— Нищо. Какво извика Кирицубо-сан?
— „Детето!“ Садзуко-сан е бременна — поясни тя. — Всички се изплашихме, че падането може да и навреди.
— Детето на Торанага-сама ли е?
— Да.
Марико погледна назад към носилката. Кири се беше настанила вътре и през прозиращите перденца се виждаше как оправя воалетката на шапката си. Горката жена, съжали я Марико, защото знаеше, че тя просто се опитва да скрие сълзите си. И аз на нейно място не бих искала да оставя господаря си.
Погледът й отново се прехвърли върху Садзуко, която им махаше от най-горното стъпало, преди да влезе вътре. Желязната порта се затвори след нея. Звънна така, сякаш предвещава нечия гибел, помисли Марико. Дали ще ги видим пак някога?
— Какво искаше Ишидо? — продължи да пита Блакторн.
— Той… не знам точната дума. Проверяваше… обикаляше крепостта за проверка, без предупреждение.
— Защо?
— Защото е комендант на крепостта.
Не й се искаше да му разкрива истината. Някъде в началото на колоната Ябу даваше команди на висок глас. Най-сетне потеглиха. Марико се качи в носилката си, но остави перденцата дръпнати. Бунтаро направи знак на Блакторн да отстъпи встрани и той се подчини.
Изчакаха да мине носилката на Кири. Блакторн се взря в неясната фигура, увита в широк плащ, и дочу сподавеното й хлипане. Двете прислужнички Аса и Соно вървяха до нея с изплашен вид. После хвърли последен поглед назад. Хиромацу стоеше самотен до малката къщичка в градината, облегнат на меча си. В следващия миг градината се скри от взора му, защото самураите затвориха огромната укрепена порта. Дървената греда, която служеше за резе, падна в улея си. Стражите се бяха изтеглили и в двора не се виждаше нито един Кафяв. Всички бяха на крепостната стена.
— Какво става? — не се стърпя Блакторн.
— Не ви разбирам, Анджин-сан.
— Имам чувството, че са едва ли не в обсадно положение и че Кафявите и Сивите са от два различни лагера. Неприятности ли се очакват?
— Ах, много се извинявам. Тук е прието вратите да се затварят през нощта — отговори Марико.
Носилката и потегли и той тръгна след нея, а Бунтаро и ариергардът ги последваха. Блакторн не откъсваше поглед от носилката пред него, от полюляващата се походка на носачите и неясната фигура зад перденцата. Беше силно развълнуван, макар че се опитваше да го прикрие. Когато Кирицубо изпищя внезапно, той погледна към нея. Очите на всички останали бяха вперени в падналото на стълбите момиче. Инстинктивно и той щеше да погледне натам, но в същия момент Кири с учудваща за дебелината си бързина се стрелна в малката градинска къщичка. В първия миг той помисли, че му се привижда нещо, защото в нощния мрак тъмните й дрехи и шапката с воала я правеха почти невидима. Той видя как тя изчезна за миг, веднага се появи отново, втурна се към носилката, бързо се качи и дръпна пердетата. За секунда погледите им се срещнаха. Беше Торанага.
Глава двадесет и втора
Малкият кортеж, обкръжил двете носилки, бавно се придвижи през лабиринта на крепостта и обичайните постове, където след задължителните поклони най-старателно проверяваха всички документи и ги поемаше нов ескорт от Сиви, за да ги предаде на следващия пост. Всеки път Блакторн наблюдаваше, изтръпнал, как началникът на поста се приближава до носилката на Кирицубо и наднича вътре през спуснатите перденца. Всеки път следваха учтиви поклони, чуваше се приглушеното хлипане на неясната фигура и след малко началникът им махваше да продължат.
Кой друг знае? — отчаяно се питаше Блакторн. Прислужничките не може да не са посветени — това обяснява защо са изплашени до смърт. И Хиромацу не може да не знае, а Садзуко сан, послужила като примамка, знае с положителност. Марико? Едва ли. Ябу? Би ли му се доверил Торанага? Ами онова говедо с късия врат, Бунтаро? Не вярвам.
Това очевидно е изключително таен опит за бягство. Но защо му е на Торанага да рискува живота си извън крепостта? Защо е цялата тази тайнственост? От кого бяга? От Ишидо? От убийците? От някой друг? Най-вероятно от всички, реши Блакторн и му се прииска да са вече в безопасност на галерата, в открито море. Ако Торанага го пипнат, лошо ни се пише на всички, боят ще е на живот и смърт и никой няма да те пита кой си и защо си. Не съм въоръжен, но дори и да имах пищови, барут и стотина мъжаги на разположение, Сивите пак ще ни смелят на бърза ръка с огромния си брой. Няма къде да бягаш и да се криеш. Както и да погледнеш, все си загубен!
— Изморихте ли се, Анджин-сан? — попита Марико. — Ако пожелаете, ще сляза да вървя, а вие се качете в носилката.
— Благодаря — кисело отвърна той. Усещаше липсата на ботушите си, защото още не беше свикнал с дървените сандали с каишка между двата пръста. — Не съм изморен. Просто ми се прииска да сме вече в безопасност, в морето.
— Нима морето е безопасно?
— Понякога, сеньора. Не много често. — Той почти не я слушаше, защото си мислеше: господи, дано не издам по някакъв начин Торанага. Би било ужасно! Колко по-добре щеше да е, ако изобщо не го бях видял. Какъв късмет — една от онези непредвидени случайности, които могат да провалят и най-грижливо замисления и изпълнен план. Старата Кирицубо е чудесна артистка, малката също си я бива. И само защото не разбрах какво извика, аз единствен не се хванах на номера. Лош късмет, че видях Торанага — с перука, грим, женско кимоно, наметало и във всяко едно отношение същинска Кирицубо, но въпреки това си беше Торанага.
На следващия пост новият командир на Сивите едва не разкри истината, а двете прислужнички му се кланяха, почти разплакани, и ловко му се пречкаха, без изобщо да личи, че му се пречкат. Той се втренчи в Блакторн и се приближи до него. След като го огледа изумен, сякаш не вярваше на очите си, той зададе някакъв въпрос на Марико, а тя поклати глава и му отговори нещо. Той изсумтя и се върна при Ябу, върна документите и им махна да продължат.
— Какво каза — попита Блакторн, щом тръгнаха отново.
— Попита откъде сте, коя е страната ви.
— Но вие поклатихте глава. На какъв въпрос отговорихте по този начин?
— Ах, извинете. Той попита дали предците ви не са родственици на ками — духовете, които живеят на север, на другия край на Китай. До неотдавна смятахме, че Китай е единствената цивилизована страна в света освен Япония. Той е толкова огромен, че е почти отделен свят.
И тя приключи с това въпроса. Всъщност капитанът бе казал, че според него този варварин е потомък на Харимвакаири — онези ками, които покровителствуват котките, и бе добавил, че миришел на разгонен пор, както се предполага, че миришат всички ками.
Блакторн разбра, че тя не му каза истината. Защо не мога да бръщолевя като вас, ядоса се той. Веднъж да се махна от този проклет остров, да усетя под краката си палубата на „Еразъм“, със здрав екипаж, достатъчно храна, грог, барут и снаряди, с продадена стока и на път за дома! Кога ли ще стане това? Торанага обеща, че скоро. Но мога ли да му имам доверие? Как се е озовал корабът в Йедо? Дали са го теглили дотам? Да не би Родригес да го е закарал? Как ли е той? Да не е загноил кракът му? Вече трябва да му е станало ясно дали ще продължи да живее с два или само с един крак, ако оживее след ампутацията, и дали изобщо ще оживее. Исусе Христе на небето, пази ме от рани и лекари! И от свещеници.
Още един контролен пункт. Блакторн не можеше да си обясни как е възможно всички да се държат тъй учтиво, тъй търпеливо, да се кланят на всяка крачка, да подават документи и да ги приемат обратно, с постоянна усмивка на лицето и без никакъв признак на раздразнение и от двете страни. Господи, колко са различни от нас!
Той хвърли поглед към Марико, чието лице почти не се виждаше от широката периферия и воалетката. Помисли си колко е хубава и се зарадва, че изясниха всичко във връзка с грешката й. Няма повече да ме
