грандиозен мащаб. Сентръл парк, Африканската кула!
— Хайде да слезем долу — каза Индра. — Има толкова много за гледане, а не мога да идвам тук толкова често, колкото ми се иска.
Макар че при тази ниска гравитация вървяха почти без усилие, от време на време се възползваха от малка монорелсова мотриса и веднъж спряха да се освежат в кафене, умело скрито в дънера на секвоя, която трябва да беше висока поне двеста и петдесет метра.
Наоколо имаше съвсем малко хора — техните спътници отдавна бяха изчезнали — и двамата сякаш имаха цялата тази прелест само за себе си. Всичко бе толкова красиво поддържано, навярно от цели армии роботи, че от време на време Пул си спомняше за екскурзията си в Дисниленд като малък. Но тук беше още по-прекрасно: нямаше тълпи и почти нищо не подсказваше за човешката раса и нейните творения.
Възхищаваха се на превъзходна колекция от орхидеи, някои с невероятна големина, когато Пул бе сполетян от един от най-силните шокове в живота му. Докато минаваха покрай типична градинарска барака, вратата се отвори и навън се появи самият градинар.
Франк Пул винаги се беше гордял със самообладанието си и никога не си бе представял, че като здравомислещ възрастен ще е в състояние да издаде уплашен вик. Но като всяко момче от неговото поколение, той беше гледал всички филми от серията „Джурасик парк“ — и можеше да познае раптора, когато погледът му срещнеше неговия.
— Ужасно съжалявам — с очевидна загриженост каза Индра. — Изобщо не ми дойде наум да те предупредя.
Опънатите нерви на Пул постепенно се отпуснаха. Разбира се, в този навярно прекалено подреден свят не можеше да има каквато и да е опасност, но все пак…!
Динозавърът отвърна на погледа му с очевидна липса на всякакъв интерес, после се пъхна обратно в колибата си и отново се появи навън с гребло и градинарски ножици в голяма, увиснала през рамото му торба. С птича походка той бавно се отдалечи от тях, без изобщо да поглежда назад, докато не изчезна зад някакви десетметрови слънчогледи.
— Трябваше да ти обясня — замислено каза Индра. — Когато можем, предпочитаме да използваме биоорганизми, вместо роботи — предполагам, че можеш да го наречеш въглероден шовинизъм. Виж сега, съществуват само няколко животни, които донякъде могат да си служат с ръце, и по едно или друго време ние сме използвали всичките. А ето и загадката, която никой не е успял да реши. Логично е да се мисли, че усъвършенстваните тревопасни като шимпанзетата и горилите ще са подходящи за такъв вид работа. Е, обаче не са — липсва им търпение за нея. Но месоядните, като този наш приятел тук, са изключително подходящи и лесно се подлагат на дресировка. Нещо повече — ето ти поредния парадокс! — след като бяха изменени, те станаха кротки и добродушни. Разбира се, зад тях стоят почти хиляда години генно инженерство, а виж какво е постигнал с вълка първобитният човек, при това само с метода на опита и грешката!
Индра се засмя и продължи:
— Може и да не повярваш, Франк, но те също са отлични детегледачи — хлапетата ги обожават! Има една петстотингодишна шега: „Би ли поверил децата си на динозавър? Какво? И да рискувам да го наранят!“
Пул се присъедини към смеха й, отчасти засрамен от страха си. За да промени темата, той й зададе въпроса, който продължаваше да го човърка:
— Всичко това е чудесно, но защо е целият този труд, когато всички в Кулата могат да стигнат до оригинала също толкова бързо?
Индра замислено го погледна, като претегляше думите си.
— Това не е съвсем вярно. За всеки, който живее над равнището на половин g, е неудобно — даже опасно — да се спуска на Земята, дори в гравитостол.
— Със сигурност не и за мен! Аз съм роден и отрасъл при едно g — и на борда на „Дискавъри“ никога не съм занемарявал упражненията си.
— Ще трябва да поговориш за това с професор Андерсън. Навярно не би трябвало да ти го казвам, но се водят разгорещени спорове за настоящото настройване на биологичния ти часовник. Очевидно той никога не е спирал напълно и предположенията за реалната ти възраст варират от петдесет до седемдесет години. Макар че си в чудесна форма, не можеш да очакваш, че ще възстановиш всичките си сили — и то след хиляда години!
„Сега започвам да разбирам“ — мрачно си каза Пул. Това обясняваше уклончивостта на Андерсън и всички тестове за мускулни реакции, на които го подлагаха.
„Изминах целия път от Юпитер дотук — на две хиляди километра от Земята — но колкото и често да я посещавам във виртуалната реалност, може би никога повече няма да стъпя на повърхността на родната си планета.
Не съм сигурен дали ще успея да понеса това…“
10. Почит към Икар
Унинието му бързо отмина: имаше толкова много неща за правене. И хиляда живота нямаше да му стигнат, така че се налагаше да избира от безбройните развлечения, които предлагаше тази епоха. Опитваше се, макар и невинаги успешно, да избягва незначителното и да се съсредоточава върху важното — най-вече върху образованието си.
В това отношение мозъчната шапка — и голямото колкото книга контролно устройство, което вървеше заедно с нея, неизбежно наречено „мозъчна кутия“ — му беше от огромна полза. Скоро разполагаше с малка библиотека от плочки с „моментално познание“, всяка от които съдържаше целия материал, необходим за получаване на университетска научна степен. Когато вкараше някоя от тях в мозъчната кутия и я настроеше на нужните му скорост и интензитет, последваше светлинен проблясък и сетне период на несъзнателност, който можеше да продължи цял час. Когато се събудеше, като че ли се бяха отворили нови участъци от ума му, макар да разбираше, че са там единствено когато ги потърсеше. Сякаш беше собственик на библиотека, неочаквано открил лавици с книги, които не е знаел, че има.
До голяма степен бе господар на собственото си време. От чувство за дълг — а и от благодарност — приемаше колкото може повече молби за срещи с учени, историци, писатели и творци, работещи в медии, които често бяха неразбираеми за него. Освен това получаваше безброй покани от други граждани на четирите кули, които беше принуден да отхвърля.
Най-изкусителни — и най-трудно устоими — бяха онези, които пристигаха от красивата планета долу. „Разбира се — бе му казал професор Андерсън, — ако за кратко се спуснеш на повърхността със съответната животоподдържаща система, ти ще оцелееш, но няма да ти е приятно. А може и още повече да отслабиш невромускулната си система. Тя изобщо не се е възстановила напълно от онзи хилядолетен сън.“
Другият му наставник, Индра Уолис, го закриляше от излишни досадници и го съветваше кои молби да приема — и кои любезно да отхвърля. Сам той никога не би успял да проумее социално-политическата структура на това невероятно сложно общество, но скоро разбра, че макар теоретично всички класови различия да бяха изчезнали, имаше няколко хиляди свръхграждани. Джордж Оруел се оказваше прав — някои винаги бяха по-равни от другите.
Имаше моменти, в които, воден от опита си от двайсет и първи век, Пул се чудеше кой плаща за цялото това гостоприемство — дали някой ден нямаше да му представят еквивалента на фантастична хотелска сметка? Но Индра бързо го успокои: той бил уникален и безценен музеен експонат, така че никога нямало да му се наложи да се безпокои за такива тривиални грижи. Щял да получава каквото поиска — в разумни граници. Пул се зачуди какви ли са те и дори не му дойде наум, че един ден ще опита да разбере.
Всички най-важни неща в живота се случват случайно и той беше включил стенния си дисплей на безредно сканиране без звук, когато вниманието му привлече удивителна картина.
— Прекрати сканирането! Включи звука! — напълно излишно извика Пул.
Позна музиката, но трябваше да минат няколко минути, преди да се сети точно откъде е. Фактът, че на стената крилати човеци грациозно кръжаха един около друг несъмнено му помогна. Но Чайковски щеше да е смаян, ако можеше да види това изпълнение на „Лебедово езеро“, в което танцьорите наистина летяха…
