— От теб не се очаква да се почувстваш добре след това. Там, в Афганистан, не ти ли се е случвало да застреляш някой, който не гледа към теб в момента?
— Двама — призна Брайън. — Ама чакай да се разберем, на бойното поле не е като на олимпийски игри — възрази не особено уверено той.
— Останалият свят също не е, Алдо. — Изразът на лицето на морския пехотинец му казваше: „Е, тук май ме хвана натясно.“ — Това е един несъвършен свят, момчета. Ако се опитате да го направите идеален, добре, продължавайте, но подобни опити са били правени и преди. Що се отнася до мен, аз предпочитам да се боря за по-сигурен и по-предвидим свят. Представете си, ако някой се беше погрижил да види сметката на Хитлер през 1934 година или пък на Ленин през 1915 в Швейцария. Светът нямаше ли да бъде по-добро място за живеене? Или пак щеше да бъде лош, но по различен начин. Ние обаче не сме в този бизнес. Няма да се замесваме в политически убийства. Преследваме малките акули, които избиват невинни хора, по начин, по който конвенционалните процедури не могат да помогнат. Не твърдя, че това е най-добрата система. Наясно съм по този въпрос. Всички го знаем. Обаче е нещо, което имаме намерение да проверим дали ще действа. То няма да влоши повече нещата.
По време на този монолог Доминик не изпускаше от погледа си Пийт. Той току-що им беше казал нещо, което сигурно не е възнамерявал да им каже. Колежът още не разполагаше със собствени убийци. Те щяха да бъдат първите. Сигурно възлагат големи надежди на тях. Отговорността беше голяма. Но в тези неща имаше логика. Явно беше, че като ги обучаваше, Алекзандър не се ръководеше от своя собствен опит. Предполагаше се, че обучаващият офицер е човек, който е правил такива неща. По тази причина повечето инструктори във ФБР бяха опитни оперативни агенти. Можеха да ти кажат как са се чувствали те, когато е трябвало да действат. Но защо тогава се бяха спрели на него и Алдо?
— Разбирам доводите ти, Пийт — рече Доминик. — Още не съм се отказал.
— Нито пък аз — каза Брайън на обучаващия ги офицер. — Просто искам да знам какви са правилата.
Пийт не им обясни, че те щяха да ги създадат при изпълнението на мисията. Скоро сами щяха да го разберат.
Летищата са еднакви навсякъде по света. Инструктирани да бъдат любезни, всички си дадоха багажа за проверка, изчакаха в точно определените чакални, пушиха цигари на местата за това и четоха или просто се правеха, че четат книгите, които си бяха купили от щандовете на летището. Не всички владееха езика така, както биха искали. След като самолетът се издигна на нужната за полета височина, изядоха предложените им от авиокомпанията ястия и повечето от тях поспаха. Почти всички бяха заели места в задната част на салона и когато се настаняваха, се питаха дали ще видят отново в следващите дни, седмици или колкото е нужно за изпипване на подробностите отново седящите до тях хора. Всеки се надяваше скоро да се яви пред Аллах и да получи наградите, които му се полагаха за това, че се е сражавал за Свещената кауза. По- интелигентните се досещаха, че дори и Мохамед, да бъде благословен и мир на праха му, не би могъл да им опише абсолютно точно какво представлява Раят. Той е трябвало да го обяснява и на хора, които не познаваха пътническите реактивни самолети, автомобилите и компютрите. Тогава какво наистина представляваше Раят? Сигурно беше толкова чудесно място, че дори не се поддава на описание, но въпреки това мистерията предстоеше да бъде разбулена и те щяха да я разкрият. Тази мисъл ги изпълваше с вълнение и твърде силно трепетно очакване, за да го споделят с колегите си. Беше една безкрайно желана загадка. А ако в резултат и други трябваше да се явят пред Аллаха, това също го пишеше във Великата книга на съдбата. Засега всички спяха със съня на праведници, а сънят на светите мъченици тепърва им предстоеше. Мляко, мед и девственици.
Джак откри, че в Сали има нещо загадъчно. В раздела „Пикантерии“ в папката на ЦРУ за него беше посочено дори колко дълъг е пенисът му. Английските проститутки твърдяха, че е със средно големи размери, но необикновено мощен при употреба, а собственикът му е щедър човек, което отговаряше на техните търговски претенции. Обаче за разлика от повечето мъже той не говореше много за себе си. Говореше главно за дъждовното и студено лондонско време и правеше комплименти на компаньонката си за момента, за да задоволи суетата й. Понякога подаряваше хубави дамски чанти, в повечето случаи на фирмата „Луи Витон“, и те се възприемаха добре от редовните му компаньонки, две от които докладваха в Къщата на Темза — новата сграда, в която се помещаваха Британските тайни служби и Службата за сигурност. Джак се питаше дали и Сали, и правителството на Нейно величество им плащаха едновременно за услугите. Вероятно за момичетата, които участваха, беше добра сделка, въпреки че от Къщата на Темза едва ли подаряваха обувки и чанти.
— Тони?
— Да, Джак? — Уилс вдигна глава от бюрото.
— Откъде знаем, че този Сали е от лошите?
— Не го знаем със сигурност. Докато не направи нещо или пък докато не засечем някой разговор между него и друг, когото не харесваме.
— Значи аз просто го проверявам.
— Точно така. Ще трябва доста да се потрудиш. Вече имаш ли някаква идея за човека?
— Ами само това, че кучият син си пада много по жените.
— Трудно е да си богат и да си самотен, ако не си го забелязал ти самият.
Джак примигна. Сам си го изпроси.
— Е, да, но в никакъв случай не бих платил за това, а той плаща доста.
— Нещо друго? — попита Уилс.
— Не говори много.
— Какво ти показва това?
Райън се облегна във въртящия се стол, за да помисли. И той самият не говореше много пред приятелките си, поне не и за новата си работа. Щом кажеш „финансов мениджмънт“, защитната реакция на повечето жени беше да задремват. Това означаваше ли нещо? Може би Сали просто не беше много разговорчив. Може би се чувстваше достатъчно сигурен и не му беше нужно да впечатлява своите приятелки с нещо друго освен с парите си — винаги използваше пари в брой, а не кредитни карти. И защо ли? За да не разбере семейството му? Джак също не говореше много пред майка си и баща си за своите любовни афери. Всъщност той рядко водеше някоя приятелка в семейната къща. Майка му като че ли плашеше момичетата. Странното беше, че с баща му не беше така. За другите докторът по медицина госпожа Райън беше властна жена и макар повечето млади момичета да я намираха за възхитителна, много от тях се страхуваха от нея като от дявола. Баща му оставяше цялата си властност в службата и се възприемаше от семейните гости като едно стройно, солидно плюшено мече с прошарени коси. Повече от всичко друго баща му обичаше да се боричка със сина си на поляната, която се намираше над залива Чесапийк. Може би за да си припомни времето, когато животът му беше по-обикновен. За тази цел той имаше Кайл. Най-малкият Райън все още беше в началното училище на етапа, когато започваше да задава плахи въпроси за Дядо Коледа, но само когато майка му и баща му не бяха наоколо. В класа вероятно имаше някое дете, което искаше всички да знаят, че то знае. Винаги има такива — а пък Кейти вече беше започнала да нахитрява. Тя все още обичаше да си играе с куклите Барби, но знаеше, че майка й и баща й ги купуват от магазина за играчки в Глен Бърни. Те струпваха цялото това снаряжение на Бъдни вечер, която баща им наистина обичаше, макар че тогава непрекъснато мърмореше. Когато спреш да вярваш в Дядо Коледа, целият свят започваше да върви с главата надолу…
— Ами, говори ми, че не е много приказлив. Не мога да измисля нищо друго — каза Джак, след като помисли малко. — От нас не се очаква да превръщаме догадките във факти, нали?
— Правилно. Много хора мислят точно обратното, но не и тук. Предположенията са в основата на всички провали. Онзи психиатър в Ленгли често прибягва до тях. Добър е, но човек трябва да се научи да прави разлика между предположения и факти. И така, кажи ми нещо за господин Сали — нареди Уилс.
— Пада си по жените и не говори много. Управлява семейните пари по твърде консервативен начин.
— Нещо, което да ти подсказва, че е от лошите?
— Не, но си заслужава да бъде наблюдаван заради неговия религиозен… екстремизъм не е най-точната
