дума. Нещо тук липсва. Той не се хвали, не обича показността, каквито са обикновено повечето богати хора на неговата възраст. Кой сложи началото на досието за него? — попита Джак.
— Ами англичаните. Нещо в този човек е предизвикало интереса на техните старши аналитици. После Ленгли направи кратко проучване и сложи началото на собствено досие. След това беше засечен да разговаря с човек, който също има досие в Ленгли, въпреки че в разговора между двамата не е имало нищо важно — обясни Уилс. — Знаеш ли, много по-лесно е да се отвори една папка, отколкото да се затвори. Неговият клетъчен телефон е кодиран в компютрите на АНС и те докладват за него винаги, когато е включен. Аз също съм преглеждал досието. Мисля, че си струва да бъде държан под око, но не съм сигурен защо. В този бизнес се научаваш да се доверяваш на инстинктите си, Джак. Затова те определям за нашия вътрешен експерт по този младеж.
— А и трябва да разбера как се разпорежда с парите си, така ли?
— Точно така. Знаеш ли, не са нужни много пари, за да се финансира банда терористи, поне за него не биха били много. За тези хора един милион долара годишно са много пари. Изискванията им са скромни и разходите по тях не са големи. Така че ти трябва да следиш какви са печалбите му на борсата. Има вероятност той да се опита да скрие това, което прави тайно с големите си сделки.
— Аз не съм счетоводител — отбеляза Джак. Баща му беше получил дипломата си за такъв много отдавна, но никога не се беше възползвал от нея, дори при попълването на собствената си данъчна декларация. За това той си имаше адвокатска кантора.
— Бива ли те в аритметиката?
— Ами да.
— Тогава наблегни на нея.
„Страхотно“, помисли си Джон Патрик Райън-младши. След това си спомни, че истинското разузнаване не беше да застреляш някого или да изчукаш някоя красавица. Имаше го само във филмите, а това беше реалният свят.
— Толкова ли бърза нашият приятел? — попита доста изненадан Ернесто.
— Така изглежда. Напоследък северноамериканците здравата са ги притиснали. Предполагам, че искат да напомнят на враговете си, че все още могат да хапят. Може би това за тях е въпрос на чест — предположи Пабло. Неговият приятел разбираше това.
— Тогава какво ще правим?
— Когато пристигнат в Мексико Сити, ще уредим прехвърлянето им в Америка, а предполагам, че ще трябва да уредим и снабдяването им с оръжия.
— Някакви възможни усложнения?
— Ако северноамериканците успеят да проникнат в наши организации, могат да бъдат предупредени предварително, а и някой да им прошепне, че и ние сме замесени. Но вече сме обсъждали този въпрос.
Да, бяха го обсъждали накратко, помисли си Ернесто, но само отдалеч. Сега чукащият на вратата вече започваше да блъска по-силно и беше време за повече размисъл. Но той не можеше да се откаже от сделката. Това също беше въпрос на чест и бизнес. Подготвяха първата пратка кокаин за Европейския съюз. Перспективата беше за голям пазар.
— Колко души ще дойдат?
— Каза, че са четиринайсет. Нямат никакви оръжия.
— Имаш ли представа какво ще им трябва?
— Леки автомати ще свършат работата, плюс, естествено, пистолети — рече Пабло. — Имаме доставчик в Мексико, който може да се справи с проблема за по-малко от десет хиляди долара. За още десет можем да уредим оръжията да бъдат предадени на крайните потребители в Америка, за да избегнем усложнения при преминаването на границата.
— Добре, така да бъде. Ти ще отидеш ли в Мексико?
Пабло кимна.
— Заминавам утре сутринта. Като първи път ще трябва да съгласувам действията им с тези на койотите.
— Бъди внимателен — нареди Ернесто. Предупреждението му имаше силата на експлозив. Пабло обичаше да рискува, но неговите услуги бяха много важни за картела. Трудно биха го заменили.
— Разбира се, шефе. Трябва да преценя колко надеждни са тези хора, ако ще ни помагат в Европа.
— Да, така е — съгласи се Ернесто. Както при повечето сделки, когато настъпеше време да се действа, го налягаха съмнения. Но той не беше някаква баба. Никога не се страхуваше да действа решително.
Самолетът спря пред определения за него вход на летището. На пътниците от първа класа беше разрешено да слязат първи. Те следваха цветните стрелки на пода към гишетата на имиграционната служба и митничарите, където заявиха на униформените бюрократи, че нямат нищо за деклариране. Паспортите им бяха надлежно подпечатани и излязоха навън, за да си вземат багажа.
Водачът на групата се казваше Мустафа. Саудитец по рождение, той беше гладко избръснат, а това не му харесваше, въпреки че така кожата му оставаше открита, а изглежда, че жените я харесваха. Той и неговият другар Абдула отидоха заедно да си вземат саковете и след това излязоха навън, където би трябвало да ги чакат техните посрещачи. Това щеше да бъде първата проверка на новите им приятели в западното полукълбо. Ето че някакъв човек държеше картонче, на което беше напечатано „МИГЕЛ“. Беше кодовото име на Мустафа за тази мисия. Той отиде при човека и се ръкува. Посрещачът не каза нищо и им даде знак да го последват. Навън чакаше кафяв микробус „Плимут“. Багажът беше сложен отзад, а пътниците седнаха на средната седалка. В Мексико Сити беше горещо, а въздухът така отвратителен, както никъде другаде. Слънчевият ден беше провален от сива пелена над града. От замърсяването на въздуха ще е, каза си Мустафа.
Докато ги караше към хотела, шофьорът остана безмълвен. Това ги впечатли. Щом като няма какво да каже, човек си мълчи.
Както се очакваше, хотелът беше добър. Мустафа се регистрира, използвайки фалшива „Виза“ карта, която му беше изпратена предварително по факса, и след пет минути той и приятелят му се озоваха в просторна стая на петия етаж. Огледаха я за скрити подслушвателни устройства, преди да разговарят.
— Мислех, че този проклет полет никога няма да свърши — оплака се Абдула, като погледна в минибара за бутилка минерална вода. Бяха ги предупредили да не пият вода от чешмата.
— И аз си мислех същото. Как спа?
— Не много добре. Мисля, че едно от хубавите неща на алкохола е, че те прави безчувствен.
— Това е така за някои, за други не — рече Мустафа на приятеля си. — За тази работа си има други опиати.
— Тях Бог ги е забранил, освен ако не ти ги предписва лекар — отбеляза Абдула.
— Сега имаме приятели, които не мислят по този начин.
— Неверници — рече презрително Абдула.
— Врагът на твоя враг е твой приятел.
Абдула отвинти капачката на бутилка с минерална вода.
— Не. На истинския приятел можеш да се довериш. Ще се довериш ли на тези хора?
— Само дотолкова, колкото е нужно — рече Мустафа. В инструктажа за мисията Мохамед беше проявил голяма предпазливост. Тези нови съюзници щяха да им помогнат само заради собствените си интереси, защото и те искаха да навредят на Големия Сатана. Засега това беше достатъчно. Някой ден тези съюзници щяха да станат врагове и те щяха да се разправят с тях. Обаче този ден още не беше дошъл. Той потисна една прозявка. — Време е да си починем. Утре ни чака работа.
Джак живееше в апартамент в Балтимор, на няколко пресечки от ресторанта на Ориолис Парк в Кемдън Ярдс, за който имаше абонаментна карта, но тази вечер там беше тъмно, защото Ориолис беше в Торонто. Не беше добър готвач и вечеря навън, както обикновено. Този път беше сам, тъй като нямаше среща, което не беше толкова необичайно, колкото би му се искало да бъде. Когато свърши, се прибра в апартамента, включи телевизора, но после се отказа от него и отиде при компютъра, за да провери електронната си поща и да сърфира в Мрежата. Тогава му хрумна, че Сали също живее сам и въпреки че често е в компанията на
