8. Завръщане в Олдувай
„Семейство Лики — често си казваше д-р Стивън Дел Марко — изобщо нямаше да познаят този район, въпреки че се намираше само на дванайсет километра от мястото, където пет века по-рано Луис и Мери изкопаха първите ни предци.“ Глобалното затопляне и Малката ледникова епоха (съкратена с чудеса от героична технология) бяха преобразили пейзажа и напълно бяха променили флората и фауната му. Дъбове и борове все още се бореха за пространство, за да видят кой ще оцелее след климатичните промени.
А и беше невероятно, че до настоящата 2513 г. в Олдувай изобщо е останало нещо неизровено от антрополози ентусиасти. Последните наводнения обаче — каквито вече не би трябвало да има — наново изваяха района и свалиха няколко метра хумус. Дел Марко се възползва от тази възможност — и там, в края на обхвата на дълбочинния радар, откри нещо, в което едва повярва.
Трябваше му повече от година на бавни и внимателни разкопки, за да стигне до онзи призрачен образ и да разбере, че действителността е по-странна от онова, което е дръзвал да си представя. Автоматичните изкопни машини бързо свалиха първите няколко метра, после местата им заеха традиционните робски екипи от студенти. Помагаше им — или им пречеше — група от четири конги, за които Дел Марко смяташе, че носят повече неприятности, отколкото си струваше да понася. Студентите обаче обожаваха генетично променените горили, към които се отнасяха като към бавноразвиващи се, но любими деца. Носеха се слухове, че връзките помежду им невинаги са чисто платонични.
Последните няколко метра обаче изискваха изцяло човешки ръце, обикновено държащи четки за зъби — при това с мек косъм. И после всичко беше готово: откритото от Хауърд Картър злато в гробницата на Тутанкамон не можеше и да се сравнява с това съкровище. От този момент нататък, Дел Марко го знаеше, човешките разбирания и философии безвъзвратно щяха да се променят.
Монолитът изглеждаше абсолютен близнак на открития на Луната пет века по-рано: дори районът на разкопките беше почти идентичен по големина. И също като ТМА-1, повърхността му изобщо не отразяваше светлината — с еднакво безразличие поглъщаше и изпепеляващите лъчи на африканското слънце, и бледото сияние на Луцифер.
Докато водеше колегите си — директори на най-известните музеи в света, трима прочути антрополози, шефове на две медийни империи — в изкопа, Дел Марко се чудеше дали такава група от високопоставени мъже и жени някога е била толкова тиха в продължение на толкова много време. Но такова бе въздействието, което този абаносов правоъгълник оказваше върху всички посетители, щом осъзнаеха значението на хилядите заобикалящи го артефакти.
Защото тук имаше истинска археологическа съкровищница — грубо изработени кремъчни сечива, безчет кости, някои животински, други човешки, и почти всички грижливо подредени. Векове — не, хилядолетия наред — тези жалки дарове били носени тук от създанията, в чиито глави проблясвали първите искрици на разум, като дан за чудото, надхвърлящо техните разбирания.
„А и нашите“ — често си мислеше Дел Марко. И все пак той бе сигурен в две неща, макар да се съмняваше, че изобщо е възможно да ги докаже.
Това беше мястото, откъдето — във времето и пространството — човешкият вид водеше своя произход.
И този Монолит бе първият от неговите многобройни божества.
9. Небесният свят
— Снощи в спалнята ми имаше мишки — полу на шега се оплака Пул. — Можеш ли да ми намериш котка?
Д-р Уолис изглеждаше озадачена, после се разсмя.
— Трябва да си чул почистващите микроти — ще наредя да проверят програмирането им, за да не те безпокоят. Гледай да не настъпиш някой, ако го хванеш на работа — в противен случай ще повика за помощ и всичките му приятели ще се стекат да събират парчетиите.
Толкова много за учене — толкова малко време! Не, това не беше вярно, напомни си Пул. Спокойно можеше да му остава още цял век благодарение на медицинската наука през тази епоха. Тази мисъл вече започваше да го изпълва по-скоро с тревога, отколкото с удоволствие.
Сега поне с лекота можеше да следи повечето разговори и се бе научил да произнася думите така, че Индра да не е единствената, която е способна да го разбира. Радваше се, че английският е станал световен език, макар все още да се използваха френски, руски и китайски.
— Имам още един проблем, Индра, и предполагам, че ти си единственият човек, който може да ми помогне. Защо когато казвам „Бог“, хората изглеждат смутени?
Индра изобщо не изглеждаше смутена — всъщност тя се засмя.
— Това е много сложен въпрос. Иска ми се старият ми приятел доктор Хан да беше тук, за да ти го обясни — но той е на Ганимед и се грижи за всеки останал истински вярващ, когото успее да открие там. Когато всички стари религии загубиха вярата на хората — някой път ще ти разкажа за папа Пий XX, един от най-великите мъже в историята! — ние все още се нуждаехме от дума за Първопричината или за Твореца на вселената, ако такъв изобщо съществува… Имаше много предложения — Део, Тео, Юпитер, Брама. Всички бяха изпитани и някои от тях все още се използват — особено любимото на Айнщайн, „Стареца“. Но днес, изглежда, е на мода Деус.
— Ще се помъча да го запомня, но все пак ми се струва тъпо.
— Ще свикнеш. Ще те науча на няколко сравнително приемливи ругатни, с които да изразяваш чувствата си…
— Казваш, че всички стари религии били дискредитирани. В какво тогава вярват хората днес?
— В колкото могат по-малко. Всички сме или деисти, или теисти.
— Нищо не разбирам. Дай ми определенията, моля те.
— По твое време са били малко по-различни, но ще ти кажа най-новата версия. Теистите вярват, че съществува не повече от един Бог, а деистите, че съществува не по-малко от един Бог.
— Страхувам се, че разликата ми се губи.
— Ще се удивиш колко яростни спорове се водят. Преди пет века някой използвал онова, което е известно като сюрреална математика, за да докаже, че между теисти и деисти съществуват безкраен брой степени. Разбира се, както повечето, които се занимават с безкрайността, той превъртял. Между другото, най-известните деисти са американци — Вашингтон, Франклин, Джеферсън.
— Те са живели малко преди моето време — макар че ще се изненадаш колко много хора не го съзнават.
— А сега имам добра новина. Джо — професор Андерсън — най-после даде своето разрешение. Вече си в достатъчно добра форма, за да се преместиш в постоянна квартира.
— Това наистина е добра новина. Всички тук се отнасяха добре към мен, но ще се радвам да имам свое собствено жилище.
— Ще ти трябват нови дрехи и някой, който да ти показва как да ги носиш. И да ти помага със стотиците дребни ежедневни неща, които могат да ти губят толкова много време. Затова си позволихме волността да ти намерим личен помощник. Влез, Данил…
Данил беше дребен, светлокестеняв мъж на около трийсет и пет години, който изненада Пул, като не размени с него обичайния поздрав с допир на длани за автоматичен обмен на информация. Всъщност оказа се, че Данил няма идентификация: винаги, когато се налагаше, той вадеше малък пластмасов правоъгълник, очевидно изпълняващ същата функция като електронните карти от двайсет и първи век.
— Данил ще бъде твой водач и… как беше думата? Никога не мога да я запомня — звучи почти като „триножник“. Специално е обучен за тази работа. Сигурна съм, че ще ти е от полза.
Въпреки че оцени жеста, това го накара да се почувства малко неудобно. Прислужник, леле! Не можеше да си спомни някога да е виждал такъв — по негово време те вече бяха изчезващ вид. Пул започваше да се чувства като герой от английски роман от началото на двайсети век.
— А докато Данил организира пренасянето ти, ние с теб ще идем на малко пътуване нагоре… до лунния етаж.
— Прекрасно. На какво разстояние се намира?
— А, на дванайсетина хиляди километра.
