айсберги», без изобщо да подозирам по онова време, че такива наистина съществуват. Винаги съм обичал разказите с изненадващ край. В последния ред разкрих името на разрушения космически кораб. Казваше се — нали познахте? — «Титаник».“
Повече от четири десетилетия по-късно се върнах отново към темата в „Имперска земя“ (1976), закарвайки останките от кораба в Ню Йорк за отпразнуването на 500-годишнината през 2276 година. Докато пишех книгата, разбира се, никой не знаеше, че корабът е разбит на две части.
Междувременно се запознах с ирландския филмов продуцент (и много повече) Бил Маккуити, на когото е посветена настоящата книга. След успеха на великолепния му „Нощ, която светът ще помни“ (1958) Бил беше решил да заснеме филм по моята книга „Падане на лунен прах“ от 1961 г. Организацията „Ранк“ обаче отказа да се занимава с фантазиите ни (човек на Луната, как пък не!) и проектът беше отхвърлен. Сега съм щастлив, че романът ще послужи за основа на телевизионен сериал от друг мой близък приятел Майкъл Дийкин. Ако искате да научите как успяхме да открием морета от прах на Луната, гледайте го.
Задължен съм също така на Бил Маккуити за предоставените ми снимки, чертежи и документи, особено на менюто, включено в глава 36 „Последният обед“. Разкошната книга на Бил „Ирландските градини“ (от Едуард Хайъмс; „Макдоналд“, Лондон, 1967) също послужи като източник на вдъхновението ми.
Приятно ми е да отбележа, че оператор на Бил беше Джефри Ънсуърт, който едно десетилетие по-късно засне „2001: Една космическа одисея“. Все още си спомням как Джефри се въртеше учуден край декора и повтаряше на абсолютно всеки срещнат: „От 40 години съм в този бизнес, но току-що Стенли ме научи на нещо, което никога не съм знаел.“ Майкъл Кричтън ми напомни, че „Супермен“ е посветен на Джефри, който почина по време на снимките. Смъртта му бе огромна загуба за всички, които бяха работили с него.
Написването на този роман нямаше да бъде възможно, разбира се, без приноса на две класически и ненадминати книги, посветени на темата за „Титаник“ — „Нощ, която светът ще помни“ от Уолтър Лорд („Алън Лайн“, 1976) и „Откриването на «Титаник»“ от Робърт Болърд („Медисън Прес Букс“, 1987). Другите две книги, които намирам за особено ценни, са „продължението“ на Уолтър Лорд „Нощта продължава“ („Уилям Мороу“, 1986) и „Името му бе «Титаник»“ от Чарлз Пелерино („Ейвън“, 1990). Изключително съм благодарен и на Чарли (който се появява в глава 43) за огромното количество техническа информация относно „операциите по изваждането“ — начинание, към което и двамата се отнасяме със смесени чувства.
Книгата на Мартин Гарднър „Предсказано ли е потъването на «Титаник»“ („Прометиъс Букс“, 1986) препечатва изключителния роман на Морган Робертсън „Останките на «Титан»“ (1898), на който се позовава лорд Олдис в глава 9. Мартин привежда множество доказателства за проницателността на Робертсън; но така или иначе не бих винил никого, който смята, че е съществувала някаква обратна връзка от годината 1912…
Тъй като голяма част от събитията в настоящия роман са действителност — или престои да се сбъднат, — често ми се налагаше да цитирам имена на наши съвременници. Надявам се, че ще им е интересно да прочетат теоретичното ми екстраполиране в бъдещето на техните занимания.
„Синдромът на века“ (глава 4) вече тревожи немалко хора, макар че ще трябва да почакаме до датата 01.01.00 и да видим дали нещата стоят така зле, както съм предположил. Докато пишех книгата си, най- старият ми приятел д-р Чарлз Фаулър (познаваме се от 1942 г., макар че и на двамата не ни се вярва) ми изпрати една статия от „Бостън Глоуб“, озаглавена „Компютърните системи имат проблеми с годината 2000“. Според нея всички професионалисти от бранша ще се пенсионират през 1999 г. Но има време, ще видим…
Този проблем, разбира се, няма да съществува през 2099. Дотогава компютрите ще се научат да се грижат сами за себе си подобно на Хомо сапиенс, ако той все още е на белия свят. Не съм си измислил мекотелото с невероятни размери от глава 12. Подробности (и снимки) на това страховито чудовище може да се открият в „Загадъчният свят на Артър Ч. Кларк“ („Колинс“, 1980). Octopus giganteus е идентифициран за пръв път от ф. Дж. Уд и д-р Джоузеф Дженаро („Нечъръл Хистьри“, март 1971), които за щастие успях да заснема с камерата си за телевизионната поредица „Загадъчният свят“.
Полезните съвети за алергията, причинена от ухапването на октопод (или например какво да правим, ако открием мекотело в тоалетната), са цитирани по книгата на Жак-Ив Кусто и филип Диол „Октоподът и сепията — представители на «мекия» разум“ („Касъл“, 1973).
И тук трябва да изтъкна нещо, което ме е озадачавало години наред. В тази своя книга Жак твърди, че неговите водолази никога не са били хапани от октоподи, макар че дори си играели с тях; Кусто дори отрича да е чувал някога за подобно нещо. И все пак… единствения път, когато аз самият хванах един екземпляр край източните брегове на Австралия, той ме ухапа! (вж. „Кораловият бряг“, „Харпър енд Роу“, 1956). Не съм в състояние да обясня това пълно нарушение на законите на вероятността.
Според списание „Омни“ задачата, описана в глава 13, е част от един гимназиален тест за интелигентност и единствено учениците с гениални заложби забелязали, че отговорът е грешен. Задачата учудва и мен, но скептиците могат да прекарат няколко минути с ножица и картон и да се убедят сами. Още по-невероятната история за Сриниваса Рамануджан, спомената passim в същата глава, може да се открие в класическата книга на Дж. X. Харди „Извинението на един математик“ и още по-убедително — в т.1 на „Светът на математиката“ от Джеймс Нюман.
За блиц-курса по морски петролодобивни платформи трябва да благодаря на моя стар приятел от Шри Ланка Кътбърт Чарлз и колегите му Уолтър Джаксън и Дани Стивънс (всичките от „Браун & Рут Викърс“ Лимитид), както и на директора на техническата служба Брайън Редън. Те ме предпазиха (надявам се) от допускането на твърде много грешки и в никакъв случай не са отговорни за моите смели предвиждания за понататъшното развитие на тази дейност, сравнима с това, което ще правим в космическите пространства през следващия век. Извинявам се, че злоупотребих с тяхната любезност, като саботирах голяма част от делото им.
Пълната истина за Операция ДЖЕНИфЪР от 1974 г. така и не бе разкрита и навярно никога няма да бъде разкрита. За моя изненада нейният ръководител се оказа мой стар познат и аз съм му благодарен за уклончивите, но полезни отговори на моите досадни въпроси. Но в крайна сметка бих предпочел да не зная прекалено много за събитията от онова далечно лято, така че не твърдя, че цитирам точни факти.
Докато пишех тази книга, с интерес открих друга литературна творба, цитираща „Глоумър Иксплорър“, макар и (за щастие) по съвсем друг повод: „Златният кораб“ от Томас Алън и Норман Полмар („Макмилън“, 1987).
Отправям благодарност и към различните ми познати от ЦРУ и КГБ, които предпочетоха да останат анонимни.
Един „осведомител“, чиято самоличност с радост ще разкрия, е професор Уилям Ор от Геологическия факултет на университета в Орегън, първият ми приятел в пътуванията с плаващия лагер „Юнивърс“. Чертежите и документацията, които той ми предостави във връзка с „Глоумър Иксплорър“ (който сега крее в залива Суисън, Калифорния, между Валехо и Мартинес — може да се види от Шосе 680), ми бяха особено ценни.
Огромните подводни изригвания, описани в глава 33, са по данни на Дейвид Б.Пайър, Ърл X. Доил и Майкъл Калуза в „Сайънс“, бр. 243, 27 януари 1989 г., с. 517–519 под заглавие „Свидетелства за утаечни изригвания от океанското дъно в района на Мексиканския залив“.
В деня, когато правех последните корекции в този ръкопис, научих, че петролните сонди могат да причинят силни земетресения. „Сайънс Нюз“ от 28 октомври 1989 г. цитира доклада на Пол Сигол от Американския център за геоложки проучвания, който защитава тезата си в броя на сп. „Геология“ от октомври 1989 г.
Сведението за неолитния гроб, цитиран в глава 34, може да бъде намерено в „Нейчър“, 276, 608, 1978.
Умопомрачителният доклад на Ралф Меркле за „Молекулното възстановяване на мозъка“ се появи за първи път в октомврийския брой на сп. „Крионика“ през 1989 г., издавано от ALCOR, 12327, Doherty St, Riverside, Са., 92503, на които съм благодарен за изпратения ми сигнален брой.
Задължен съм също така на д-р Джон Мъни, един от многото ми приятели от болницата „Джон Хопкинс“ в Болтимор, за полезната дума „парафилия“ (глава 21).
Изказвам благодарност на Кумар Чити за информацията във връзка със Закона за Морската конвенция
