репортерите за това. Майк Бренън ми каза, че от Службата за охрана също не обичат новия президент. А би трябвало.
— Професионализмът има и своите не чак толкова добри страни — съгласи се Уилс.
Джак включи компютъра си и започна да преглежда информационния обмен от нощта между Ленгли и Форт Мийд. Беше много по-богат по обем, отколкото по съдържание. Изглежда, че неговият нов приятел Уда беше…
— Вчера нашият приятел Сали е обядвал с някого — съобщи Джак.
— С кого? — попита Уилс.
— Англичаните не знаят. Изглежда, че е човек от Близкия изток, на около двадесет и осем години, от тези с продълговатите лица, с брада и мустаци, но няма идентификация. Говорили са на арабски, но никой не е успял да се доближи на достатъчно разстояние, за да чуе нещо.
— Къде са обядвали?
— В една кръчма на хълма Тауър. Точно на границата на финансовия район. Уда е пил минерална вода, а неговият приятел бира. Обядът им се е състоял от най-прости английски ястия. Седели са в едно ъглово сепаре, което не е позволило на наблюдаващия да се приближи и да ги подслушва.
— Значи не са искали някой да чуе какво си говорят. Това не означава непременно, че са от лошите. Англичаните проследили ли са го?
— Не. Вероятно това означава, че към Уда е имало прикрепен само един човек.
— Сигурно е било така — съгласи се Уилс.
— Обаче се казва, че са направили снимка на новия човек, но тя не е включена в доклада.
— Възможно е проследяването да е било извършено от контраразузнаването МИ–5, и то от някой младок. Не считат Уда за много важен, че да отделят за него цял екип. Никоя от тези служби не разполага с нужните й хора. Нещо друго?
— Този следобед има известно прехвърляне на пари. Изглежда съвсем рутинно — рече Джак, докато преглеждаше трансакциите. „Търся нещо малко и безобидно“, припомни си той. Уда правеше подобни трансфери всеки ден с големи и по-малки суми. Тъй като беше в бизнеса по запазване на активите, той рядко рискуваше и в повечето случаи се занимаваше с покупки на недвижими имоти. Лондон, а и самата Англия бяха добро място за пазене не пари. Цените на недвижимите имоти бяха сравнително високи, но много стабилни. Ако купите нещо, цената му няма да се вдигне много, но е съвсем сигурно, че няма и да падне драстично. Така че бащата на Уда позволяваше на момчето си да развива известна дейност, но не и да се включва в голямата игра. С какви лични средства разполагаше Уда? След като плащаше на проститутките в брой и със скъпи чанти, сигурно имаше собствени запаси? Може да бяха скромни, но „скромни“ по саудитските стандарти за другите не бяха никак малко пари. Момчето все пак караше Астън Мартин и не живееше в каравана… Така че…
— Как мога да разгранича парите на семейството, с които Сали оперира, и неговите собствени?
— Не можеш. Предполагаме, че държи двете сметки близо една до друга, в смисъл, че и двете са тайни, но между тях има връзка. Най-доброто ти предположение по въпроса може да се основава на отчетите му пред фамилията за всяко тримесечие.
Джак изстена.
— Страхотно, няма що. Ще ми трябват най-малко два дни да събера всички трансакции и след това да ги анализирам.
— Е, сега вече знаеш, че не можеш да се мериш с компютъра, Джак — подкачи го Уилс.
Джак направи кисела физиономия, но не каза нищо. Имаше само един начин да се справи със задачата, а и това в края на краищата му беше работата. Първо се опита да провери дали неговата програма може да съкрати процеса. Не се получи. Налагаше се да прибегне до аритметиката от четвърти клас с нос, забит в листа. Колко забавно. Поне когато свършеше, щеше да може лесно да борави с числата от дясната страна на клавиатурата. Е, можеше пък да излезе нещо. Защо в Колежа не работят счетоводители — специалисти по финансови престъпления?
Те се отклониха от шосе №2 по един черен път, който лъкатушеше на север. Явно се използваше често и дори съвсем наскоро, ако се съдеше по следите от автомобилните гуми. Районът беше планински, върховете на Скалистите планини бяха встрани, на запад и твърде далеч, за да може той да ги види, но тук въздухът беше по-разреден, отколкото беше свикнал, и ако вървеше, щеше да му бъде по-топло. Запита се колко дълго ще продължи това и дали са близо до американската граница. Беше чул, че мексиканско- американската граница не се охранява особено строго. В някои райони американците бяха изключително компетентни, а в други се държаха напълно детински. Мустафа и хората му се надяваха да избегнат първите и да се възползват от вторите. Към единайсет часа сутринта видя голям камион в далечината и техните джипове се насочиха към него. Когато го приближиха, забеляза, че той е празен, а големите му червени врати бяха широко отворени. Колата им се приближи на сто метра и спря. Педро изключи двигателя и слезе.
— Пристигнахме, приятели — съобщи той. — Надявам се, че сте готови да вървите.
Четиримата слязоха, разкършиха се както преди и се огледаха наоколо. Към тях се приближи друг мъж, докато останалите три джипа спряха до тях и се освободиха от пътниците си.
— Здравей, Педро — поздрави новият мексиканец техния шофьор, когото явно добре познаваше.
— Buenos dias, Рикардо. Това са хората, които искат да отидат в Америка.
— Здравейте. — Той се здрависа с първите четирима. — Името ми е Рикардо и аз съм вашият койот.
— Какво? — попита Мустафа.
— Това е термин. Прехвърлям хора през границата срещу заплащане. За вас вече ми е платено.
— Колко е далече?
— Десет километра умерен ход — успокои го той. — По-голямата част от местността е като тази тук. Ако видите змия, просто я отминете. Няма да ви преследва. Но ако сте на един метър от нея, може да ви нападне и да ви убие. Като изключим това, няма от какво друго да се страхувате. Ако видите хеликоптер, трябва да легнете на земята и да не мърдате. Американците не пазят добре границата си. И което е най- странно, не я пазят толкова добре през деня, колкото през нощта. Освен това сме взели и някои предпазни мерки.
— Какви?
— В този камион има трийсет души — каза той, посочвайки към големия покрит червен камион, който бяха видели. — Те ще вървят пред нас малко по на запад, и ако заловят някого, ще бъде един от тях.
— Колко дълго ще продължи това?
— Три часа. Може и по-малко, ако сте във форма. Имате ли вода?
— Знаем какво е пустиня — увери го Мустафа.
— Щом казвате. Тогава да тръгваме. Следвайте ме,
На около триста метра от плантаторската къща имаше стрелбище. Беше на открито и със стоманени мишени, същите като в школата на ФБР, които имаха отгоре кръгове, съответстващи грубо на размерите на човешка глава. При попадение се чуваше приятно чаткане и те падаха, както би паднал човек, прострелян в главата. Оказа се, че Енцо е по-добър в тази работа. Алдо обясни, че в корпуса на морската пехота не наблягат много на стрелбата с пистолет, докато ФБР й обръща специално внимание, защото всички трябва да могат да стрелят добре с пистолет. Енцо стреляше в стойка „Уийвър“, в която оръжието се държи с две ръце, докато морският пехотинец стреляше с протегната напред ръка, както го бяха учили инструкторите.
— Алдо, това те прави по-добра мишена — предупреди го Доминик.
— Така ли? — Брайън стреля три пъти подред и постигна три добри попадения. — Трудно се стреля с
