Когато се събуди на следното утро, вече бяха до Венера. Но огромният, ослепителен полумесец на все още обгърнатата в облаци планета не беше най-удивителното нещо в небето. „Голиат“ летеше над безкрайни простори от набръчкано сребърно фолио, което сияеше под слънчевите лъчи и постоянно менеше мотивите си.
Пул си спомни, че по негово време имаше художник, който пакетираше с найлон цели сгради. Колко ли би му допаднала идеята да пакетира милиарди тонове лед в блестяща обвивка! Единствено по този начин можеше да се предотврати изпаряването на кометните ядра по време на продължаващото десетилетия пътуване към слънцето.
— Имаш късмет, Франк — беше му казал Чандлър. — Това е нещо, което и самият аз никога не съм виждал. Сигурно е невероятно. Сблъсъкът ще е след малко повече от час. Леко го побутнахме, за да се спусне където трябва. Не искаме никой да пострада.
Пул удивено го погледна.
— Искаш да кажеш, че на Венера вече има хора, така ли?
— Петдесетина луди учени близо до Южния полюс. Разбира се, те са се заровили доста надълбоко, но сигурно леко ще ги поразтърсим — въпреки че точката на приземяване е от другата страна на планетата. Но ще минат дни, преди до повърхността да стигне нещо друго, освен ударната вълна.
Когато искрящият и блестящ в предпазната си обвивка космически айсберг се отдалечи към Венера, Пул бе връхлетян от внезапен мъчителен спомен. Коледните елхи от детството му бяха кичени точно с такива украшения, крехки топки от пъстро стъкло. И сравнението беше сериозно: за много семейства на Земята това продължаваше да е сезонът на подаръците, а „Голиат“ носеше безценен дар на друга планета.
Радарното изображение на пустия венериански пейзаж — странни вулкани, плоски куполи и тесни лъкатушещи каньони — господстваше на централния екран в контролната зала на „Голиат“, но Пул предпочиташе онова, което виждаха собствените му очи. Макар че покриващото планетата плътно море от облаци не разкриваше нищо от ада под него, той искаше да разбере какво ще се случи, когато отклонената комета най-после стигне целта си. След секунди безброй тонове замръзнали хидрати, набирали скорост през десетилетията на пътя си от Нептун, щяха да стоварят цялата си енергия…
Първоначалният блясък бе по-ярък, отколкото очакваше. Колко странно, че тази ледена ракета може да генерира десетки хиляди градусови температури! Въпреки че филтрите на наблюдателния люк поглъщаха всички опасни по-малки дължини на вълните, яростно синият цвят на огнената топка подсказваше, че е по- гореща от слънцето.
Докато се разширяваше, тя бързо се охлаждаше — през жълто, оранжево, червено… Ударната вълна вече сигурно се носеше със скоростта на звука — и какъв звук само! — така че след няколко минути трябваше да има видими признаци за преминаването й по лицето на Венера.
И ето! Съвсем малък черен пръстен — като бледо вълмо дим, което с абсолютно нищо не загатваше за ураганната ярост, която трябва да си пробиваше път навън от точката на удара. Пред погледа на Пул ударната вълна бавно се уголеми, макар че поради разстоянието не се забелязваше каквото и да е движение: трябваше да изчака цяла минута, преди да е сигурен, че е станала по-голяма.
Четвърт час по-късно обаче това беше най-силно набиващата се на очи особеност на планетата. Макар и много по-бледа — по-скоро мръсносива, отколкото черна — сега ударната вълна представляваше назъбен кръг с диаметър повече от хиляда километра. Пул предположи, че е загубила първоначалната си симетричност докато е минавала над огромните планински вериги, които лежаха под нея.
По комуникационната система на кораба прозвуча бодрият глас на капитан Чандлър:
— Свързвам те с база „Афродита“. Щастлив съм да ти кажа, че не викат за помощ…
— … малко ни поразтресе, но точно колкото очаквахме. Мониторите вече показват, че над планината Нокомис вали слаб дъжд. Скоро ще се изпари, но това е само началото. А изглежда и че в пропастта Хеката е станало наводнение — твърде хубаво, за да е истина, но в момента проверяваме. След последната доставка там се образува временно езеро от кипяща вода…
„Не им завиждам — каза си Пул, — но определено им се възхищавам. Те доказват, че в това навярно прекалено комфортно и подредено общество все още съществува приключенски дух.“
— … и отново благодаря, че спуснахте този малък товар точно където трябва. С известна доза късмет — и ако успеем да изведем онзи слънчев щит в синхронна орбита — не след дълго ще имаме постоянни морета. И тогава можем да засеем коралови рифове, за да обогатят почвата и да извлечем от атмосферата още въглероден диоксид… Надявам се, че ще доживея да го видя!
„И аз се надявам“ — с безмълвно възхищение си помисли Пул. Много пъти се беше гмуркал в тропическите морета на Земята и се бе дивил на пъстрите създания, често толкова чудати, че не му се вярваше да съществува нещо по-странно, дори на планетите от други системи.
— Пратката доставена навреме и разписката получена — с явно задоволство каза капитан Чандлър. — Сбогом, Венера. Очаквай ни, Ганимед.
Г-ЦЕ ПРИНГЪЛ
ФАЙЛ: УОЛИС
Привет, Индра. Да, ти беше съвсем права. Наистина ми липсват нашите спорове. Двамата с Чандлър чудесно се разбираме и отначало екипажът се отнасяше към мен — това ще те разсмее — по-скоро като към свещена реликва. Но вече започват да ме приемат и дори започнаха да ме поднасят (знаеш ли този израз?).
Досадно е, че не можем да водим истински разговор — вече пресякохме орбитата на Марс, така че радиовълните пътуват повече от час. Но това си има и преимуществата — няма да можеш да ме прекъсваш…
Въпреки че пътуването до Юпитер ще ни отнеме само седмица, аз си мислех, че ще имам време да си почина. Нищо подобно: ръцете ме засърбяха и не успях да устоя на изкушението да се върна обратно в училище. Така че започнах начално обучение още от АБ в една от минисовалките на „Голиат“. Може би Дим наистина ще ме пусне сам…
Тя не е много по-голяма от капсулите на „Дискавъри“ — но каква разлика само! На първо място, разбира се, совалката не използва ракети — не мога да свикна с удобството на инерционния двигател и с неговия неограничен капацитет. Ако се налагаше, бих могъл да долетя обратно до Земята. Спомняш ли си израза, който веднъж използвах, и ти се досети за значението му: „да подивееш между четири стени“?
Най-голямата разлика обаче е системата за управление. За мен беше голямо предизвикателство да свикна с факта, че не трябва да използвам ръцете си — а пък компютърът трябваше да се научи да разпознава гласните ми команди. Отначало през пет минути ме питаше „Точно това ли искахте да кажете?“. Зная, че ще е по-добре да използвам мозъчната шапка, но все още не съм съвсем на „ти“ с тази машинка. Не съм сигурен дали изобщо някога ще свикна с нещо, което чете мислите ми…
Между другото, совалката се казва „Сокол“. Чудесно име и аз с разочарование открих, че никой на борда не знае за произхода му от мисиите „Аполо“, когато за пръв път кацнахме на Луната…
Хм, исках да ти кажа още много неща, но капитанът ме вика. Връщам се в класната стая.
С обич, край.
ЗАПИШИ
ПРАТИ
Привет, Франк. Обажда се Индра — ако това е точната дума! — по моя нов мислописец. Старият получи нервен срив — ха-ха! — така че ще има много грешки, но нямам време за редакция, преди да ти пратя текста. Надявам се, че ще успееш да го разбереш.
КОМУНИКАТОР! Канал едно нула три, запис от дванайсет и трийсет, поправка — тринайсет и трийсет. Извинявай…
Надявам се, че ще поправят стария ми апарат — знаеше всичките ми съкращения — може би трябва да го подложа на психоанализа като по твое време. Изобщо не разбирам как онези фройдистки глупости са издържали толкова дълго…
