— Дванайсет хиляди! Това ще ни отнеме часове!
Индра изглеждаше изненадана от забележката му, после се усмихна.
— Не чак толкова много, колкото си мислиш. Не — все още нямаме телепортатори като в „Стар Трек“ — макар че, струва ми се, продължават да работят по въпроса! Така че имаш избор — въпреки че съм сигурна какво ще предпочетеш. Можем да се качим с външен асансьор и да се наслаждаваме на гледката, или да вземем вътрешен и да похапнем, докато гледаме някакво леко представление.
— Не мога да си представя, че някой би поискал да остане вътре.
— Ще се изненадаш. За някои хора е прекалено шеметно — особено за посетители от по-долните етажи. Дори планинари, които твърдят, че са свикнали с височини, могат да позеленеят, когато се издигнат на хиляди километри, вместо метри.
— Ще рискувам — усмихнато отвърна Пул. — Бил съм и по-високо.
Когато минаха през двойния шлюз във външната стена на Кулата (представяше ли си, или наистина изпита странно чувство за дезориентация?), двамата се озоваха в нещо, което изглеждаше като зала на много малък театър. Вътре имаше пет реда от по десет седалки, насочени към един от огромните панорамни прозорци, които все още смущаваха Пул, тъй като не можеше да забрави стотиците тонове въздушно налягане, опитващи се да ги пръснат на парченца в космоса.
Дванайсетината други пътници, които навярно никога не се бяха замисляли по този въпрос, изглеждаха напълно спокойни. Щом го познаха, всички му се усмихнаха, любезно кимнаха, после се извърнаха, за да се насладят на гледката.
— Добре дошли в „Небесната зала“ — приветства ги неизбежният автоглас. — Изкачването започва след пет минути. На долния етаж ще намерите освежителни напитки и тоалетни.
„Колко точно ще продължи това пътуване? — зачуди се Пул. — Натам и обратно ще изминем повече от двайсет хиляди километра. В предишния си живот на Земята никога не съм преживявал подобно нещо.“
Докато чакаха изкачването да започне, той се наслаждаваше на шеметната панорама, разкриваща се две хиляди километра надолу. В северното полукълбо бе зима, но климатът наистина драстично се беше променил, защото на юг от арктическия кръг почти нямаше сняг.
Над Европа имаше съвсем малко облаци и се виждаха толкова много подробности, че замъгляваха погледа. Пул един по един разпозна големите градове, чиито имена отекваха към далечни векове — те бяха започнали да изчезват още по негово време, когато комуникационната революция промени лицето на света, а сега бяха останали още по-малко. Освен това видя водни басейни на най-невероятни места — северносахарското езеро Саладин представляваше едва ли не малко море.
Пул бе дотолкова погълнат от гледката, че изобщо забрави за времето. Внезапно осъзна, че са изтекли много повече от пет минути — и все пак асансьорът сякаш продължаваше да стои неподвижен. Дали нещо не се беше повредило, или просто очакваха закъснели пътници?
И после разбра нещо толкова необикновено, че отначало не повярва на собствените си очи. Панорамата се бе разширила, сякаш вече се бяха издигнали със стотици километри! Пред погледа му в рамката на прозореца бавно продължаваха да се появяват нови детайли от планетата долу.
Тогава му хрумна очевидното обяснение и той се засмя.
— Спокойно можеше да ме измамиш, Индра! Мислех си, че това е самата действителност — а не видеопрожекция!
Тя го погледна с иронична усмивка.
— Я пак си помисли, Франк. Започнахме да се издигаме, преди десетина минути. Вече трябва да се движим с… о, поне с хиляда километра в час. Макар да са ми казвали, че тези асансьори могат да достигат максимално ускорение от сто g, при това малко разстояние ние няма да вдигнем повече от десет.
— Това не е възможно! Шест g е максимумът, на който ме подлагаха в центрофугата и хич не ми беше приятно да тежа половин тон. Сигурен съм, че откакто влязохме тук, изобщо не сме се помръдвали.
Пул леко бе повишил глас и внезапно осъзна, че другите пътници се преструват, че не забелязват нищо.
— Не разбирам как става, Франк, но се нарича „инерционно поле“. И се бележи със символа „С“ — по името на прочут руски учен, Сахаров.
Мозъкът му бавно асимилира информацията и едновременно с това го обзе чувство на благоговейна почуда. Това наистина беше „техника, неразличима от вълшебство“.
— Някои от приятелите ми мечтаеха за „космически двигатели“ — енергийни полета, които да изместят ракетите и да позволяват движение без каквото и да е усещане за ускорение. Повечето от нас ги смятахме за луди, но, изглежда, са били прави! Все още ми е трудно да повярвам… и ако не греша, теглото ни започва да намалява.
— Да — приспособява се към лунните стойности. Когато излезем навън, ще почувстваш, че сме на Луната. Но, за Бога, Франк — забрави, че си инженер и просто се наслаждавай на гледката.
Това беше добър съвет, но дори докато наблюдаваше Африка, Европа и голяма част от Азия да се появяват в полезрението му, Пул не можеше да откъсне мислите си от това удивително откритие. И все пак не трябваше да е чак толкова изненадан: знаеше, че от негово време насетне е постигнат огромен напредък в областта на космическите двигатели, но не бе съзнавал, че имат толкова драматично приложение в ежедневния живот — ако този термин можеше да се отнесе за обитаването на небостъргач с височина трийсет и шест хиляди километра.
А епохата на ракетите трябва да беше завършила векове по-рано. Всичките му познания по двигателни системи и горивни камери, йонни тласкачи и ядрени реактори бяха тотално остарели. Естествено, това вече нямаше значение — но той разбираше тъгата, която трябва да бе изпитал капитанът на платноходен кораб, когато платното беше отстъпило мястото си на парата.
Настроението му рязко се промени. Пул не успя да се сдържи и се усмихна, когато автогласът съобщи:
— Пристигане след две минути. Моля, погрижете се да не оставяте каквито и да е лични вещи тук.
Колко често бе чувал същото предупреждение по време на някой полет! Той си погледна часовника и с изненада откри, че са се издигали по-малко от половин час. Това означаваше средна скорост поне двайсет хиляди километра в час. И все пак не бяха усетили никакво движение. Нещо повече — през последните десетина минути трябва да бяха намалявали скоростта си толкова бързо, че според всички закони би трябвало да са се залепили за покрива с глави, сочещи надолу към Земята!
Вратите безшумно се разтвориха и докато излизаше навън, Пул отново усети слабата дезориентация, която беше забелязал на влизане в асансьорната зала. Този път обаче знаеше какво означава това: минаваше през преходната зона, в която инерционното поле се застъпваше с гравитацията — на този етаж, равна на лунната.
Макар че гледката на отдалечаващата се Земя бе величествена дори за астронавт като него, в нея нямаше нищо неочаквано или изненадващо. Но кой би могъл да си представи гигантска зала, очевидно обхващаща цялата широчина на Кулата, така че отсрещната стена се намираше на повече от пет километра разстояние? Навярно на Луната и Марс вече имаше още по-големи затворени пространства, но това определено трябва да беше едно от най-огромните в самия космос.
Стояха на наблюдателната платформа, издигната на петдесет метра на външната стена, и пред тях се разкриваше удивително разнообразна панорама. Очевидно бе направен опит за възпроизвеждане на най- различни географски райони от Земята. Точно под тях имаше няколко стройни дървета, които Пул отначало не успя да разпознае: после разбра, че са дъбове, приспособени към една шеста от нормалната им гравитация. „Как ли биха изглеждали тук палми? — зачуди се той. — Навярно като гигантски тръстики…“
В далечината се виждаше малко езеро, в което се вливаше река, извиваща се из тревиста равнина и после изчезваща в нещо, напомнящо на гигантска смокиня. Какъв бе източникът на водата? Пул беше доловил далечен барабанен звън и когато плъзна поглед по леко заоблената стена, откри миниатюрна Ниагара със съвършена дъга, издигнала се в пръските над нея.
Можеше да остане там с часове и да се възхищава на гледката, без да изчерпа всички чудеса в тази сложна и блестящо замислена симулация на планетата под тях. Докато там се оформяха все нови и враждебни екосистеми, човешката раса навярно изпитваше постоянно нарастваща потребност да си спомня своя произход. Разбира се, дори по негово време във всички градове имаше паркове, които — макар и далечно — напомняха за Природата. Същият замисъл трябва да действаше и тук, само че в много по-
