куршум между очите, брат ми.
— А какви са тези глупости от сорта един изстрел — един мъртвец? За всичко, което си заслужава да стреляш по него, са нужни по два изстрела.
— Ти колко пъти стреля по онзи мръсник в Алабама? — попита Брайън.
— Три пъти. Не исках да рискувам — обясни Доминик.
— Сигурно си бил прав. Я ми дай да опитам с твоя „Смит и Уесън“.
Доминик извади патрона от цевта, преди да подаде пистолета на брат си, а след това и пълнителя. Брайън се прицели няколко пъти и натисна спусъка без патрон, за да почувства оръжието, а после зареди пистолета. С първия изстрел свали една глава. С втория също. При третия не улучи, но с четвъртия успя. Върна пистолета на брат си. — Усещам го по-различно в ръката си — обясни той.
— Ще свикнеш — обеща му Доминик.
— Благодаря, но на мен ми харесва да имам още шест патрона в пълнителя.
— Твоя работа.
— Аз пък се питам какво ли ще означава тази стрелба по глави? — зачуди се Брайън. — За мен най- сигурният начин да повалиш някого с един изстрел е снайперската карабина, а не пистолетът.
— Не е зле да можеш да уцелиш някого в главата от десет метра — отвърна Пийт Алекзандър. Това е най-добрият начин да сложиш край на спора.
— Ти пък откъде се появи? — попита Доминик.
— Не се оглеждаш наоколо, агент Карузо. Помни, че дори Адолф Хитлер е имал приятели. Не са ли ви учили на това в Куантико.
— Ами, да — призна си малко смутен Доминик.
— Когато основният ти обект е повален, трябва да огледаш района дали наоколо няма негови приятели, да изчезнеш от града или да сториш и двете.
— Искаш да кажеш да избягаш, така ли? — попита Брайън.
— Освен ако не си попаднал на следа. Тогава се измъкваш колкото може по-незабелязано. Това може да означава да влезеш в някоя книжарница и да си купиш нещо — кафе или каквото и да е. Вземаш решение според обстоятелствата, но винаги трябва да мислиш за целта си. А тя е да напуснеш района толкова бързо, колкото обстоятелствата позволяват. Ако го направиш по-бързо, хората могат да забележат. Ако се забавиш, могат да си спомнят, че са те виждали близо до обекта ти. Никога няма да съобщят за някого, когото не са забелязали. Вие трябва да сте точно такива. С какво ще сте облечени, докато свършите работата, начинът, по който ще действате, каква ще е походката ви, как ще разсъждавате — всички тези неща трябва да имат за цел да ви направят невидими — обясни им Алекзандър.
— С други думи, Пийт, искаш, когато убием хората, за които се обучаваме, да можем да го направим така, че да сме в състояние да се измъкнем — рече тихо Брайън.
— Да не би да предпочиташ да те хванат? — попита Алекзандър.
— Не, но най-добрият начин да видиш сметката на някого е да го гръмнеш в главата с добра карабина от двеста метра разстояние. Това винаги е резултатно.
— Ами ако искаме обектът да бъде убит така, че никой да не разбере кой го е ликвидирал? — попита обучаващият офицер.
— Как може да стане това? — рече Доминик.
— Търпение, момчета. Всяко нещо с времето си.
Стигнаха до останките от някаква ограда. Рикардо просто премина през нея, използвайки дупка, която очевидно беше пробита отдавна. Стълбовете на оградата бяха боядисани в яркозелено, но повечето от боята се беше олющила. Самата мрежа беше дори в още по-лошо състояние. Да се премине през нея не беше никак трудно.
Койотът измина още около петдесетина метра, избра си един голям камък, седна на него, запали цигара и отпи глътка от манерката. Спираше за първи път. Преходът не беше никак труден и очевидно той беше минавал оттук много пъти. Мустафа и приятелите му не знаеха, че по този път беше прекарал неколкостотин групи през границата и само веднъж беше арестуван. Последиците не бяха големи, като се изключи наранената му гордост. След този случай намали таксата си, защото беше койот с достойнство.
Мустафа отиде при него.
— Как се чувстват приятелите ти? — попита Рикардо.
— Не беше много изморително — отвърна Мустафа, — а и не видях никъде змии.
— Тук ги няма много. Обикновено хората стрелят по тях или хвърлят камъни. Никой не им обръща много внимание.
— А наистина ли са опасни?
— Само ако си някой глупак, а дори и тогава няма опасност да умреш. Ще боледуваш няколко дни. Нищо повече, но докато вървиш, ще те боли. Ще изчакаме тук няколко минути. Малко избързваме. А, да, добре дошъл в Америка, амиго!
— Тази ограда ли е границата? — попита учуден Мустафа.
— Северноамериканецът е богат и изобретателен, но е и мързелив. Моите клиенти нямаше да ходят там, ако нямаше работа, която гринго го мързи да върши сам.
— Колко души прекарвате в Америка?
— Имаш предвид мен ли? Хиляди. Много хиляди. За тази работа ми плащат добре. Имам хубава къща и шестима други койоти, които работят за мен. Американците следят повече за хора, контрабандиращи наркотици през границата, а аз избягвам да се занимавам с това. Не си струва неприятностите. Оставям двама от моите хора да се занимават с тази работа. За нея се плаща много добре.
— Какви видове наркотици? — попита Мустафа.
— Ами такива, за които ни плащат — отвърна Рикардо, усмихна се и отпи още една глътка от манерката.
Мустафа се обърна, когато видя да се приближава Абдула.
— Мислех, че преходът ще бъде по-труден — каза помощникът му.
— Само за градски момчета — рече Рикардо. — Това е моята страна. Родил съм се в пустинята.
— Аз също — отбеляза Абдула. — Хубав ден. — „По-добре отколкото да седиш на задната седалка в джипа“, помисли си той.
Рикардо запали нова цигара „Нюпорт“. Обичаше ментоловите цигари, защото не дразнеха толкова гърлото.
— Няма да е горещо още един-два месеца, но след това ще стане много горещо и предвидливите хора трябва да имат добър запас от вода. Някои са умирали без вода в августовската жега. Но не и от моите хора. Винаги държа всеки да има вода. Майката природа нито те обича, нито те съжалява — рече койотът. Когато преходът свършеше, знаеше едно място, където да пийне няколко бири, преди да тръгне на изток към Ел Пасо. Оттам щеше да се върне в удобната си къща в Асунсион, далеч от границата, където нямаше да го безпокоят бъдещи емигранти, които имаха лошия навик да крадат неща, нужни им за преминаването. Запита се колко ли работи крадат от другата страна на границата, но това не беше негов проблем. Допуши цигарата си и стана. — Остават още три километра, приятели.
Мустафа и хората му също станаха и продължиха да се движат на север. Само още три километра? У дома разстоянието до автобусната спирка беше по-далече.
Чукането на числа по клавиатурата беше толкова забавно, колкото и да бягаш гол през градина с кактуси. Джак беше от хората, които имат нужда от интелектуален стимул. Други го намираха в проучването на сметки, но той не беше от тях.
— Отегчително ли е? — попита Тони Уилс.
— Много — потвърди Джак.
— Ами в това на практика е истинската същност на събирането и обработването на разузнавателната информация. Дори и когато е вълнуващо, е доста тъпо… Е, освен ако наистина не си попаднал на следата на някоя особено хитра лисица. Тогава може да е забавно, макар да не е същото, както да наблюдаваш обекта си в реални условия. Никога не съм го правил.
— Баща ми също — рече Джак.
