— Да, като изключим онзи момент със съзнанието.
— Добре, дръж ме в течение.
— Непременно.
— До скоро.
Алекзандър остави слушалката. Пустото му съзнание, каза си той. По-добре да бяха му дали роботи, но всеки би забелязал робот на улицата, а те не можеха да си го позволят. А може би Невидимия човек? Но в романа на Хърбърт Дж. Уелс от лекарството, което го беше направило прозрачен, той се беше побъркал. А тази работа и без това беше абсолютно щура. Той изпи на един дъх остатъка от шерито, помисли малко и си напълни отново чашата.
Глава осма
УБЕЖДЕНИЕ
Мустафа и Абдула се събудиха на разсъмване, казаха си сутрешните молитви, закусиха, а после включиха компютрите си и провериха електронната си поща. Мустафа получи имейл от Мохамед, който му изпращаше послание от някой друг на име Диего с инструкцията да се срещнат в… в 10:30 сутринта местно време. Прегледа и останалата част от електронната си поща, повечето от която бяха неща, на които американците казват „кълцана шунка“. Беше научил, че това е консервирано свинско месо и названието му се струваше напълно сполучливо. Двамата излязоха навън, но поотделно, малко след 9 часа сутринта, главно за да се пораздвижат и да проучат района. Провериха внимателно, но незабележимо, дали след тях няма опашки и се увериха, че е чисто. Пристигнаха на мястото за срещите в 10:25.
Диего вече беше там и четеше вестник. Беше с бяла риза на сини райета.
— Диего? — попита любезно Мустафа.
— Ти трябва да си Мигел? — рече свръзката и се усмихна, като стана и му подаде ръка. — Заповядай. — Пабло се огледа наоколо. Да, ето го и помощника на Мигел. Седи сам и си поръчва кафе, наблюдавайки ги като професионалист. — Е, харесва ли ти Мексико Сити?
— Не знаех, че е толкова голям и оживен — отвърна Мустафа. — Тротоарите са пълни с хора, които се движат във всички посоки, а въздухът е направо отвратителен.
— Тук това е проблем. Планините задържат мръсния въздух. Нужен е силен вятър, за да го прочисти. И така, ще пием ли кафе?
Мустафа кимна. Пабло даде знак на келнера и вдигна каничката с кафе.
Кафенето с маси отвън беше в европейски стил, но нямаше много посетители. Само половината от масите бяха заети от групички хора, които се срещаха по работа или просто за да си поприказват. Разговаряха помежду си и не обръщаха внимание на околните.
Новата каничка пристигна. Мустафа наля и изчака другият да заговори.
— И така, какво мога да направя за теб?
— Всички сме тук, както беше поискано. Кога можем да тръгваме?
— А вие кога искате? — попита Пабло.
— Този следобед ще бъде добре, но може би за вас ще е твърде рано, за да подготвите нещата.
— Да, а какво ще кажеш за утре, да речем в 1 часа следобед?
— Чудесно — отвърна Мустафа, приятно изненадан. — Как ще уредите преминаването на границата?
— Разбираш, че аз няма да участвам пряко. Ще ви откарат на границата с кола и ще ви предадат на човек, специализирал се в прехвърлянето на хора и на някои стоки в Америка. От вас ще се иска да вървите пеш около шест километра. Ще бъде горещо, но не чак толкова. След като пристигнете в Америка, ще ви откарат в тайна квартира извън Санта Фе, Ню Мексико. Оттам можете или да вземете самолет, или да наемете коли.
— А оръжията?
— Какво точно ще ви трябва?
— Най-добре ще е да имаме калашници.
Пабло поклати глава.
— Не можем да ви ги доставим, но можем да ви снабдим с автомати „Узи“ и „Инграм“, 9-милиметрови, с по 6 пълнителя по 36 патрона, които ще бъдат напълно готови за вашите цели.
— Ще са ни нужни повече муниции — каза Мустафа, — по 20 пълнителя плюс 3 допълнителни кутии муниции за всяко оръжие.
Пабло кимна.
— Това е лесно. Но ще ви струва още 2000 долара. Оръжията ще бъдат купени на пазарни цени заедно с мунициите. — Технически произходът им и купувачът можеха да бъдат проследени, но това беше само теоретичен, а не практически проблем. Автоматите щяха да бъдат главно „Инграм“, а не по-добрите и по- точни израелски „Узи“. Но за тези хора едва ли щеше да има значение. Кой знае, те дори може да имат религиозни или морални задръжки и да не искат да се докоснат до оръжия израелско производство. — Кажи ми с какви пари разполагате за пътни разноски?
— Всеки от нас има по 5000 американски долара в брой.
— Можете да ги използвате за дребни разходи, например за храна и бензин, но за други неща ще ви трябват кредитни карти. Американците няма да приемат пари в брой за наемането на коли, да не говорим пък за купуването на самолетни билети.
— Имаме такива — отвърна Мустафа. Той и всеки член на групата имаха кредитни карти „Виза“, издадени от Бахрейн. Бяха дори с последователни номера. Всички бяха на една сметка в швейцарска банка, в която имаше малко повече от 500 000 долара — достатъчни за целите им.
Пабло видя, че на кредитната карта беше изписано името Джон Питър Смит. Това беше добре. Който и да беше организирал цялата акция, не беше допуснал грешката да използва близкоизточни имена. Това беше валидно до момента, докато кредитната карта не попаднеше в ръцете на някой полицай, който може да попита откъде точно идва този господин Смит. Пабло се надяваше, че арабите са инструктирани какво представлява американската полиция и какви са нейните навици.
— А другите документи? — попита Пабло.
— Паспортите ни са от Катар. Имаме и международни шофьорски книжки. Всички говорим приемлив английски и можем да четем карти. Запознати сме с американските закони. Ще караме внимателно и няма да превишаваме скоростта. Ще бъдем максимално предпазливи и няма да даваме поводи.
— Добре — рече Пабло. Значи наистина бяха инструктирани. Някои дори може и да са запомнили какво им е казано. — Помнете, че една грешка може да провали мисията на всички ви. А грешки се правят лесно. Америка е лесна страна за живеене и за придвижване в нея, но полицаите й са много ефикасни. Докато не те забележат, си в безопасност от тях. Затова трябва да се пазите да не ви забележат. Ако не го направите, сте обречени на провал.
— Няма да се провалим, Диего — обеща Мустафа.
Три мили бягане, лицеви опори и портокалов сок след кафето — това беше животът в Южна Вирджиния.
— Брайън, носил ли си огнестрелно оръжие?
— Обикновено автоматична карабина М–16 с пет-шест допълнителни пълнителя. Към основното снаряжение влизат и няколко гранати, Пийт.
— Всъщност имах предвид по-скоро пистолети.
— Свикнал съм с „Берета“ М–9.
— Добре ли си служиш с него?
— Това беше част от подготовката ми, Пийт. Покрих изискванията за експертно ниво в Куантико, но така направиха и повечето от хората в моя клас. Не е кой знае какво постижение.
— А движил ли си се с него?
