Но онова, което сложило край на целия онзи ужасен бизнес, не била икономиката, а болест. Отначало започнала при едрия рогат добитък, после се разпространила и сред други животни — някакъв вирус, струва ми се, който поразявал мозъка и водел до особено отвратителна смърт. Макар че накрая открили лекарство, вече било прекалено късно, за да върнат часовника назад — пък и във всеки случай, днес синтетичните храни са далеч по-евтини и можеш да ги получаваш с какъвто вкус искаш.
Пул си спомняше седмиците на задоволителна, но безинтересна храна и се отнесе към тези думи доста резервирано. Защо ли, чудеше се той, продължаваха да му се присънват свински ребърца и пържоли на скара?
Далеч по-обезпокоителни обаче бяха другите сънища и Пул се боеше, че скоро ще се наложи да помоли Андерсън за медицинска помощ. Въпреки всичко, което се правеше, за да се чувства у дома, странността и невероятната сложност на този нов свят започваха да го смазват. Насън, сякаш в подсъзнателен опит да избяга, често се връщаше към някогашния си живот, но когато се събудеше, това само още повече влошаваше положението.
Не се оказа добра идеята да иде до Американската кула и да погледне надолу — наистина, а не в симулация — към земята на младостта си. С оптични средства и при чиста атмосфера можеше да се доближи дотолкова, че да види отделни хора, които си вършеха работата и понякога се движеха по познатите му улици…
И някъде в ума му винаги присъстваше мисълта, че там долу някога са живели всички, които е обичал. Майка му, баща му (преди да ги напусне с онази Друга жена), милият чичо Джордж и леля Лил, брат му Мартин и не на последно място няколкото кучета, първи от които бяха топлите кутрета от най-ранното му детство, а последен — Рики.
И над всичко стоеше споменът — и мъката — за Хелена…
Всичко започна като случайна връзка в началото на астронавската му кариера, но с годините ставаше все по-сериозно. Точно преди да замине за Юпитер, двамата решиха да се оженят — когато се върне.
А в случай, че не се върнеше, Хелена искаше да роди дете от него. Все още си спомняше веселата тържественост, с която направиха необходимото…
Сега, хиляда години по-късно, въпреки всичките си усилия Пул не успя да открие дали Хелена е изпълнила обещанието си. Бели петна имаше както в собствената му, така и в колективната памет на човечеството. Най-голямото се дължеше на опустошителния електромагнитен импулс, резултат от падането на астероид през 2304 г., унищожил няколко процента от световните информационни банки, въпреки всички копия и системи за сигурност. Пул не можеше да не се чуди дали данните за собствените му деца не са били сред всички онези безвъзвратно загубени екзабайтове. Може би неговите потомци от трийсето поколение продължаваха да живеят на Земята — но той никога нямаше да разбере.
Донякъде му помогна откритието, че — за разлика от Аврора — някои жени от тази епоха не го смятат за развалена храна. Тъкмо обратното: често намираха обрязването му за възбуждащо, но тази малко странна реакция не позволяваше на Пул да установи каквато и да е сериозна връзка. Не че имаше и особено силно желание — единственото, от което всъщност се нуждаеше, бяха здравословните, безмозъчни упражнения.
Безмозъчни — това беше проблемът. Вече нямаше цел в живота. А върху плещите му лежеше смазващата тежест на прекалено много спомени — в парафраза на заглавието на прочута книга, която бе чел в младостта си, той често си казваше: „Аз съм странник в странно време“.
Понякога дори поглеждаше надолу към прекрасната планета, върху която — ако изпълнеше лекарските нареждания — никога повече нямаше да стъпи, и се чудеше какво ли ще е за втори път да се срещне с космическия вакуум. Макар че не беше лесно да се мине през херметичните шлюзове, без да се вдигне тревога, вече го бяха правили: на всеки няколко години някой решителен самоубиец профучаваше като метеорит през земната атмосфера.
Накрая решението дойде от напълно неочаквана посока.
— Радвам се да се запозная с вас, командир Пул — за втори път.
— Извинете ме, не си спомням, но пък и аз се срещам с толкова много хора.
— Не е нужно да се извинявате. Първата ни среща беше около Нептун.
— Капитан Чандлър! Радвам се да ви видя! Може ли да ви поръчам нещо от автоготвача?
— Каквото и да е, стига да съдържа повече от двайсет процента алкохол.
— Какво правите на Земята? Казаха ми, че никога не влизате в орбитата на Марс.
— Почти е вярно. Макар да съм роден тук, смятам, че това е мръсно, смрадливо място. Има прекалено много хора — пак гонят един милиард!
— По мое време бяха повече от десет милиарда. Между другото, получихте ли благодарственото ми писмо?
— Да, и зная, че трябваше да ви отговоря. Но изчаках отново да се насочим към слънцето. Така че ето ме. За ваше здраве!
Докато капитанът с удивителна бързина изпразваше чашата си, Пул се опита да анализира госта си. Брадите — дори малките кози брадички като тази на Чандлър — съвсем рядко се срещаха в това общество и той не познаваше брадат астронавт: скафандърът правеше брадата неудобна. Разбира се, на капитана можеше години наред да не му се налага да излиза извън кораба, пък и във всеки случай повечето работа в космоса се извършваше от роботи, но винаги съществуваше рискът от неочакваното, когато на човек можеше да му се наложи спешно да облече скафандър. Беше очевидно, че Чандлър е малко ексцентричен, и това спечели сърцето на Пул.
— Не отговорихте на въпроса ми. Какво правите тук, щом не обичате Земята?
— А, на първо място се виждам със стари приятели — чудесно е да забравиш едночасовото забавяне и да водиш истински разговор! Но разбира се, не това е причината. Моята стара ръждясала таратайка е в ремонт. Трябва да сменят и бронята й — когато изтънее до няколко сантиметра, сънят ми става неспокоен.
— Бронята ли?
— Прашният щит. По ваше време не е било такъв проблем, нали? То около Юпитер е доста мръсно, а нормалната ни скорост е няколко хиляди километра — в секунда! Така че постоянно се чува леко потропване, като дъждовни капки по покрива.
— Шегувате се!
— Естествено. Ако наистина можехме да чуем нещо, щяхме да сме мъртви. За щастие този род неприятности се случва много рядко — последният сериозен инцидент беше преди двайсет години. Известни са ни всички основни кометни потоци, където са повечето боклуци, и се опитваме да ги избягваме — освен когато уеднаквяваме скоростта си, за да дадем тласък на леда. Но защо не дойдете на борда да поразгледате, преди да отпрашим за Юпитер?
— С удоволствие… Юпитер ли казахте?
— Е, Ганимед, разбира се. Анубис сити. Имаме адски много работа там, а неколцина от нас имат семейства, които не са виждали месеци наред.
Пул почти не го чу.
Внезапно — неочаквано — и навярно светкавично, той бе открил смисъл да живее.
Командир Франк Пул беше от хората, които мразят да оставят недовършена работа — и няколко космически прашинки, дори летящи с хиляда километра в секунда, едва ли можеха да го обезкуражат.
Имаше да довършва работа на света, някога известен като Юпитер.
II. „Голиат“
14. Сбогом на Земята
„Каквото поискаш — в разумни граници“ — бяха му казали. Франк Пул не беше сигурен дали домакините му ще погледнат на завръщането му към Юпитер като на разумна молба — всъщност самият той не бе съвсем сигурен и започваше да се колебае.
