Няколко минути Пул гледаше като хипнотизиран, докато окончателно не се убеди, че това са истински хора, а не симулация: дори по негово време човек никога не можеше да е сигурен. Навярно балетът се изпълняваше в някоя от многобройните среди с ниска гравитация — много голямо пространство, ако се съдеше по някои от образите. Можеше да е дори тук, в Африканската кула.
„Искам да опитам това“ — реши той. Никога не беше успял да прости на Космическата агенция, че му забрани едно от най-големите му удоволствия — забавения групов парашутен скок, въпреки че разбираше причината: агенцията не искаше да рискува ценните си инвестиции. Лекарите и без това не бяха доволни от някогашния му инцидент по време на полет с делтапланер. За щастие юношеските му кости напълно бяха зараснали.
„Е — помисли си Пул, — сега вече няма кой да ме спре… освен професор Андерсън…“
За негово облекчение, лекарят реши, че това е отлична идея. Освен това Пул с удоволствие откри, че всяка от кулите разполага със собствена летателна зала на равнището с една десета g.
За няколко дни му направиха криле, които по нищо не напомняха изящните творения, носени от изпълнителите в „Лебедово езеро“. На мястото на перата имаше гъвкава мембрана и когато стисна скобите, прикрепени за носещите ребра, Пул разбра, че трябва повече да прилича на прилеп, отколкото на птица. Само че неговото „Размърдай се, Дракула!“ не оказа каквото и да е въздействие върху инструктора му, който очевидно не беше запознат с вампирите.
По време на първите уроци Пул носеше леки ремъци, за да не може да се отдалечава, докато му показват основните удари с криле — и най-важно, докато се учи на контрол и стабилност. Подобно на много други усвояеми умения, летенето не беше толкова просто, колкото изглеждаше.
Чувстваше се смешен с тези обезопасяващи ремъци — как бе възможно някой да се нарани при една десета g! — и беше доволен, че му трябват само няколко урока. Астронавтският му опит несъмнено помогна. Той бил, каза му инструкторът, най-добрият ученик, който някога имал: но навярно казваше същото и на всички други.
След десетина свободни полета в зала с дължина четирийсет метра, пресечена от различни препятствия, които той спокойно заобиколи, Пул получи разрешение за първото си соло — и отново се почувства като тогава, когато деветнайсетгодишен се готвеше да отлети с древната „Чесна“ от флагстафския аероклуб.
Скучното име „летателна зала“ не го беше подготвило за мястото на този първи полет. Макар да изглеждаше още по-огромно от пространството, пълно с гори и градини, то бе с приблизително същите размери, тъй като заемаше цял етаж от плавно заострящата се кула. Кръгла и празна, висока половин и широка повече от четири километра, залата наистина изглеждаше безкрайна, защото нямаше особености, които да задържат окото. Тъй като бяха еднообразно бледосини, стените подсилваха впечатлението за безгранично пространство.
Пул всъщност не беше повярвал в хвалбите на инструктора: „Можеш да имаш какъвто пейзаж поискаш“ и възнамеряваше да го срази с нещо, което смяташе за неизпълнимо предизвикателство. Но по време на този първи полет с шеметната височина от петдесет метра нищо не отвличаше вниманието му. Разбира се, падането от равностойната височина пет метра при десет пъти по-високата земна гравитация можеше да свърши със строшен врат — тук обаче бяха невъзможни дори незначителни натъртвания, тъй като целият под бе покрит с мрежа от гъвкави кабели. Цялата зала представляваше гигантски трамплин. Човек можеше хубаво да се забавлява тук, помисли си Пул — дори без криле.
Със силни удари на крилете той се издигна във въздуха. Струваше му се, че вече е на стотици метри височина и продължава да се издига.
— По-бавно! — извика инструкторът. — Не мога да те настигна!
Пул се изпъна, после се опита бавно да се претърколи във въздуха. Чувстваше се шеметно и леко (тежеше по-малко от десет килограма!) и се чудеше дали не е повишена концентрацията на кислород.
Беше прекрасно — съвсем различно от нулева гравитация, тъй като изискваше физическо усилие. Най- приближаващото се до летенето преживяване бе подводното плуване: искаше му се тук да има птици, както някога над тропичните рифове, където често го съпътстваха също толкова пъстроцветните коралови рибки.
Инструкторът го накара да изпълни поредица от маневри — претъркаляния, лупинги, летене с главата надолу, реене…
— Не мога да те науча на нищо повече — накрая каза той. — А сега да се насладим на гледката.
За миг Пул едва не загуби самообладание — както навярно и се очакваше. Защото без каквото и да е предупреждение се оказа заобиколен от покрити със сняг планини и летеше по тесен проход, само на метри от някакви зловещо назъбени скали.
Разбира се, това не можеше да е истина. Тези планини бяха също толкова нематериални, колкото и облаците и ако пожелаеше, Пул можеше да прелети право през тях. Въпреки това той се отдалечи от скалите (на един от скалните первази имаше орлово гнездо с две яйца, които сякаш можеше да докосне, ако се приближеше) и се насочи към по-открито пространство.
Планините изчезнаха и внезапно се спусна нощ. После изгряха звездите — не жалките няколко хиляди в обеднелите земни небеса, а безброй. И не само звезди, а също спирални вихри на далечни галактики и гъсти слънчеви рояци от сферични купове.
Нямаше начин това да е реално, даже Пул с вълшебство да се беше озовал в свят, в който съществуват такива небеса. Защото тези галактики се отдалечаваха пред очите му — звездите избледняваха, експлодираха и се раждаха в звездни ясли от сияйна огнена мъгла. Всеки миг трябва да изминаваха милиони години…
Поразителният спектакъл изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. Отново летеше в пустото небе, сам с инструктора си в безличния син цилиндър на летателната зала.
— Струва ми се, че за един ден ти е достатъчно — понесъл се няколко метра над него каза инструкторът. — Какъв пейзаж би желал за следващото си идване?
Пул не се поколеба и усмихнат отговори на въпроса.
11. Да дойдат драконите
Никога не би повярвал, че е възможно, дори с помощта на техниката от тази епоха. Колко терабайта — петабайта… изобщо съществуваше ли термин за такъв капацитет информация? — трябва да бяха събрани през вековете и на какъв носител? Беше по-добре да не мисли за това и да последва съвета на Индра: „Забрави, че си инженер и просто се наслаждавай на гледката“.
Сега вече определено се наслаждаваше, макар че удоволствието му се примесваше с почти непреодолима носталгия. Защото летеше, или поне така изглеждаше, на височина около два километра над прекрасния и незабравим пейзаж от младостта си. Разбира се, перспективата мамеше, тъй като залата беше само половин километър висока, но илюзията бе съвършена.
Той закръжи около Метеоритния кратер. Спомняше си как се катереше по склоновете му по време на началното си обучение като астронавт. Беше невероятно, че някой изобщо може да се е съмнявал в произхода и основателността на името му! И все пак прочутите геолози от двайсети век бяха настоявали, че кратерът е вулканичен и едва с настъпването на космическата ера неохотно бяха приели, че всички планети все още са под постоянна бомбардировка.
Пул бе напълно убеден, че приятната скорост, с която летеше, е по-скоро двайсет, отколкото двеста километра в час, и все пак стигна до Флагстаф за по-малко от петнайсет минути. И там бяха блестящите бели куполи на обсерваторията „Лоуъл“7, която посещаваше толкова често като дете и чийто добродушен персонал несъмнено носеше отговорността за избора му на професия. Понякога се беше чудил какъв ли щеше да стане, ако не се бе родил в Аризона, близо до мястото, където бяха създадени най-дълговечните и въздействащи марсиански фантазии. Навярно беше плод на въображението му, но му се стори, че може да види уникалната гробница на Лоуъл, разположена близо до огромния телескоп, толкова дълго разпалвал мечтите му.
От коя година и от кой сезон бе тази симулация? Предполагаше, че изображението е заснето от шпионските сателити, следили света в началото на двайсет и първи век. Не можеше да е много по-късно от
