Ами, да! Човекът от Бахрейн. Защо досега местните ченгета не са го накарали да се поизпоти?
— Те още не знаят за него. Засега с наблюдението му се занимава само АНС, но може би от Ленгли ще се опитат да научат нещо повече за него.
— Тях бива ли ги в полицейската работа толкова, колкото ФБР?
— Всъщност не. Подготовката им е различна, но всеки що-годе нормален човек може да свърши това…
Райън-младши го прекъсна.
— Как пък не. Ченгетата ги бива да четат мислите на хората. За това умение е нужна практика, а и човек се научава как да задава въпроси.
— Имаш ли някого предвид? — попита Уилс.
— Майк Бренън. Беше ми бодигард. Научи ме на много неща.
— Е, един добър шпионин също би трябвало да може да чете мислите на хората. От това зависи дали ще си опази задника.
— Да, обаче ако искаш да си оправиш очите, ще трябва да говориш с майка ми. За ушите ще се наложи да се обърнеш към някой друг.
— Е, да, може би си прав. Засега провери нашия приятел Фаад.
Джак отново се обърна към компютъра си. Върна се на първия интересен разговор, който бяха засекли. След това размисли и се върна на самото начало, когато обектът беше привлякъл вниманието им за първи път.
— Защо не си сменя телефоните?
— Може би е мързелив. Тези хора са умни, но и те имат някои недостатъци. Робуват на навици. Способни са, но нямат специално обучение като някой подготвен шпионин, човек от КГБ или нещо подобно.
АНС имаше в Бахрейн голям, но умело прикрит подслушвателен пост в американското посолство, чиято работа се подпомагаше от отбиващите се редовно там американски кораби, на които в района не гледаха като на електронна заплаха. Екипите на АНС, които плаваха на тях, успяваха да засекат дори разговорите, които хората водеха от клетъчните си телефони на крайбрежния булевард.
— Работата на този човек не е чиста — каза той малко по-късно. — Сигурно е от лошите.
— Освен това е добър барометър. Казва много неща, които намираме за интересни.
— Значи, някой трябва да го следи.
— В Ленгли мислят по въпроса.
— Колко голяма е станцията в Бахрейн?
— Състои се от шест човека. Шефът, двама оперативни шпиони и трима, които се занимават с най- различни неща, включително с обслужването на апаратурата и прочие.
— И това е всичко? Та те са много малко.
— Така е — потвърди Уилс.
— По дяволите. Разговарял съм с баща ми за това. Обикновено само свиваше рамене и сумтеше.
— Той положи доста усилия, за да осигури повече средства за ЦРУ и повече служители, обаче Конгресът не винаги се отнасяше с разбиране.
— Опитвали ли сте се да наемете там някой, който да „поприказва“ с него?
— Не и напоследък.
— Защо?
— Не разполагаме с достатъчно хора — отвърна Уилс. — Проблемът с наемането на хора е, че те очакват да им се плати, а нашите възможности не са чак толкова големи.
— Тогава защо ЦРУ не помоли местните ченгета да го попритиснат? Бахрейн е приятелска страна.
— Приятелска да, но не е наш васал. И те имат свои представи за човешки права, които не са съвсем същите като нашите. Освен това можеш да притиснеш някого само за това, което е направил, но не и за това какво знае и какво мисли. А както виждаш, ние не знаем дали изобщо е направил нещо.
— Ами тогава му сложете опашка на задника.
— А как може да го стори ЦРУ, когато разполага само с двама оперативни агенти? — попита Уилс.
— Господи!
— Добре дошъл в реалния свят, Младши. ЦРУ трябваше да завербува някои агенти в Бахрейн, може би местни полицаи, които да помагат при такива задачи, но това още не е станало. Разбира се, шефът на станцията също би могъл да поиска повече хора, но в Ленгли оперативните агенти, които говорят арабски и изглеждат като местните хора, са малко кът и са изпратени на много по-взривоопасни места.
Срещите се осъществиха, както беше планирано. Имаше три коли, чиито шофьори едва отронваха по някоя дума, и то на испански. Пътуването беше приятно и слабо напомняше на родния им край. Шофьорът беше предпазлив, не караше бързо и изобщо се стараеше да не привлича вниманието, но въпреки това напредваха. Почти всички араби пушеха цигари, и то само американски марки като „Малборо“. Мустафа пушеше същите и се запита, както Мохамед преди него, какво ли би казал Пророкът за цигарите. Вероятно нищо добро, но не е казал нищо, нали така? Затова Мустафа можеше да пуши колкото си иска. В края на краищата в момента опасностите за неговото здраве не го вълнуваха особено много. Очакваше да живее още четири-пет дни, не повече, ако нещата се развиеха съгласно плана.
Очакваше, че хората му ще говорят оживено помежду си, но това не стана. Никой не обелваше и дума. Те просто гледаха равнодушно бързо минаващия покрай тях пейзаж на една култура, за която не знаеха почти нищо, а и нямаше да научат нещо повече.
— Добре, Брайън, ето ти разрешителното — подаде му го Пийт Алекзандър.
Със същия успех би могъл да получи и втора шофьорска книжка, която да пъхне в портфейла си.
— Значи сега мога напълно законно да нося желязото.
— Никое ченге не би попитало офицер от морската пехота защо носи пистолет, но по-добре да ни е сигурна работата. Беретата ли ще носиш?
— Свикнал съм с него, а и с петнадесет патрона си е по-сигурно. И в какво трябва да го нося?
— Използвай един от тези, Алдо — рече Доминик и му показа колана на кръста си. Приличаше на пояс за пари или на онези кесии, които се носят повече от жени, отколкото от мъже. Той дръпна ципа и му показа пистолета си с два допълнителни пълнителя. — Много агенти го използват. По-удобен е от кобура за носене отстрани. Е, при дълго пътуване с кола може да ти поизмъчи бъбреците.
За момента Брайън реши да мушне своя пистолет в колана на панталоните си.
— Къде ще ходим днес, Пийт?
— Пак до търговския център. Отново ще се упражняваме в проследяване.
— Страхотно — рече Брайън. — Защо нямате хапчета, които правят хората невидими?
— Хърбърт Джордж Уелс е отнесъл формулата със себе си.
Глава девета
С БОГА НАПРЕД
Пътят на Джак с кола до Колежа му отне тридесет и пет минути. През цялото време слушаше утринните предавания на националното радио, защото и той като баща си не си падаше по съвременната музика. За Джон Патрик Райън-младши приликите с баща му бяха повод за раздразнение и възторг през целия му живот. През по-голямата част от юношеството си той се беше борил с тях, опитвайки се да намери своя идентичност, различна от тази на консервативния му баща, но в колежа някак неусетно, без дори да забележи, се беше върнал към тях. Казваше си, че просто прави това, което е логично, например да излиза на срещи с момичета, които биха могли да бъдат добри кандидатки за съпруги, въпреки че така и не можа да намери напълно подходящата. Това той несъзнателно определяше, като ги сравняваше с майка си. В Джорджтаун се дразнеше от учители, които казваха, че е копие на стария, а после си припомняше, че баща му не беше чак толкова лош човек. Би могло да бъде много по-зле. Беше станал свидетел на не малко бунтове дори в един университет, също толкова консервативен, колкото и самият Джорджтаун с неговите йезуитски традиции и разбирания. Някои от неговите колеги дори открито се бяха отказали от родителите си, но какъв задник трябва да бъдеш, за да направиш нещо подобно? Колкото и уравновесен и старомоден да
