беше старият, той беше един добър баща. Никога не се натрапваше прекалено много и го беше оставил да върви и да избира собствения си път… Защото беше уверен, че ще се справи добре ли? — запита се Джак. Не, не беше заради това. Ако баща му беше чак такъв конспиратор, Джак със сигурност щеше да забележи.
Замисли се за конспирацията. За нея се пишеше много във вестниците и евтините булевардни романи. Баща му дори неведнъж се беше заканвал на шега да накара личния му хеликоптер в корпуса на морската пехота да бъде боядисан в „черно“. Щеше да бъде направо скандално, помисли си Джак. Вместо това заместител на баща му беше станал Майк Бренън, когото той редовно засипваше с въпроси, много от които се отнасяха до световната конспирация. Беше крайно разочарован да научи, че Сикрет Сървис на Съединените щати са сто процента убедени, че Ли Харви Осуалд сам е убил Джон Кенеди. В тяхната школа в Белтсвил в околностите на Вашингтон Джак беше държал в ръцете си и дори беше стрелял с копие на 6,5- милиметровата карабина „Манлихер-Каркано“, с която беше отнет животът на бившия президент. За собствено удовлетворение беше получил пълни разяснения по случая, въпреки че от тях едва ли би била доволна индустрията на световната конспирация, която ревностно и комерсиално вярваше в обратното. Тя дори изказа предположението, че като бивш служител на ЦРУ баща му е крайният облагодетелстван от един заговор, по който се работи в продължение на петдесет години с изричната цел ЦРУ да управлява държавата. Да бе, също като Тристранната комисия и Световният ред на свободните зидари, или каквото там им дойде наум на писателите на политически трилъри. От баща си и от Майк Бренън беше чувал много истории за ЦРУ, малко от които бяха ласкави за ФБР. Според тях от Бюрото са доста добри, но далеч не толкова компетентни, колкото ги изкарваше Холивуд. Но в Холивуд сигурно вярваха, че и заекът Роджър е истински… В края на краищата образът му им донесе толкова пари. Не, ЦРУ имаше два големи недостатъка…
… дали Колежът беше средството за тяхното отстраняване…? Това беше въпросът. По дяволите, рече си Джак, завивайки по шосе номер 29, може пък привържениците на теорията за конспирацията в крайна сметка да се окажат прави? Собственият му отговор беше сумтене и кисела физиономия.
Не, Колежът изобщо не беше подобно нещо, не беше като организацията СПЕКТЪР от филмите за Джеймс Бонд. Теорията за конспирацията зависеше от способността на голям брой хора да държат устата си затворена, а както много пъти му беше казвал Майк Бренън, лошите момчета не могат да си мълчат. Майк много пъти му беше говорил, че хората във федералните затвори не са глухонеми, но идиотите престъпници така и не го разбират.
Дори тези, които се мъчеше да открие, страдат от същия проблем, а се предполага, че са умни и много мотивирани. Или пък те си го мислят. Едва ли ще е така, дори ако бяха като лошите момчета от филмите. На тях им беше нужно да говорят и това щеше да ги провали. Запита се коя беше причината. Дали хората, които вършеха злини, изпитваха нужда да се хвалят, или пък искаха други да им казват, че вършат добро по някакъв перверзен начин? Хората, които търсеше, бяха мюсюлмани, но имаше и други мюсюлмани. Той и баща му познаваха принц Али от Саудитска Арабия. Беше добър човек. Беше дал на баща му сабята, която послужи на Сикрет Сървис да му измисли кодовото наименование. Този човек продължаваше да се отбива в дома им веднъж годишно, защото след като веднъж си станал приятел със саудитец, той ставаше най- лоялният човек на света. Разбира се, това беше валидно още повече, ако си и бивш президент… или пък, както беше в неговия случай — син на бивш президент, който сега си проправя сам път в „подземния“ свят…
„
Паркира на определеното за него място под номер 127. Колежът едва ли е чак толкова голям и могъщ. Не и с персонал, който нямаше дори сто и петдесет души. Заключи колата и тръгна към входа, казвайки си, че това ходене на работа всяка сутрин започва да му писва. Но всеки трябваше да започне отнякъде.
Влезе през задния вход, както повечето от останалите. Там имаше бюро на портиера, който едновременно беше и охрана. Човекът се казваше Ърни Чамбърс — бивш старши сержант от 1-ва пехотна дивизия. На ревера на синьото му сако имаше малка емблема на пехотинец, в случай че някой пропусне да забележи широките му рамене и суровите черни очи. След първата война в Персийския залив беше напуснал армията и беше станал полицай от транспортната полиция. Вероятно се е справял добре с опазването на реда и ръководенето на уличното движение, помисли си Джак, като му махна с ръка за поздрав.
— Здравейте, господин Райън.
— Добро утро, Ърни.
— Приятна работа, сър. — Бившият сержант се обръщаше към всички със „сър“.
Два часа по-рано в околностите на Суидад Хуарес. Там джипът спря на един площад, използван за паркинг, до други четири джипа. Зад тях имаше още коли, които ги бяха следвали през целия път до американската граница. Хората се разбудиха от дрямката и излязоха навън да подишат студения утринен въздух и да се поразкършат.
— Тук аз ви напускам, сеньор — каза шофьорът на Мустафа. — Трябва да отидете при човека, застанал до жълто-кафявия форд експлорър.
Мустафа отиде при посочения човек. Беше висок и носеше каубойска шапка. Имаше доста мърляв вид, а мустаците му се нуждаеха от подрязване.
— Добър ден, аз съм Педро. Ще бъда ваш водач за останалата част от пътя. В моята кола ще бъдете четирима души, нали?
Мустафа кимна.
— Точно така.
— В джипа има бутилки с вода. Ако искате да си вземете нещо за ядене, можете да си купите каквото пожелаете от магазина. — Той посочи с ръка сградата.
Мустафа и колегите му така и направиха и след десет минути всички се качиха в колите и продължиха.
Движеха се на запад, главно по шосе №2. Колите се разредиха и вече не пътуваха като група. Бяха четири големи американски джипа, покрити с дебел слой мръсотия и кал, за да не изглеждат нови. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и грееше в гърба им, като хвърляше сенки по тъмнокафявата земя.
Там, на площада, Педро явно беше изчерпал целия си словесен запас. Сега не казваше нищо, само се оригваше от време на време и пушеше цигара от цигара. Беше включил радиото на станция, която предаваше на къси вълни, и тананикаше в унисон с испанската музика. Арабите мълчаха.
— Здравей, Тони — поздрави Джак. Колегата му беше вече пред компютъра.
— Здрасти — отвърна Уилс.
— Нещо интересно тази сутрин?
— От вчера не е имало нищо, но в ЦРУ пак обсъждат дали някой да започне да следи Фаад.
— Ще го решат ли наистина?
— Шансовете да позная са колкото и твоите. Шефът на станцията в Бахрейн казва, че за да организира следене, му трябват повече хора, а в Ленгли хората, от които зависи това, вероятно си прехвърлят топката един на друг.
— Баща ми казваше, че на практика държавата се управлява от счетоводители и юристи.
— Не е бил много далеч от истината, приятелю. Макар че един бог знае дали Ед Кийлти е на същото мнение. Какво е мнението на баща ти за него?
— Не може да понася кучия син. Не иска да се изказва публично за новата администрация, защото смята, че не е редно, но ако споменеш нещо за този човек по време на вечеря, може и да се наложи да си пиеш виното у дома. Чудна работа. Татко мрази политиката и полага големи усилия да бъде безпристрастен, обаче този човек определено не е от хората, които би поканил на гости. Но си мълчи. Не говори пред
