документ. Той наистина взе ножа, канеше се да се изправи срещу мен, беше на десет-дванадесет стъпки разстояние, а в Куантико са ни учили да гледаме на това като на непосредствена смъртна заплаха. Така че аз стрелях и според наредбите на ФБР постъпих правилно, защото съм бил изправен пред смъртна опасност.
Върнър кимна.
— Завършил си право, нали?
— Да, сър. Мога да практикувам в щата Вирджиния и окръг Колумбия. Още не съм взел изпита си за щата Алабама.
— Добре де, престани за момент да говориш като адвокат — рече Върнър. — Стрелбата е оправдана. Все още пазя револвера, с който ликвидирах онова копеле. „Смит и Уесън“ модел 66. Дори понякога ходя с него на работа. Доминик, постъпил си така, както всеки агент би искал да постъпи поне веднъж в кариерата си. Трябвало е сам да раздадеш правосъдие. Не изпитвай угризения за това.
— Не изпитвам, сър — увери го Карузо. — Не можах да спася онова момиченце, Пенелопа, но поне онзи копелдак вече няма да може да прави подобни неща. — Той изгледа Върнър право в очите. — Чувството ви е познато, нали?
— Да — рече той и се вгледа по-внимателно в Карузо. — Сигурен ли си, че не съжаляваш?
— В самолета успях да дремна един час, сър. — Той го каза, без да се усмихне, но това провокира Върнър да го стори и кимна.
— Добре, ще получиш официална похвала от канцеларията на директора. Няма да се явяваш пред Отдела за професионална отговорност.
Това беше „вътрешният“ отдел на ФБР и макар да внушаваше респект сред редовите агенти, те не го обичаха. Казваха: „Ако някой измъчва малки животни и се напикава в леглото, той или е сериен убиец, или работи в Отдела за професионална отговорност.“
Върнър взе папката на Карузо.
— Тук се казва, че си доста добър и освен това знаеш езици… Би ли дошъл във Вашингтон? Търся хора, които могат да мислят с главите си, за работа при мен.
На специален агент Карузо бяха казани и някои други неща.
Гери Хендли не си падаше много по официалностите. За работа беше сложил сако и вратовръзка, но петнайсет секунди след пристигането си захвърли сакото на закачалката. Имаше добра секретарка, и тя като него от Южна Каролина, която се казваше Хелън Конъли. След като прегледа с нея ангажиментите си за деня, взе новия брой на любимия си „Уолстрийт Джърнъл“ и хвърли поглед на първата страница.
Вече беше изчел новите издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, за да се осведоми за последните политически събития, и както винаги сумтеше, че те не са отразени както трябва. Дигиталният часовник на бюрото му подсказваше, че остават двадесет минути до първата му среща, и той включи компютъра си, за да прегледа сутрешното издание и на „Ранно пиле“ — службата, която правеше специален преглед на печата за висши правителствени служители. Прегледа го набързо, за да се увери, че не е пропуснал нещо при прочита на сутрешните дебели вестници. Не беше много, с изключение на едно интересно съобщение във в. „Вирджиния Пайлът“ за годишната конференция „Флечър“ — семинар, организиран всяка година от корпуса на морската пехота и флота във военноморската база в Норфолк. Там говорят за тероризма сравнително компетентно, помисли си Хендли. При хората с униформа това се случваше често, за разлика от онези на избираемите длъжности.
„Видяхме сметката на Съветския съюз и очаквахме, че всичко в света ще е наред“, помисли си той. „Обаче това, което не видяхме, че се задава, бяха онези откачалници, въоръжени с калашници и с познания по кухненска химия, или просто готови да разменят живота си срещу този на своите врагове.“
Другото, което не бяха направили, беше да подготвят разузнаването да се справи с тях. Дори един от президентите, запознат добре с престъпния свят, и най-способният директор на ЦРУ в американската история не бяха успели да сторят всичко необходимо. Увеличаването с някакви си петстотин души на Управлението, което разполагаше с двадесет хиляди, не беше кой знае какво, но това удвои персонала на оперативната дирекция. То намали наполовина предишната неефикасност на ЦРУ, обаче така и не я направи напълно ефикасна. В замяна Конгресът затегна още повече контрола и ограниченията, като по такъв начин намали още повече свободата на действие на хората, които трябваше да укрепят гръбнака на тази държавна институция. Така и не се научиха. Той сам беше разговарял надълго и нашироко със свои колеги от най-ограничения мъжки клуб в света, но някои го изслушваха, а други не и почти всички останали се колебаеха. Обръщаха прекалено голямо внимание на онези страници във вестниците, на които се публикуваха редакционните статии, и то често пъти на вестници, които не излизаха в техните щати, тъй като това — така наивно си представяха те — показвало какво мисли американският народ. Може би точно по този елементарен начин всеки новоизбран държавник бива подмамен да влезе в играта, както Клеопатра е прикоткала Гай Юлий Цезар. Той знаеше, че онези от предизборните щабове, „професионалните“ политически съветници, бяха хората, които „насочваха“ своите работодатели в правилния път да бъдат преизбрани и това се беше превърнало в нещо като Свещения Граал на обществения живот. Америка нямаше наследствена управляваща класа, обаче разполагаше с изобилие от хора, готови да насочват своите работодатели в правия път на държавната божественост.
Да се работи вътре в системата беше безсмислено.
Така че, ако човек иска да постигне нещо, той трябва да бъде извън нея.
Далеч извън нея.
А ако някой забележеше, е, нали и без това беше в немилост?
Прекара първите четири часа в обсъждане на финансови въпроси с някои от хората си, тъй като така „Хендли и съдружници“ печелеха пари. Като посредник в стоковата борса и експерт по валутните сделки той почти винаги изпреварваше валутните колебания, предусещайки стойностните различия за момента. Наричаше ги „делти“, които зависят от психологически фактори, определящи се от очаквания, които можеха да се окажат верни, но можеха и да не се окажат.
Вършеше целия си бизнес анонимно чрез чужди банки, които обичаха да имат големи суми на разположение и които не бяха прекалено придирчиви към произхода на парите, стига да не са прекалено мръсни, а неговите категорично не бяха такива. Това беше също един начин да си извън системата.
Не че всичките му сделки бяха абсолютно законни. Обаче това, че беше под крилото на Форт Мийд, улесняваше нещата. Всъщност цялата работа беше ужасно незаконна и в никакъв случай не беше етична. Но в интерес на истината трябваше да се каже, че „Хендли и съдружници“ не вредяха кой знае колко на цялостната обстановка в света на финансите. Нещата можеха да бъдат и по-различни, обаче те се ръководеха от принципа, че прасетата ги хранят, а шопарите ги колят и затова похапваха по малко от международното корито. А и не съществуваше реална институция, която да следи за подобен род престъпления, и то от такава величина. Освен това в един сейф в трезора на компанията беше скрит на
