— Понякога и в тора можеш да откриеш приятели, синко — спокойно каза той. Ръцете пуснаха дръжките на мечовете. Самураите на срещуположните кули — и Сиви, и Кафяви — отпуснаха опънатите тетиви. — Ние имаме приятели в цялата крепост. В цяла Осака. Нашият господар Торанага постоянно ни го напомня. — Той застана като гранитна скала пред единствения си жив син и прочете в очите му жажда за кръв. В момента, в който забеляза приближаването на Ишидо, Хиромацу зае бойна позиция при вътрешната врата. И щом отмина първата опасност, той се промъкна тихо като котка в сянката на градината. Сега се взираше в очите на Бунтаро. — Нали така, сине?
Бунтаро кимна с огромно усилие на волята и отстъпи крачка назад. Но все още препречваше с тялото си входа към градината.
Хиромацу се обърна към Ишидо.
— Не ви очаквахме тази вечер, Ишидо-сан.
— Дойдох да засвидетелствувам почитта си към Кирицубо-сан. Едва преди няколко минути научих, че си тръгва.
— Нима синът ми е прав? Може би наистина трябва да се разтревожим, че не сме между приятели? Да не би да сме заложници, които трябва да искат позволение за всяка своя стъпка?
— Не. Но ние се споразумяхме с Торанага-сама за някои протоколни формалности, докато трае посещението му. Трябва да бъда известяван с един ден по-рано за пристигането или заминаването на високопоставени личности, за да мога да им оказвам полагаемите им се почести.
— Това заминаване беше ненадейно хрумване на моя господар. Той сметна, че изпращането на една от жените му обратно в Йедо не е достатъчно важен повод да ви обезпокои. Просто подготвя собственото си отпътуване.
— То решено ли е вече?
— Да. В деня след заседанието на регентите. Ще бъдете известен навреме, както го изисква протоколът.
— Добре. Разбира се, има една вероятност заседанието пак да се отложи. Кияма-сама е още по- зле.
— Отлага ли се, или не?
— Споменавам само, че не е изключено. Ще ми бъде много приятно, ако Торанага-сама ни погостува по-дълго време. Той нали ще дойде утре с мен на лов?
— Помолих го да отложи всякакъв лов, докато се състои заседанието. Смятам, че не е безопасно. Според мен цялата област не е безопасна. Щом един долен убиец можа така лесно да проникне през вашата охрана, какво остава тогава за сигурността извън стените на крепостта?
Ишидо се направи, че не е чул оскърблението. Знаеше, че това още повече ще настърви хората му, но реши, че не е дошъл моментът. Доволен беше от намесата на Хиромацу, защото за малко да изгуби контрол над себе си. Едва бе устоял на непреодолимото желание да търколи главата на Бунтаро в прахта, с тракащи зъби.
— Всички началници на охраната през онази нощ получиха нареждане да се отправят във Великия безкрай, което ви е много добре известно. За жалост убийците Амида си имат собствени закони. Но в най- скоро време ще се разправим а тях. Регентите ще бъдат помолени да решат веднъж завинаги този въпрос. А сега може би ще ми позволите да поднеса почитанията си на Кирицубо-сан? И Ишидо пристъпи напред. Личните му телохранители тръгнаха с него. Но внезапно се заковаха на място. Бунтаро бе опънал тетивата си и макар стрелата да сочеше към земята, лъкът бе изпънат до краен предел.
— На Сивите е забранено да пристъпват през тази порта! Записано е в протокола!
— Аз съм комендант на крепостта Осака и началник на охраната на наследника! Имам право да ходя навсякъде!
И този път положението бе овладяно от Хиромацу.
— Вярно е, че сте началник на охраната на наследника и че имате право да ходите навсякъде. Но само петима от вашите хора могат да ви придружат през тази врата. Нали така сте се разбрали лично с моя господар — докато трае престоят му в Осака.
— Какво значение има дали са петима или петдесет? Тази обида е непоно…
— Обида? Синът ми не е искал да ви обиди. Той изпълнява заповеди, издадени от вас и неговия господар. Пет души! Пет! — Думите му бяха категорична заповед и той обърна решително гръб на Ишидо, за да каже на сина си: — Ишидо-сама ни оказва голяма чест, като желае да отдаде почести на Кирицубо- сан.
Мечът на стареца беше измъкнат на пет сантиметра от ножницата и никой не беше сигурен дали за да отсече с един замах главата на Ишидо, ако започне схватката, или главата на сина си, ако насочи стрелата. На всички беше известно, че бащата и синът не хранеха топли чувства един към друг — само взаимно уважение към жестокостта си.
— Е, сине, какво ще кажеш за началника на охраната на наследника?
По лицето на Бунтаро се стичаше пот. Но той направи крачка встрани и отпусна тетивата. И все пак остави стрелата в лъка.
Ишидо неведнъж бе наблюдавал как Бунтаро стреля по време на състезания с лък. От двеста крачки разстояние изстрелваше и шестте стрели още преди първата да се е забила в мишената — и шестте право в целта. Той с удоволствие би наредил на Сивите веднага да нападнат и унищожат тези двамата — баща и син — както и всички останали. Но много добре знаеше, че само един глупак би постъпил по този начин — да започне от тях, а не от Торанага, пък и кой знае, може би когато войната наистина започне, Хиромацу ще се изкуши да зареже Торанага и да премине на негова страна? Очиба-сама спомена, че би направила предложение на Железния юмрук, когато се предостави подходящ момент. Кълнеше се, че той никога не би се опълчил срещу наследника, че ще го склони да премине на нейна страна и дори ще го убеди да убие Торанага и по този начин да се избегне конфликтът. Как ли го държи в ръцете си, каква ли негова тайна знае — отново и отново се питаше Ишидо. Той бе наредил на Очиба да напусне Йедо, ако е възможно, още преди да започне заседанието на регентите. Животът й няма да струва и оризово зрънце, след като отнемат на Торанага властта — нещо, на което се съгласиха и четиримата регенти. Отнемане на властта и незабавно сепуку, а ако трябва и насила. Успее ли Очиба да избяга — добре, ако ли не — голяма работа! След осем години наследникът и без нея ще започне да управлява.
Той мина през портата и влезе в градината, придружен от Хиромацу и Ябу. С него останаха само петима телохранители. Учтиво се поклони на Кирицубо и й пожела приятен път. След това доволен, че всичко е минало както трябва, той се обърна и си тръгна заедно с хората си.
— Най-добре е да потегляте вече, Ябу-сан — тихо каза Хиромацу. — Този оризов червей няма да ви безпокои повече.
— Да, веднага тръгваме.
Кири избърса с кърпичка потта от челото си.
— Той е зъл ками. Боя се за нашия господар. — И тя се разплака. — Не искам да тръгвам!
— Нищо лошо няма да се случи на Торанага-сан. Обещавам ви — увещаваше я Хиромацу. — Трябва да тръгнете. Още сега.
Кири се опита да заглуши хълцането си и спусна плътната воалетка, която висеше от периферията на шапката й.
— Ах, Ябу-сама, бихте ли придружили лично Садзуко-сан до горе? Моля ви.
— Разбира се.
Садзуко се поклони и тръгна да се прибира, следвана от Ябу. Тя се затича нагоре по стълбите, но на предпоследното стъпало се препъна и падна.
— Детето — изпищя Кири.
Всички бяха вперили погледи в падналото момиче.
Марико се втурна към нея, но Ябу я изпревари и я вдигна на ръце. Тя беше само изплашена.
— Нищо ми няма — успокои ги тя задъхана. — Не се безпокойте, добре съм. Много глупаво беше от моя страна.
След малко Ябу се върна в двора и се приготви за тръгване.
Марико също се върна успокоена. Блакторн оглеждаше градината.
— Какво има? — попита го тя.
