— Зависи какво си чел по въпроса. Имало е случаи, когато баща ти е попадал и в много критични ситуации. Едва ли му е харесало. Говорил ли ти е някога за това?
— Никога. Мисля дори, че и майка ми не знае много за тези неща. Е, като изключим случая с подводницата, но и за него знам повече от книги и други подобни. Веднъж попитах за това баща ми, а той ми рече: „Вярваш ли на всичко, което четеш във вестниците?“ Дори когато онзи руснак Герасимов се яви по телевизията, баща ми само изсумтя.
— В Ленгли се говори, че той е бил цар на шпионите, но не говори за тези работи, както и би трябвало. Обаче е работил най-вече на седмия етаж. Аз самият никога не съм се изкачвал толкова високо.
— Може би все пак ще можеш да ми отговориш на един въпрос.
— Какъв?
— Този Герасимов, Николай Борисович наистина ли е бил шеф на КГБ? И наистина ли баща ми го е измъкнал от Москва?
Уилс се поколеба за момент, но нямаше как да избегне отговора.
— Да, той беше председател на КГБ и баща ти уреди бягството му.
— Без майтап? Как е успял да го направи?
— Това е много дълга история и ти все още нямаш право да я знаеш.
— А защо тогава той предаде татко?
— Защото избяга не по собствено желание. Баща ти го е накарал да го стори. Поиска да си го върне, когато баща ти стана президент. Обаче да ти кажа право, Николай Борисович пропя… може би не като канарче, но все пак пропя. В момента е включен в програмата за закрила на свидетелите. Продължават да го викат от време на време и го карат да изпее още нещо. Тези бегълци никога не ти казват всичко наведнъж, затова от време на време трябва пак да ги питаш. Това ги кара да се чувстват важни и обикновено ти изпяват още нещо. Той все още не е свикнал с положението си, не може да се върне у дома. Ще го пречукат. Руснаците никога не прощават държавна измяна. Ние също. Затова живее тук под федерална закрила. Последното, което чух за него, е, че започнал да играе голф. Дъщеря му се омъжи за някакъв богат аристократ във Вирджиния. Сега е истинска американка, но баща й ще си умре нещастен. Той искаше да завладее Съветския съюз и работата, която е имал, му е допадала. Но баща ти го прецака веднъж завинаги и Ник все още му има зъб.
— Да върви по дяволите!
— Нещо ново около Сали? — попита Уилс, връщайки го към действителността.
— Има някои дребни неща. Петдесет хиляди тук, осемдесет хиляди там… Английски лири, а не долари. Не ги намирам в никакви сметки. Общо са някъде между две и осем хиляди лири седмично, които за него може би са дребни суми.
— Какъв е произходът им? — попита Уилс.
— Не е много ясно, Тони. Предполагам, че тегли част от тях от семейната сметка. Може би около два процента, които отчита като свои разходи. Сумата не е толкова голяма, за да се досети баща му, че той краде от татко и мама. Чудя се как ли биха реагирали, ако разберат — каза Джак.
— Едва ли ще му отрежат ръката, но могат да направят нещо по-лошо — да му спрат парите. Как го виждаш този да работи за прехраната си?
— Имаш предвид истинска работа ли? — попита през смях Джак. — Никак не го виждам. Живял е в лукс толкова дълго време, че едва ли би му харесало да се лиши от него. Бил съм в Лондон много пъти. Трудно ми е да си представя, че би могъл да оцелее там с работа.
— За богаташките деца е трудно да си изкарват прехраната сами — рече Уилс.
Джак се изчерви.
— Виж, Тони, знам, че съм израснал сред богатство, обаче татко винаги ме караше да работя през лятото. Два месеца дори работих в строителството. Това вгорчи живота на Майк Бренън и хората му, но баща ми искаше да видя какво значи истински труд. Отначало никак не ми харесваше, но като си помисля сега, си давам сметка, че може би е било добре. Този господин Сали никога няма да направи такова нещо. Искам да кажа, че аз мога да оцелея, като се захвана за истинска, обикновена работа, ако се наложи, но за него ще бъде много по-трудно да свикне.
— Добре, и какъв е общият размер на парите, за които няма оправдание?
— Може би около двеста хиляди лири стерлинги или около триста хиляди долара. Но още не съм проучил всичко, а и сумата не е кой знае колко голяма.
— Кога ще завършиш проверката?
— Ами както върви, може би след седмица, ако имам късмет. Тази работа е като да търсиш определена кола в пиковия час в Ню Йорк.
— Продължавай. Няма да е нито лесно, нито забавно.
— Слушам, сър. — Беше се научил да отговаря така от морските пехотинци в Белия дом. Те също му отговаряха от време на време по този начин, докато баща му го забеляза и сложи край на тази работа.
Джак се обърна към компютъра. Водеше си бележки на бял лист, защото така му беше по-лесно, отколкото да ги прехвърля всеки следобед на отделни файлове в компютъра. Докато си записваше цифрите, забеляза, че Тони излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите.
— Това момче има набито око — рече Уилс на Рик Бел на горния етаж.
— Така ли? — „Твърде рано е за каквито и да било резултати от чирака, независимо кой беше баща му“, помисли си Бел.
— Възложих му да се занимава с един млад саудитец, който живее в Лондон, на име Уда бен Сали. Играе на борсата от време на време със семейни пари. Англичаните го следят, защото веднъж разговарял по телефона с някой, който ги интересува.
— Е, и?
— Ами този младок е открил около двеста хиляди лири стерлинги, които не се водят на отчет.
— Колко достоверно е това? — попита Бел.
— Трябва да сложим някой от редовните да се занимава с тази работа, но момчето наистина има нюх.
— Може би Дейв Кънингъм.
Кънингъм беше съдебен счетоводител, дошъл в Колежа от отдел „Организирана престъпност“ към министерството на правосъдието. Беше прехвърлил шейсетте и имаше легендарен нюх за числата. Търговският отдел на Колежа го използваше главно за „конвенционални“ услуги. Би се справил много добре на Уолстрийт, но той си падаше най-вече по преследването на лошите момчета. В Колежа можеше да продължи това си занимание, без да се съобразява с държавните правила за пенсиониране.
— Аз също бих предпочел Дейв — съгласи се Тони.
— Добре, нека прехвърлим файловете от компютъра на Джак на този на Дейв и да видим какво ще излезе.
— Съгласен съм, Рик.
— Видя ли вчерашния доклад на АНС?
— Да, направи ми впечатление — отвърна Бел, вдигайки глава.
Преди три дни размяната на съобщения от източници, интересни за правителствените разузнавателни служби, беше намаляла със 17%, а два
— Да имаш някаква идея по въпроса? — попита Уилс.
Бел поклати глава.
— Спрях да бъда суеверен преди десетина години.
Тони Уилс обаче явно не беше спрял.
— Рик, трябва да направим нещо. Длъжни сме.
— Знам какво искаш да кажеш, но това място тук не може да действа, осланяйки се на такива
