И все пак понякога му бе трудно да разбере къде да тегли чертата. Никой не вярваше в Златния астероид, който обикновено се смяташе за измислен през двайсет и четвърти век. Ами плазмоидите на Меркурий, за които през последните петстотин години съобщили поне дванайсет сигурни свидетели?
Най-простото обяснение беше, че са свързани с кълбовидни мълнии — причина за толкова много съобщения за „неидентифицирани летящи обекти“ на Земята и Марс. Но някои свидетели се кълнели, че забелязали целенасоченост — дори любопитство — когато се срещали отблизо с тях. Глупости, отвръщали скептиците — обикновено електростатично привличане!
Това неизбежно водеше до разговори за живот във вселената и Пул не за пръв път трябваше да защищава собствената си епоха с нейните крайности по отношение на доверчивост и скептицизъм. Макар че манията „извънземните са сред нас“ бе стихнала още когато беше дете, дори през двайсетте години на третото хилядолетие Космическата агенция продължавала да бъде атакувана от лунатици, твърдящи, че с тях са установили контакт — или че са ги отвлекли — посетители от други светове. Техните самозаблуди били подсилвани от винаги жадните за сензации медии и целият синдром по-късно бил наречен в медицинската литература „болест на Адамски“.
Колкото и да бе парадоксално, откриването на ТМА-1 сложило край на тези глупости, защото показало, че макар някъде наистина да съществува разум, той очевидно не се е занимавал с човечеството от няколко милиона години. ТМА-1 също убедително опровергал неколцината учени, които твърдели, че животът над бактериално равнище е почти невероятен феномен и че следователно човешката раса е сама в тази галактика — ако не и в целия космос.
Екипажът на „Голиат“ повече се интересуваше от техниката, отколкото от политиката и икономиката на епохата на Пул, и особено го привличаше революцията, извършена по негово време: краят на ерата на изкопаемото гориво, предизвикан от овладяването на вакуумната енергия. Беше им трудно да си представят задушаващите се в пушеци градове на двайсети век и отпадъците, алчността и ужасяващите екологични катастрофи на Нефтената епоха.
— Недейте да обвинявате мен — каза Пул, смело отбранявайки се след поредния залп от критики. — Във всеки случай вижте каква каша забърка двайсет и първи век.
Около масата се разнесе хорово „Какво искаш да кажеш?“.
— Ами, веднага щом започна така наречената епоха на неограничената енергия и всеки разполагаше с хиляди евтини киловати чиста енергия, знаете какво се случи!
— А, имаш предвид Термичната криза. Но тя е била преодоляна.
— Едва след като сте покрили с рефлектори половината земя, за да отразявате слънчевата топлина обратно в космоса. Иначе вече щеше да прилича на Венера.
Познанията на екипажа по история на третото хилядолетие бяха толкова изненадващо ограничени, че Пул — благодарение на интензивното обучение, което беше получил в Стар сити — често ги удивляваше с подробности за събития, случили се векове след собственото му време. Той обаче с удоволствие откри колко добре са запознати с дневника на „Дискавъри“, превърнал се в един от класическите документи на Космическата ера. Гледаха на него така, както навярно той би гледал на викингска сага, и Пул често трябваше да си напомня, че дневникът датира от времето точно по средата между „Голиат“ и първите кораби, преплавали западния океан.
— На вашия осемдесет и шести ден — припомни му Звездния по време на петата им вечеря — сте минали на две хиляди километра от астероид 7794 и сте изстреляли в него сонда. Спомняш ли си?
— Разбира се, че си спомням — доста рязко отвърна Пул. — За мен това се случи преди по-малко от година.
— Хм, извинявай. Е, утре ще сме още по-близо до 13 445. Искаш ли да го видиш? С помощта на автонасочване и стоп-кадър би трябвало да имаме прозорец, широк цели десет милисекунди.
Една стотна от секундата! Онези няколко минути в „Дискавъри“ му се бяха сторили достатъчно трескави, но сега всичко щеше да се случи петдесет пъти по-бързо…
— Колко е голям? — попита Пул.
— Трийсет на двайсет на петнайсет метра — отвърна Звездния. — Прилича на очукана тухла.
— Жалко, че не можем да стреляме по него — каза Двигателя. — Някога чудили ли сте се дали 7794 ще отвърне на изстрела?
— Изобщо не ни е хрумвало. Но сондата наистина даде на астрономите много полезна информация, така че си струваше риска… Във всеки случай една стотна от секундата едва ли си струва да си правя труда. Благодаря все пак.
— Разбирам. Когато си видял един астероид, все едно, че си виждал всички…
— Не е вярно, Чип. Когато бях на Ерос…
— Както си ни разказвал поне десет пъти…
Мислите на Пул се отклониха от разговора, който се превърна във фон от безсмислен шум. Той се върна хиляда години назад в миналото и си спомни единственото вълнение по време на мисията на „Дискавъри“ преди фаталната катастрофа. Макар двамата с Боумън отлично да съзнаваха, че 7794 е просто безжизнена и безвъздушна скална буца, това изобщо не променяше чувствата им. Астероидът представляваше единствената твърда материя, която щяха да срещнат от тази страна на Юпитер, и те го бяха наблюдавали с вълнението на отдавна напуснали сушата моряци, зърнали бряг, на който не могат да слязат.
Той бавно се въртеше и на неравномерни разстояния по повърхността му имаше светли и тъмни петна. От време на време равнините или назъбеностите на кристалната материя отразяваха слънцето и скалата проблясваше като далечен прозорец…
Пул си спомняше и усилващото се напрежение, докато чакаха да видят дали са се прицелили точно. Не беше лесно да улучиш толкова малка мишена, движеща се на две хиляди километра с относителна скорост двайсет километра в секунда.
После на фона на тъмната част на астероида внезапно проблесна ослепителна експлозия. Малката сонда — чист уран 238 — се бе носила със скоростта на метеорит: за част от секундата цялата й кинетична енергия се преобразува в топлина. За миг в космоса изригна облак нажежен до бяло газ и камерите на „Дискавъри“ записаха бързо избледняващите спектрални линии в търсене на характерните особености на светещите атоми. Няколко часа по-късно астрономите на Земята за пръв път научиха състава на астероидната кора. Нямаше големи изненади, но въпреки това бяха гръмнати няколко бутилки шампанско.
Самият капитан Чандлър почти не участваше в демократичните обсъждания около полукръглата маса — изглежда се задоволяваше да остави екипажа си да почива и да изразява чувствата си в тази неофициална атмосфера. Действаше неписаното правило по време на хранене да не се говори за работа. Ако имаше каквито и да е технически или оперативни проблеми, трябваше да ги решават другаде.
Пул се изненада дори и леко се шокира, когато откри, че познанията на екипажа за системите на „Голиат“ са извънредно повърхностни. Често задаваше въпроси, които би трябвало да получат светкавичен отговор само за да бъде препратен към информационните банки на самия кораб. Скоро обаче разбра, че задълбоченото обучение, което навремето беше получил той, вече не е възможно — системите бяха далеч по-сложни и многобройни, за да могат да бъдат овладени от когото и да е. Различните специалисти трябваше да знаят само какво прави апаратурата им, а не как. Надеждността зависеше от честите автоматични проверки и имаше голяма вероятност човешката намеса да нанесе повече вреда, отколкото полза.
За щастие, по време на пътуването до Юпитер това не се наложи — то бе толкова спокойно, колкото би могъл да се надява всеки капитан, когато на небето пред тях се издигна новото слънце Луцифер.
III. Галилеевите светове
(Извадка, чист текст, „Туристически справочник за външните райони на Слънчевата система“, т. 219.3)
Дори днес гигантските спътници на някогашния Юпитер ни поставят огромни загадки. Защо четири
