Вече беше поел десетки ангажименти за цели седмици напред. С радост щеше да се освободи от повечето от тях, но за някои щеше да съжалява. Особено му бе неприятно да разочарова последния клас от старата му гимназия — удивително, че все още съществуваше! — който възнамеряваше да го посети през следващия месец.
Пул обаче беше облекчен — и малко изненадан — когато и Индра, и професор Андерсън се съгласиха, че това е прекрасна идея. За първи път съзнаваше, че двамата са били загрижени за психическото му здраве. Навярно ваканцията бе най-доброто възможно лекарство.
И най-важното, капитан Чандлър ужасно се зарадва. „Можете да се настаните в моята каюта — заяви той. — Аз пък ще изритам първата си заместничка от нейната.“ Имаше моменти, в които Пул се чудеше дали със своята брада и арогантност Чандлър не е просто още един анахронизъм. Лесно можеше да си го представи на мостика на разнебитен тримачтов кораб, над който се вее знаме с череп и кръстосани кости.
Щом взе решение, събитията започнаха да се движат с изненадваща бързина. Нямаше почти никакви лични вещи, а и те не му бяха необходими за пътуването. Най-важна беше г-ца Прингъл, неговото електронно второ аз, секретар, който съхраняваше двата му живота, както и малката купчина плочки терабайтова памет, които вървяха заедно с него.
Г-ца Прингъл не беше много по-голяма от електронните бележници от негово време и — подобно на „Колт 45“ от Стария Запад — обикновено обитаваше отворен кобур на кръста му. Тя можеше да контактува с него гласно или чрез мозъчната шапка, а основното й задължение беше да играе ролята на информационен филтър и буфер за външния свят. Като всяка добра секретарка, тя знаеше кога да отговори в подходяща форма: „Съжалявам, господин Пул е зает. Моля, запишете съобщението си и той ще ви отговори колкото може по-скоро“. Обикновено това означаваше никога.
Нямаше с кого толкова да се сбогува, макар че разговори в реално време нямаше да са възможни заради мудната скорост на радиовълните. Той щеше да е в постоянна връзка с Индра и Джо — единствените истински приятели, които имаше.
Донякъде за своя изненада, Пул осъзна, че ще му липсва неговият загадъчен, но полезен „прислужник“, защото сега щеше да му се налага сам да се справя с всички досадни дреболии на ежедневието. На раздяла Данил леко се поклони, но иначе не прояви какъвто и да е признак на емоция, когато поеха на дългия път до външната извивка на обикалящото около света колело, трийсет и шест хиляди километра над Централна Африка.
— Не съм сигурен, че сравнението ще ти хареса, Дим. Но знаеш ли за какво ми напомня „Голиат“?
Вече бяха толкова добри приятели, че Пул можеше да нарича капитана така — но само когато наоколо нямаше никой.
— На нещо не особено ласкателно, предполагам.
— Всъщност не. Но като малък попаднах на цяла камара стари научнофантастични списания, които чичо Джордж беше изхвърлил — повечето бяха отпечатани на долнокачествена хартия и започваха да се разпадат. Имаха прекрасни ярки корици със странни планети и чудовища — и разбира се, с космически кораби! Когато пораснах, разбрах колко смешни са тези кораби. Обикновено се задвижваха от ракети, но никога нямаше и следа от горивни резервоари! Някои имаха редици от прозорци от носа до кърмата, точно като презокеански лайнери. Един от тях ми беше любим — космическа оранжерия с огромен стъклен купол… Е, оказа се, че последни се смеят онези някогашни художници — жалко, че не биха могли да го знаят. „Голиат“ повече прилича на техните мечти, отколкото летящите резервоари, които използвахме ние. Вашият инерционен двигател все още ми се струва прекалено хубав, за да е истина — без видими подпори, с неограничен обхват и скорост… Понякога си мисля, че сънувам!
Чандлър се засмя и посочи към гледката навън.
— Това прилича ли ти на сън?
Откакто бе дошъл в Стар сити, Пул за първи път виждаше истински хоризонт, но не чак толкова далечен, колкото очакваше. В края на краищата той се намираше от външната страна на колело с диаметър седем пъти по-голям от земния, така че гледката над покрива на този изкуствен свят определено би трябвало да се простира на неколкостотин километра…
Някога отлично смяташе наум — рядка способност даже по негово време и навярно още по-рядка сега. Формулата за разстоянието до хоризонта бе проста: квадратен корен на удвоената ти височина по радиуса — от онези неща, които човек никога не забравя, дори да иска…
„Да видим… сега сме на височина около осем метра… значи корен от шестнайсет… Дотук е лесно!… Да речем, че големият радиус е четирийсет хиляди… Да махнем онези три нули, за да превърнем всичко в километри… Четири по корен от четирийсет… хм… малко повече от двайсет и пет…“
Е, двайсет и пет километра бяха сериозно разстояние и нито един космодрум на Земята със сигурност не беше изглеждал толкова огромен. Бе малко страшно да гледаш как отлитат кораби, много пъти по-големи от някогашния „Дискавъри“, не само безшумно, но и без видими признаци за използване на гориво. Макар че му липсваха пламъците и яростните последни приготовления по време на броенето преди изстрелване, Пул трябваше да признае, че така е по-чисто, по-ефикасно — и далеч по-безопасно.
Най-странно обаче беше да седи тук в самата Геостационарна орбита — и да усеща тежест! Само на няколко метра, зад прозореца на малката обсерватория, сервизни роботи и няколко души в скафандри плавно си вършеха работата — и все пак тук, в „Голиат“, инерционното поле поддържаше стандартна марсианска гравитация.
— Сигурен ли си, че не искаш да се откажеш, Франк? — шеговито попита капитан Чандлър, когато тръгваше за мостика. — До отлитането остават още десет минути.
— Това няма да ме издигне много в очите на хората, нали? Не, както казваха по мое време, имаме уговорка. Готов или не, идвам с вас.
Когато двигателят се включи, Пул изпита нужда да остане сам и малкият екипаж — само четирима мъже и три жени — уважи желанието му. Навярно се досещаха как се чувства, когато напуска за втори път Земята хиляда години по-късно — и отново се изправя пред неизвестна съдба.
Юпитер-Луцифер беше от другата страна на слънцето и почти правата линия на орбитата на „Голиат“ щеше да ги отведе близо до Венера. Пул с нетърпение очакваше да види с очите си дали след толкова много векове на тераформиране земната посестрима започва да отговаря на името си.
От хиляда километра височина Стар сити приличаше на гигантска метална лента около екватора на Земята, осеяна с кранове, херметични куполи, скелета, поддържащи полузавършени кораби, антени и други по-загадъчни структури. Когато „Голиат“ се отправи към слънцето, градът бързо започна да се отдалечава и Пул можеше да види, че все още не е завършен: в него зееха огромни празноти, над които минаваха само паяжините на скелетата и които навярно никога нямаше напълно да бъдат затворени.
А сега падаха под равнината на пръстена — в северното полукълбо бе средата на зимата, така че слабото сияние около Стар сити беше наклонено към слънцето под ъгъл по-голям от двайсет градуса. Пул вече виждаше Американската и Азиатската кула — блестящи нишки, изпъващи се над синята мъгла на атмосферата.
Той почти забрави за времето, докато „Голиат“ набираше скорост по-голяма от тази на която и да е комета, падала някога към слънцето от междузвездния космос. Почти пълна, Земята все още обхващаше полезрението му и Пул виждаше в цяла височина Африканската кула, негов дом в новия му живот — а навярно, не можеше да не си помисли той, и завинаги.
Когато се отдалечиха на петдесет хиляди километра, Пул можеше да обгърне с поглед почти целия Стар сити — тясна елипса, обхващаща Земята. Макар че отсрещната страна едва се виждаше — като светла нишка на фона на звездите — мисълта, че човешката раса е белязала висините с този знак го изпълни с благоговение.
После си спомни безкрайно по-прекрасните пръстени на Сатурн. На инженерите астронавти все още им предстоеше дълъг път, преди да могат да се мерят с творенията на Природата.
Или, ако това беше правилната дума, на Деус.
15. Край Венера
