собственото му време, защото планът на града беше точно такъв, какъвто си го спомняше. Навярно, ако се спуснеше достатъчно ниско, можеше да види дори самия себе си…
Но знаеше, че е абсурдно — вече бе открил, че това е най-близката точка, до която можеше да стигне. Ако се приближеше повече, образът започваше да се разкъсва и да се разпада на основни пиксели. По- добре да поддържа това разстояние и да не разваля прекрасната илюзия.
И ето че — невероятно! — там се виждаше малкият парк, в който беше играл с приятелите си от училище. Градските сановници винаги бяха спорили за поддръжката му, тъй като снабдяването с вода ставаше все по-трудно. Е, поне бе оцелял до това време — което и да беше то.
И тогава го връхлетя друг спомен и от очите му бликнаха сълзи. Когато успяваше да се прибере вкъщи от Хюстън или Луната, винаги се разхождаше по тези тесни алеи с любимия си родезийски риджбек, хвърляше му пръчки, които да донесе, както от незапомнени времена бяха правили човек и куче.
Пул с цялата си душа се бе надявал, че Рики все още ще е там, за да го посрещне, когато се върне от Юпитер. Беше го поверил на грижите на по-малкия си брат Мартин. Той едва не загуби контрол и се спусна няколко метра надолу, докато възвърне стабилността си, сблъскал се за пореден път с горчивата истина, че и Рики, и Мартин от векове се бяха превърнали в прах.
Когато погледът му отново се проясни, забеляза, че тъмната ивица на Големия каньон се мержелее на далечния хоризонт. Чудеше се дали да се насочи натам — започваше малко да се уморява — когато осъзна, че не е сам в небето. Приближаваше се нещо друго и определено не беше човек. Макар тук да му бе трудно да преценява разстоянията, нещото изглеждаше прекалено голямо.
„Е — помисли си той, — не съм особено изненадан, че срещам тук птеродактил. Всъщност тъкмо такова нещо би трябвало да очаквам. Надявам се, че е добронамерен — или че ще мога да му избягам, ако не е. О, не!“
Птеродактилът не беше лошо предположение: може би осем точки от десет възможни. Но сега към него с бавно размахване на огромните си ципести криле се приближаваше дракон — право от страната на приказките. И за да е пълна картината, на гърба му седеше красива жена.
Поне Пул реши, че е красива. Традиционният образ беше силно изопачен от незначителна подробност: голяма част от лицето й се криеше зад чифт огромни авиаторски очила, които можеха да идват направо от откритата седалка на биплан от Първата световна война.
Пул увисна във въздуха като във вода, докато чудовището не се приближи достатъчно, за да чуе плясъка на могъщите му криле. Дори когато беше на по-малко от двайсет метра, той не можеше да определи дали е машина, или биоорганизъм. Навярно и двете.
И после забрави за дракона, защото ездачката му свали очилата си.
Проблемът с клишетата, бе отбелязал — навярно с прозявка — някой философ, е, че са толкова досадно верни.
Но „любовта от пръв поглед“ никога не е досадна.
Данил не успя да му даде каквато и да е информация, но пък и Пул не беше очаквал това от него. Неговият вездесъщ придружител — той определено не се вписваше в идеята за класически прислужник — изглеждаше толкова ограничен, че Пул понякога се чудеше дали не е умствено недоразвит, колкото и невероятно да му се струваше. Мъжът разбираше как функционират всички домашни уреди, бързо и ефикасно изпълняваше прости поръчки и се ориентираше из кулата. Но това бе всичко — с него не можеше да се води интелигентен разговор и всички любезни въпроси за семейството му бяха посрещани с поглед на пълно неразбиране. Пул дори се чудеше дали и той не е биоробот.
Индра обаче веднага му даде отговора, от който се нуждаеше.
— А, срещнал си се с дамата на дракона!
— Така ли я наричаш? Как е истинското й име — можеш ли да ми дадеш идентификацията й? Бяхме в такова положение, че не можехме да допрем дланите си.
— Разбира се, отваря ти се парашутът.
— Това пък откъде го взе?
Индра изглеждаше необичайно смутена.
— Нямам представа — от някоя стара книга или филм. Подходящ израз ли е?
— Не и ако си на повече от петнайсет.
— Ще се помъча да го запомня. А сега ми разкажи какво се случи — освен ако не искаш да ревнувам.
Вече бяха толкова добри приятели, че можеха съвсем искрено да разговарят на всякакви теми. Наистина, двамата на шега се бяха оплаквали от пълната си липса на романтичен интерес един към друг — макар че веднъж Индра беше отбелязала: „Предполагам, че ако бяхме попаднали на пустинен астероид без надежда за избавление, щяхме да стигнем до някакво споразумение“.
— Първо ми кажи коя е тя.
— Казва се Аврора Макоули и освен всичко друго е председател на Дружеството за творчески анахронизми. И ако си мислиш, че драконът е нещо внушително, почакай да видиш някое от другите й… хм… творения. Като например Моби Дик и цяла зоологическа градина динозаври, за които майката Природа изобщо не си е и помисляла.
„Това е прекалено хубаво, за да е истина — каза си Пул. — Аз съм най-големият анахронизъм на планетата Земя.“
12. Разочарованието
До този момент почти беше забравил онзи разговор с психолога от Космическата агенция.
— Ще отсъствате от Земята поне три години. Ако желаете, мога да ви дам безболезнен анафродизиакален имплантант, който ще действа по време на мисията. Обещавам ви, че когато се върнете у дома, няма да имате никакви проблеми да го компенсирате.
— Не, благодаря — бе отвърнал Пул, като се опитваше да не проявява никакви чувства. — Мисля, че мога да се справя с проблема.
Въпреки това след третата-четвъртата седмица стана подозрителен — както и Дейвид Боумън.
— И аз го забелязах — каза Дейв. — Обзалагам се, че проклетите доктори са ни сложили нещо в храната.
Каквото и да беше — ако изобщо съществуваше — това нещо отдавна вече не действаше. До този момент Пул бе прекалено зает, за да се забърква в емоционални връзки, и любезно беше отклонил щедрите предложения на няколко млади (и не чак толкова млади) дами. Не бе сигурен дали ги привлича физиката, или славата му: навярно просто изпитваха любопитство към мъж, който — доколкото знаеха — можеше да е техен прадядо отпреди двайсет-трийсет поколения.
За негова радост, идентификацията на г-жа Макоули обхващаше информацията, че в момента няма любовници. Той не губи повече време и се свърза с нея. Двайсет и четири часа по-късно седеше на второ седло, обгърнал с ръце кръста й. Освен това вече беше научил защо са необходими авиаторските очила: драконът бе пълен робот и спокойно можеше да лети със сто километра в час. Пул се съмняваше, че който и да е истински дракон би постигнал такива скорости.
Не го изненадваше фактът, че постоянно менящите се пейзажи идваха направо от легендите. Когато изпревариха летящото му килимче, Али Баба ядосано размаха ръце към тях и извика: „Не виждате ли къде вървите!“. И все пак той трябваше да е далеч от Багдад, защото вълшебните кули, над които кръжаха сега, можеха да са единствено Оксфорд.
Аврора потвърди предположението му и посочи надолу:
— Това е кръчмата — гостилницата, в която Люис и Толкин се срещали с приятелите си. А погледни към реката — онзи кораб, който тъкмо излиза изпод моста — виждаш ли двете момиченца и свещеника вътре?
— Да — отговори той, като надвика вихърния дъх на дракона. — И предполагам, че едното от тях е Алиса.
Аврора се обърна и му се усмихна през рамо. Изглежда й бе доставил искрено удоволствие.
— Точно така, тя е неин пълен аналог, основаващ се на снимките на преподобния. Страхувах се, че
