Разбрахте ли? Имахте нещо като припадък. Огледайте се само и ще видите — всичко е наред.
Блакторн така и направи. Видя капитана и Сивите и всичко му стана ясно. Силите му, подпомогнати от виното, бързо се възстановяваха.
— Извинете ме, сеньора. Предполагам, че просто съм се паникьосал. Сигурно вече остарявам. Често имам такива припадъци и след това нищо не си спомням. Много ми е изморително да говоря на португалски. — И приключи на латински: — Разбирате ли?
— Да, много добре.
— По-лесен ли ви е този език?
— Може би.
Тя въздъхна е облекчение, щом разбра, че на него му е ясно колко трябва да внимават. Минаването на латински бе за предпочитане, защото за японците този език беше крайно непонятен и много трудно го учеха. Само няколко души в цялата империя знаеха горе-долу латински, но те до един бяха учили при езуитите главно с цел да станат свещеници. Тя беше единствената жена в Япония, която можеше да чете, пише и говори на португалски и латински.
— Кой друг знае за „опасностите“?
— Съпругът ми и този, който ни води.
— Сигурна ли сте?
— И двамата ясно дадоха да се разбере.
Капитанът на Сивите се размърда неспокойно и каза нещо на Марико.
— Пита дали сте все още опасен, дали да ви завърже краката и ръцете. Казах, че вече сте се оправили.
— Да — каза той и отново мина на португалски. — Често имам такива припадъци. Подлудявам, ако някой ме удари по лицето. Извинявам се. После не си спомням изобщо какво съм правил. Това е пръстът божи.
Капитанът бе съсредоточил вниманието си върху устните му и той си каза: пипнах ли те, мръсно копеле? Сто на сто разбираш португалски.
Прислужницата Соно слушаше нещо с ухо, долепено до завесата. После се приближи до Марико.
— Извинете, Марико-сама, но господарката ме пита дали лудият е вече добре, за да продължим? Моли да му отстъпите вашата носилка, защото тя е на мнение, че трябва да бързаме да хванем отлива. Неприятностите, причинени от лудия, много я разстроиха, но понеже знае, че лудостта е от боговете, тя ще се моли за неговото здраве и щом се качим на кораба, лично ще му даде от нейните лекарства.
Марико преведе.
— Да, вече съм добре.
Блакторн стана и се олюля. Ябу излая някакво нареждане.
— Ябу-сан каза да се качите в носилката, Анджин сан. — Когато той се опита да протестира, Марико само се усмихна. — Аз съм много силна, не се безпокойте за мен. Ще вървя до вас, за да можем да разговаряме, ако желаете.
Помогнаха му да се качи и колоната веднага потегли. Лекото полюляване го успокои и той се отпусна назад, изтощен до крайност. Изчака капитанът на Сивите да са изтегли начело на колоната и прошепна на латински:
— Този центурион със сигурност разбира другия език.
— Да. Но се боя, че разбира и малко латински — прошепна Марико също толкова тихо. — Вие сте много храбър човек — добави тя след кратка пауза. — Благодаря ви, че го спасихте.
— Вие сте по-смела от мен.
— Не, просто бог ме подхвърли на пътя ви и по този начин можах да ви бъда от полза. Благодаря ви още веднъж.
Нощният град представляваше приказна гледка. Богатите къщи бяха накичени с множество пъстроцветни фенери, газови лампи и свещи, окачени над портите и в градините, а тънките стени нежно прозираха. Дори и бедните къщи бяха омекотени от полупрозрачните паравани и стени от навосъчена хартия. Пешеходците, носачите на кага и конните самураи също си осветяваха пътя с фенери.
— Лампите ни горят газ, но се осветяваме също и със свещи, макар че повечето хора си лягат, щом падне нощта — обясни Марико, докато минаваха през криволичещите, с безброй завои улици на града. Пешеходците, които им попадаха на пътя, се кланяха, а най-бедните коленичеха и така изчакваха да мине колоната. Морето блестеше на лунната светлина.
— И при нас е същото. А на какво готвите? Печките ви дърва ли горят?
Блакторн се усещаше вече достатъчно силен, но тя отказа да си сменят местата и затова той лежеше отпуснат и се наслаждаваше на свежия въздух и приятния разговор.
— Използуваме мангали с дървени въглища. Храната ни е различна от вашата и затова приготвянето й е по-просто. Ориз, риба, най-често сурова или на скара, с пикантен сос и туршия, а понякога и малко супа. Никакво месо — никога. Ние сме много пестеливи в храненето си и нямаме друг избор, защото обработваемата ни земя е малко — около една пета част от цялата ни територия — а сме многоброен народ. Смятаме скромното ядене, дори по отношение на количеството, за голяма добродетел.
— Вие сте много смела и аз ви благодаря. Стрелите не полетяха, защото ме защитихте откъм гърба.
— Всичко е божия воля.
— Вие сте не само смела, но и много красива.
Тя замълча. Никой не ме е наричал красива, помисли си, никой!
— Не съм нито смела, нито красива. Красиви са мечовете. Красива е честта.
— И смелостта е красива, а вие притежавате огромна смелост.
Марико отново не отговори нищо. Припомняше си утрото, лошите си мисли и думи. Как е възможно един човек да бъде тъй смел и същевременно тъй глупав, тъй нежен и в същото време жесток, толкова сърдечен и така отблъскващ? Анджин-сан прояви невиждана храброст, като отклони вниманието на Ишидо от носилката, показа се безкрайно умен и проницателен, щом се сети да се престори на луд и да измъкне Торанага от клопката. Колко е мъдър нашият господар, как добре е замислил бягството си! „Внимавай, Марико, не мисли за този чужденец, мисли само за господаря си. Спомни си колко е грешен и обуздай влажната топлина в слабините си, каквато не си усещала никога преди — топлината, за която говорят куртизанките и която е описана в книгите.“
— Вие също сте безкрайно смел — каза тя най-сетне и обърна на португалски. — Много се изморявам, като говоря на латински.
— В училище ли сте го учили?
— Не, Анджин-сан, по-късно. След като се омъжих, живях доста време в най-северния край на страната. Бях сама, ако не се смятат прислужниците и селяните, а единствените книги наоколо бяха на португалски и латински — граматики, религиозни книжлета и Библията. Като учех езиците, времето минаваше бързо и приятно. Бях много щастлива.
— Къде беше съпругът ви?
— На война.
— Колко време бяхте сама?
— Една наша поговорка казва, че времето може да е като скреж или мълния, или сълза, или обсада, или буря, или залез, или дори като скала.
— Мъдра поговорка. Португалският ви е много добър, сеньора. Както впрочем и латинският ви, Говорите по-добре и от мен.
— Какъв ласкател сте, Анджин-сан.
— Говоря
—
— Защо?
— Казваше, че трябва да познаваме дявола, с когото ни предстои да се борим.
