неща.
— Рик, тази работа прилича на бейзболния мач. Може да си намерил много хубаво място за гледане, но все пак не можеш да излезеш на терена, когато пожелаеш.
— И какво предлагаш да направим, да убием рефера ли? — попита Бел.
— Не, само този, който възнамерява да нанесе удара.
— Търпение, Тони, търпение.
— Ето това нещо много трудно ми се отдава. — Въпреки дългогодишния си опит Уилс не беше овладял тази добродетел.
— За теб е трудно, а какво да каже Гери?
— Да, Рик, знам. — Уилс се изправи. — Ще се видим по-късно.
Не забелязаха друго човешко същество, нито кола, нито хеликоптер. Очевидно тук нямаше нищо ценно — нито петрол, нито злато, дори мед. Нищо, което си заслужаваше да бъде пазено и защитавано. Преходът се оказа доста изморителен. Околността беше покрита с хилави храсти и тук-там с ниски дървета. Имаше и следи от автомобилни гуми, но не бяха пресни. Тази част на Америка можеше спокойно да се сравни с Празната кварта на Саудитска Арабия — Руб ал Хали, където дори свикналите с пустинята камили трудно издържат. Обаче пътуването свършваше. След като изкачиха едно малко възвишение, видяха напред пет коли, около които стояха хора и разговаряха.
— А, те също са подранили. Чудесно — рече Рикардо. Можеше да остави тези мълчаливи чужденци и да си гледа работата. Спря и изчака другите да го настигнат.
— Това ли е крайната точка? — попита Мустафа с надежда в гласа.
Пътуването се оказа много по-лесно, отколкото очакваше.
— Моите приятели там ще ви отведат до Лас Крусес. Там ще планирате по-нататъшното си пътуване.
— А ти? — попита Мустафа.
— Аз се връщам при семейството си — отговори Рикардо. Не беше ли съвсем просто. Може би този човек нямаше семейство.
Изминаха останалото разстояние само за десет минути. Рикардо се качи в първия джип, след като се сбогува с групата. Те се държаха достатъчно приятелски, макар и резервирано. Докарването им дотук можеше да бъде и по-трудно, но незаконният имигрантски трафик беше много по-натоварен в Аризона и Калифорния, защото там американската гранична служба разполагаше с повече хора. Американците бяха започнали да вземат по-сериозни мерки като всички останали по света, но те все още не бяха напълно достатъчни. Рано или късно щяха да си дадат сметка, че тук също има чести преминавания на границата, макар и не толкова многобройни. Тогава той ще трябва да търси друг начин за препитание. Но през последните седем години беше печелил добре — достатъчно, за да започне малък бизнес и да насочи децата си към по-законен начин за изкарване на прехраната.
Наблюдаваше как групата се качи в колите и замина. Той също се насочи към Лас Крусес, но след това зави на юг по шосе №1–10 към Ел Пасо. Отдавна беше спрял да се пита какво възнамеряват да правят неговите клиенти в Америка. Вероятно няма да се занимават с градинарство или да работят в строителството, си каза Рикардо. Но му бяха платили 10 000 американски долара в брой. Значи, за някого тези хора бяха важни. Но не и за него.
Глава десета
ДЕСТИНАЦИИ
За Мустафа и приятелите му пътуването до Лас Крусес беше изненадващо приятно разнообразие и макар да не го показваха, сега очевидно се вълнуваха. Бяха в Америка. Ето ги хората, които трябваше да убият. С изминатите километри се приближаваха все повече не само към изпълнението на задачата, но и до една тайнствена, невидима черта. Бяха в дома на Големия Сатана. Това бяха хората, сели смърт в тяхната родина и сред правоверните в мюсюлманския свят, хората, които така безрезервно подкрепяха Израел.
При Деминг свиха на изток за Лас Крусес. След стотина километра беше тяхната следваща спирка по шосе №1–10. Отстрани на пътя имаше реклами на хотели и заведения за хранене, туристически атракции и още хълмиста земя. Хоризонтът беше все така далечен, въпреки че колите непрекъснато гълтаха разстоянието със 70 мили в час.
Както и преди, шофьорът им, който приличаше на мексиканец, не казваше нищо. Вероятно беше още един наемник. Никой не говореше — шофьорът, защото нямаше желание, а пътниците — защото английският им беше с акцент и шофьорът можеше да забележи. Така той само щеше да си спомня, че е взел някакви хора от черен път в Южно Ню Мексико и ги беше откарал на друго място.
За останалите от групата сигурно е по-трудно, помисли си Мустафа. Те трябваше да вярват в това, което правеше. Беше ръководител на операцията, водач на бойна група, която щеше да се раздели на четири части, които никога повече нямаше да се срещнат. Акцията беше внимателно планирана. Всички бъдещи комуникации щяха да стават чрез компютър, и то много рядко. Всяка група щеше да действа самостоятелно, но по еднакво за всички разписание и с една и съща стратегическа цел. Този план ще разтърси Америка както никой друг досега, си каза Мустафа, докато гледаше как едно комби ги задминава. Вътре имаше двама родители и две деца — момче на около четири и друго по-малко, може би на година и половина. Всички те бяха неверници, т.е. мишени.
Разбира се, оперативният план съществуваше и в писмен вид — 14 точки върху бял лист. Беше в четири копия, по едно за всеки водач на група. Другите данни бяха във файлове на персоналните компютри, които всички мъже носеха в саковете си заедно с няколко ризи, чисто бельо и други дреболии. Не им трябваха много неща и според плана трябваше да оставят колкото може по-малко следи зад себе си, за да объркат още повече американците. От тази мисъл по лицето на Мустафа пробягна тънка усмивка, като гледаше околния пейзаж. Запали цигара. Бяха му останали само още три. Пое дълбоко дима. От климатика лъхаше хладен въздух. Зад тях слънцето започваше да залязва. Следващата им, последна спирка беше по тъмно, което за Мустафа беше добре от тактическа гледна точка. Той знаеше, че това е станало случайно, но пак означаваше, че самият Аллах им се усмихва по пътя им. Разбира се, така и трябваше да бъде, защото вършеха Негова работа.
Още един ден, преминал в тъпа работа, помисли си Джак, докато вървеше към колата си. Лошото в Колежа беше, че не можеше да се оплаче на никого. Никой нямаше право на достъп до подобен вид информация, макар че не беше ясно защо. Естествено, би могъл да обсъди това с баща си. Президентът по принцип има право на достъп до всякаква информация. Такъв достъп на практика имаха и бившите президенти. Но той не можеше да направи това. Баща му нямаше да се зарадва, когато научи за новата му работа. Можеше да се обади по телефона и да прецака всичко, а Джак беше достатъчно благоразумен, за да потърпи поне няколко месеца. Въпреки това възможността да поприказва с някого, който беше вътре в нещата, щеше да бъде голямо облекчение за него. Просто някой, който да каже: да, това наистина е важно и да, ти наистина даваш приноса си за установяване на Истината, Справедливостта и Американския начин на живот.
Би ли могъл той да промени нещата? Светът се развиваше така, както винаги се беше развивал, и той едва ли би могъл да промени нещо. Дори баща му с цялата власт, която беше притежавал като президент, не беше в състояние да го стори. Тогава какво ли пък би могъл да постигне някакъв млад принц като него? Обаче ако в този свят някои повредили се неща трябваше да се оправят, те трябваше да попаднат в ръцете на човек, който нямаше да си задава въпроса дали е възможно или не. Може би някой, който беше достатъчно млад и глупав, за да не е наясно, че невъзможните неща са просто… невъзможни. Нито баща му, нито майка му вярваха в тази дума, а и той беше възпитан по този начин. Скоро Сали щеше да завърши медицинския колеж и щеше да специализира онкология — майка им съжаляваше, че не се беше заловила с нея в своята медицинска кариера. Сестра му обясняваше на всеки, който я питаше защо бе избрала точно тази специалност, че докато се изучи, главата на дракона рак ще бъде отрязана веднъж завинаги. Така че част от това, в което вярваха семейство Райън, беше, че няма невъзможни неща. Той още не знаеше как се постига това, но светът беше пълен с неща, които тепърва трябваше да научи, а той беше умен и добре образован. Освен това разполагаше със значително наследство, което му позволяваше да следва пътя си,
