му поиска съвет. Сигурно никак нямаше да му е приятно, когато научи, че работи тук. Майка му също едва ли щеше да се зарадва много.
Имаше ли значение? Та сега не беше ли вече самостоятелен мъж, който може да прави с живота си каквото си иска? Не беше точно така. Родителите имат власт над децата си и това никога няма да се промени. Винаги щеше да се старае да им достави удоволствие, да им покаже, че са го възпитали правилно и че и той постъпва правилно. Баща му имаше късмет. Родителите му никога не научиха за нещата, които е трябвало да прави. Дали щеше да им хареса?
Не. Щяха да се разстроят, щяха да побеснеят заради рисковете, на които излага живота си. А сега неговият син беше на път да направи същото. В паметта му имаше много бели петна, моменти, когато баща му отсъстваше от дома, а майка му не обясняваше защо… А сега и той, ако не вършеше същото, то със сигурност се насочваше в тази посока… Е, баща му винаги беше казвал, че светът е едно много шантаво място и сега той беше тук, за да разбере до каква степен това наистина е така.
Глава седма
ТРАНЗИТ
Започнаха в Ливан с полет до Кипър. Оттам полет на Ка Ел Ем до летище Шипол в Холандия, а оттам до Париж. Във Франция шестнайсетте прекараха нощта в осем различни хотела, използвайки свободното си време да се разхождат по улиците и да упражняват английския си. Нямаше смисъл да ги карат да учат френски. В края на краищата нека се поизмъчат с местното население, защото това ще им е от полза. Хубавото беше, че някои французойки им отговориха на сносен английски и бяха много отзивчиви, естествено срещу заплащане.
В повечето неща изглеждаха съвсем обикновено. Всички бяха над двайсетгодишни, добре избръснати, средни на ръст и ненабиващи се в очи, но по-добре облечени от обикновено. Всички прикриваха добре напрежението си, макар да хвърляха крадешком погледи към полицаите, които срещаха. Бяха инструктирани да не привличат вниманието на никой полицай в униформа. Френската полиция имаше репутация, че си гледа добре работата, което не допадаше на новите посетители. В момента пътуваха с катарски паспорти, които бяха сравнително надеждни, но един паспорт, издаден лично от самия френски министър на външните работи, не би издържал директна проверка. Затова гледаха да бъдат колкото може по-незабележими. Всички бяха инструктирани да не се оглеждат много, да бъдат любезни и да се стараят да се усмихват на всеки срещнат. За техен късмет туристическият сезон във Франция беше в разгара си и Париж беше претъпкан с хора като тях, много от които също не говореха френски, спечелвайки си презрението на французите, които обаче не пропускаха възможността да им вземат парите.
На следващия ден закуската приключи без някакви нови сензационни разкрития. Същото беше и на обяд. И двамата братя Карузо слушаха уроците на Пийт Алекзандър, като полагаха големи усилия да не заспят, защото всичко в тези уроци беше съвсем ясно.
— Отегчихте ли се? — попита ги Пийт по време на обяда.
— Е, не би могло да се каже, че беше много разтърсващо — отвърна Брайън след няколко секунди.
— Ще видите, че това не е така, когато се окажете в чужд град и излезете на уличен пазар, опитвайки се да откриете вашия обект сред тълпа от няколко хиляди души. Важното е да останете незабележими. Ще поработим върху това следобед. Доминик, ти имаш ли някакъв опит в тази работа?
— Всъщност не. Запознат съм само с основните правила. Не гледай прекалено директно към обекта. Носи дрехи с две лица. Сменяй вратовръзките, ако се намираш в среда, в която се налага да се носят. И това, че при проследяването си зависим и от други хора. Обаче ние няма да имаме същата подкрепа, каквато имахме в Бюрото при тайното проследяване, нали така?
— Няма да има и помен от нея. Затова докато дойде време да се намесите, спазвайте дистанцията. Когато този момент настъпи, трябва да действате толкова бързо, колкото позволяват обстоятелствата…
— И да пречукаме човека, така ли? — попита Брайън.
— Тази възможност явно все още те притеснява.
— Е, не съм решил да си тръгна, Пийт. Нека приемем, че си имам резерви, и да оставим нещата така.
Алекзандър кимна.
— Съвсем справедливо. Предпочитаме хора, които мислят с главите си, и знаем, че това има и своите неудобства.
— Смятам, че точно така трябва да гледате на тези неща. Какво ще стане, ако човекът, на когото трябва да видим сметката, се окаже свестен? — попита морският пехотинец.
— В такъв случай се отказвате да изпълните задачата и докладвате. Теоретично е възможно една задача да е зададена погрешно, но доколкото ми е известно, не е имало подобен случай.
— Никога ли?
— Нито веднъж — увери го Алекзандър.
— Безупречните изпълнения ме карат да ставам малко нервен.
— Опитваме се да внимаваме.
— Какви са правилата? Е, може би не е нужно да знам… точно сега… кой ни изпраща да убием някого, обаче е добре да се знае какъв е критерият, за да бъде подписана смъртната присъда на някой тип.
— Това ще бъде човек, който директно или индиректно е причинил смъртта на американски граждани или е замесен пряко в планове за подобно нещо в бъдеще. Не преследваме хора, които пеят твърде високо в църква или не са върнали навреме някоя книга в библиотеката.
— Говориш за терористи, така ли?
— Да — отвърна направо Пийт.
— А защо просто не ги арестуваме? — зададе следващия си въпрос Брайън.
— Както направи ти в Афганистан ли?
— Там беше различно — не се съгласи морският пехотинец.
— Какво му беше различното? — попита Пийт.
— Ами това, че бяхме бойци в униформа, които действат на бойното поле по заповеди на законно назначено командване.
— Ти обаче сам прояви известна инициатива, не беше ли така?
— Предполага се, че офицерите трябва да мислят с главите си. Но главните заповеди стигаха до мен по веригата на командването.
— И не си ги поставял под съмнение, така ли?
— Не. Освен ако не са налудничави, от мен не се очаква такова нещо.
— А какво да кажем за случаите, когато тъкмо това, че не си предприел нещо, е най-налудничаво? — рече Пийт. — Какво да кажем за тези случаи, когато си имал възможност да предприемеш действие срещу хора, които възнамеряват да извършат нещо много пагубно?
— За това си имаме ЦРУ и ФБР.
— Ами когато те не могат да си свършат работата по една или друга причина, тогава какво? Ще оставиш ли лошите момчета да осъществят плановете си и след това да се разправиш с тях? Може да излезе твърде скъпо — каза му Алекзандър. — Работата ни е да свършим нужните неща, когато задачата не може да бъде изпълнена с конвенционалните методи.
— Колко често се налага да се прави това? — попита на свой ред Доминик, опитвайки се да защити брат си.
— Не ми се иска да гадая.
— Колко пъти ти се е случвало да го правиш? — настоя Брайън.
— Не е нужно да знаеш.
— Много обичам този отговор — рече Доминик и се усмихна.
— Търпение, момчета. Още не сте приети в клуба — каза им Пийт, надявайки се, че са достатъчно умни да не протестират по този повод.
— Добре, Пийт — рече Брайън, след като се позамисли. — И двамата сме обещали, че каквото научим, си остава тук. Чудесно. Просто хладнокръвното убийство на хора не е точно това, за което са ме подготвяли.
