— Мъдър човек.
— Не, никак дори.
— Защо?
— Един ден ще ви разкажа цялата история. Много е тъжна.
— Защо останахте сама една скала време?
— Не искате ли да си починете? Предстои ни дълъг път.
— А вие не искате ли да се качите в носилката? — Той отново понечи да стане, но тя поклати глава.
— Не, благодаря, останете в носилката. Приятно ми е да вървя.
— Но защо не желаете да разговаряме повече?
— Ако ви е приятно, ще разговаряме. Какво желаете да чуете?
— Защо сте били сама една скала време?
— Съпругът ми ме отпрати. Бях го оскърбила. Имаше пълно право да постъпи по този начин. Стори ми чест, като не се разведе с мен. След това ми стори още по-голяма чест, като прие мен и сина ни обратно при себе си. — Марико го погледна. — Синът ни е сега на петнадесет години. Аз съм всъщност една стара жена.
— Не ви вярвам, сеньора. Това също е хонто. На колко години се омъжихте?
— Нашата поговорка гласи: възрастта е като скреж или обсада, или залез, понякога дори като скала. — Тя се засмя.
Всичко, което върши, е тъй грациозно, мислеше той, запленен от присъствието й.
— На вас, уважаема госпожо, старостта много ви отива.
— Старостта, Анджин-сан, не отива на никоя жена.
— Колкото сте мъдра, толкова сте и красива.
Той го каза на латински, защото, макар да звучеше по-официално и царствено, латинският беше и по- интимен език. Внимавай, помисли си Блакторн.
Никой не ми е казвал, че съм красива, отново си помисли тя. Дано е истина!
— Тук не е прието да се забелязва чуждата съпруга. Обичаите ни са много строги. Например ако сварят омъжена жена насаме е чужд мъж при затворена врата — дори ако само са разговаряли на четири очи, законът позволява на съпруга й, брат му или баща му да я убият на място. Ако момичето е неомъжено, разбира се, баща и може да прави с нея каквото си иска.
— Това нито е справедливо, нито е цивилизовано — възкликна той и веднага съжали за думите си.
— Ние се смятаме за напълно цивилизовани, Анджин-сан. — Марико се зарадва, че той отново я оскърби и разруши по този начин цялото очарование и сърдечност на общуването им. — Законите ни са много мъдри. Има достатъчно свободни и необвързани жени и затова не е необходимо мъжете да посягат на някоя, която вече принадлежи на друг. Всъщност законът предпазва жените. Дългът на съпругата е да угажда на своя съпруг. Имайте търпение. Ще се убедите колко сме цивилизовани и напреднали. Жените си имат своето място, мъжете — своето. Мъжът може да има само една съпруга, и, разбира се, колкото желае наложници, но нашите жени имат много повече свобода, отколкото испанките или португалките, поне доколкото разбирам от свещениците. Ние можем свободно да ходим където и когато пожелаем. Можем да напускаме съпрузите си, да се развеждаме с тях. Можем да откажем да встъпим в брак. Собственички сме на своето имущество. Всъщност разполагаме с огромна власт. Кой във вашето семейство държи парите и се разпорежда с тях?
— Аз, разбира се.
— А тук съпругата се грижи за всичко. За самурая, парите са нищо. За истинския мъж те са недостойни дори за презрение. Аз управлявам всички дела на съпруга си. Той взема решенията, аз ги изпълнявам и плащам сметките. Това го освобождава изцяло от ежедневните грижи и му позволява да се посвети на задълженията си към своя господар, което е единственият му дълг. Да, Анджин-сан, преди да започнете да критикувате, проявете известно търпение.
— Нямах намерение да критикувам, сеньора. Просто ние вярваме, че животът е свещен и неприкосновен — никой няма право да убива, ако съдът — кралският съд — не е взел специално решение за това.
— Много от нещата, които говорите, Анджин-сан, са ми непонятни. Нали казахте „несправедливо и нецивилизовано“?
— Да.
— Значи критикувате. Торанага-сама ме помоли да ви обърна внимание, че не бива да се критикува, без да се познават нещата. Не забравяйте, че нашата цивилизация и култура са хилядолетни. За три хиляди години от историята си имаме писмени документи. Да, ние сме древен народ. Като китайците. А вашата култура от кога датира?
— Не много отдавна.
— Императорът ни, Го-Ниджо, е сто и седми поред от своята династия, при това по съвсем пряка линия. Тя започва от Джимутено, първият човек, произлязъл от Пет поколения земни духове, а те пък от седемте поколения небесни духове, породени от Куни-токо-то-чи-но-Микото — първият дух, който се появил, щом земята се отделила от небето. Дори Китай не може да се похвали с такава древна история. От колко поколения управляват вашите крале?
— Кралицата ни е трета от династията на Тюдорите, сеньора. Но е вече стара и бездетна, така че ще остане и последна.
— Сто и седем поколения, Анджин-сан, чак до божественото начало — гордо повтори тя.
— Щом вярвате на това, сеньора, как можете да твърдите, че сте католичка?
Тя се сви, но после вдигна рамене.
— Аз съм католичка от десет години и значи съм още новачка. Макар че вярвам в християнския бог, бог отец, бог син и Светия дух с цялото си сърце и душа, вярвам също, че императорът ни е произлязъл пряко от боговете или от бога. Той е божествен. Не мога да обясня много от нещата, в които вярвам и самата аз не ги разбирам. Но божественият произход на императора ни е извън всякакво съмнение. Християнка съм, но преди всичко съм японка.
Дали това не е ключът към всички вас? Че преди всичко сте японци — запита се той. Беше я наблюдавал, докато говореше, поразен от думите й. Обичаите им са направо безразсъдни. Парите да не значат нищо за истинския мъж! Това обяснява защо Торанага ме погледна така презрително, като споменах за пари при първата ни среща. Сто и седем поколения? Невъзможно! Смърт на място за общуване зад затворена врата? Истинско варварство — открито приканване към убийство. Те проповядват убийството и му се възхищават! Нали и Родригес така каза! Спомни си какво направи Оми. Отсече главата на онзи селянин, без да се замисли. В името на Христа, колко дни вече не съм се сещал за Оми-сан! Нито за селото, нито за ямата, нито падането ми на колене пред него. Забрави го, слушай какво ти говори тази жена, бъди търпелив с нея, задавай и въпроси, защото тя ще ти подскаже как да склониш Торанага да приеме твоя план. Сега Торанага е в дълг пред теб. Ти му спаси живота. И той, и всички останали го знаят. Наля я чу как ти благодари, че си го спасил — него, не нея.
Колоната се придвижваше през града по посока към морето. Видя Ябу, който вървеше в крак с останалите, а веднага ушите му се изпълниха с писъците на Питерзоон. „Едно по едно“ — прошепна си той.
— Да — продължи Марико — сигурно не ви е лесно. Нашият свят е толкова различен от вашия. Много различен, но и много мъдър. — От мястото си тя виждаше смътната фигура на Торанага в предната носилка и благодари на бога още веднъж за благополучното му спасение. Как да обясня на варварина какво представляваме, как да го поздравя за мъжественото му поведение? Торанага и бе наредил да му дава обяснения, но как? — Нека ви разкажа една история, Анджин-сан. Когато бях съвсем млада, баща ми служеше като военачалник при един даймио на име Города. По него време Города не беше великият диктатор, а просто един даймио, който все още се бореше за власт. Баща ми покани този Города и главните му васали на пиршество. И през ум не му минало, че няма достатъчно пари да купи нужната храна, саке, лакирани съдове и татами за едно такова високопоставено посещение. Не мислете, че майка ми беше лоша домакиня. Дори напротив. Всички доходи на баща ми обаче отиваха за издръжка на собствените му васали самураи, и макар че той официално можеше да издържа само четири хиляди воини, тя с цената на
