закачат за подобни глупости, доволен си помисли той.
След като прие извиненията й тази сутрин, той започна да й задава въпроси за Йедо, японските обичаи, Ишидо и крепостта. Избягваше да засяга темите, свързани със секса. Тя най-подробно му обясняваше: отговорите бяха изчерпателни, но безобидни. Скоро след това си тръгна, придружена от прислужничките, за да се подготви за пътуването, а той остана сам с телохранителите си. Фактът, че непрекъснато бе плътно обграден от тях, му действуваше на нервите. Вечно някой ми се мотае в краката, ядосваше се той. Безчетна сган — като мравки. Как ми се иска за разнообразие да постоя малко зад затворена дъбова врата — затворена от мен, а не от тях. Нямам търпение да се кача отново на кораба и да отплавам в открито море, на свобода. Дори и в онази трътлеста галера, в която ти се преобръщат червата.
Сега, като кръжеше по лабиринтите на крепостта, той си даде сметка, че Торанага скоро ще попадне в неговата стихия, в открито море, където той, Блакторн, беше истински господар. Там ще имаме време да си поговорим до насита. Марико ще превежда и аз всичко ще си изясня. Търговските споразумения, кораба, връщането на среброто ни, заплащането на мускетите и барута, ако желае, да ги купи. Ще се спазаря за догодина да се върна с пълни трюмове с коприна. Много ми е жал за бедния фра Доминго, но ще се възползувам изцяло от сведенията, които ми даде. Ще закарам „Еразъм“ нагоре по Перлената река до Кантон и ще пробия само блокадата на португалците и китайците. Върнете ми кораба и аз ще бъда богат човек. По-богат от Дрейк! Щом се прибера, ще събера морските вълци от Англия и Холандия и ще превземем търговията на цяла Азия. Дрейк опърли брадата на Филип, но аз цялата ще му я подпаля! Без коприна Макао е труп, без Макао умира и Малака, а след нея и Гоа! Ще навием португалската империя на руло, като килим. „Желаете ли, ваше величество, да имате на разположение търговията с Индия? С Африка? С Азия? С Япония? Ето как може да стане това в срок от пет години!“ — „Станете, сър Джон!“ Да, в кърпа ще ми е вързана благородническата титла. А може дори и нещо повече. Капитаните и лоцманите ставаха адмирали, рицари, благородници, дори графове. Единственият начин, по който някой англичанин от простолюдието можеше да се сдобие със свобода, истинска свобода и сигурност, беше чрез, личното благоволение на кралицата, дано бъде благословена! А благоволението и можеше да се спечели, като и се поднесяха богатства, за да може тя да воюва с Испания и онова копеле папата.
За три години ще мога да осъществя три плавания, продължи да мечтае Блакторн. Е, да, знам за мусоните и големите бури, но ще затегнем рейките на платната и няма да препълваме трюмовете на „Еразъм“. Момент — защо не свършим работата както трябва — какви ти полупразни трюмове! Защо да не превзема тазгодишния Черен кораб? Тогава вече ще имам всичко! Но как? Много лесно — ако не е придружен от военни кораби и ако го изненадаме. Да, но нямам достатъчно хора. Почакай — в Нагасаки моряци колкото щеш. Нали там са все португалци! Доминго каза, че Нагасаки бил почти като португалско пристанище. И Родригес ми каза същото. Винаги има моряци, които са били принудени по една или друга причина да се наемат на някой кораб и после са готови да сменят и кораба, и капитана независимо от флага, под който плават, стига да им се даде възможност да забогатеят набързо. Ако имам „Еразъм“ и среброто си, ще успея да наема екипаж. Знам, че ще мога. Дори не ми трябват три години — две ще стигнат. Значи още две години с моя кораб и екипаж и ще мога да потегля към дома. При това богат и прочут. И ще се разделим като приятели с морето — най-сетне.
Ключът към всичко е Торанага. Как мога да се справя с него?
Минаха през още един контролен пункт, и завиха зад ъгъла. Пред тях беше последната кула с последната порта на крепостта, зад нея се виждаха подвижният мост и последният ров. В далечината се мяркаше последното укрепление. Множеството факли превръщаха нощта в пламтящ ден. И тогава от тъмнината се зададе Ишидо. Кафявите моментално го забелязаха и през тях премина вълна от омраза. Бунтаро препусна покрай Блакторн, за да излезе начело на колоната.
— Това копеле само търси повод да се сбие — изръмжа Блакторн.
— Сеньор? Какво казахте, извинете?
— Казах само, че вашият съпруг, изглежда кипва щом види Ишидо.
Тя премълча.
Ябу спря, най-спокойно подаде на началника на поста документите и се приближи до Ишидо.
— Не очаквах да ви видя отново. Постовете ви са много изпълнителни.
— Благодаря. — Ишидо не откъсваше поглед от затворената носилка зад гърба му.
— Предполагам, че една проверка на колоната ни е достатъчна. — Бунтаро разклати заплашително оръжията си. — Най-много две. За какво ни мислите — за войскова част ли? Това е оскърбление!
— Нямаме никакво намерение да ви оскърбяваме, Бунтаро-сан. Наредих по-строги мерки за сигурност заради убиеца. — Ишидо хвърли един поглед към Блакторн и пак се запита дали да го пусне, или да го задържи, както настояваха Оноши и Кияма. После пак погледна към Бунтаро. Ама че лайно! Скоро главата ти ще се ветрее на върха на някое копие. Как е възможно такова изящно същество като Марико да е съпруга на орангутан като теб?
Новият началник на поста педантично оглеждаше дали всеки един отговаря точно на представения му списък.
— Всичко е наред, Ябу-сама — върна се той в началото на колоната. — Повече постове няма и затова ще задържим пропуска при нас.
— Добре. — Ябу се обърна към Ишидо: — До скоро виждане.
Ишидо извади от ръкава си пергаментов свитък.
— Искам да помоля Кирицубо-сама да вземе това със себе си в Йедо. Писмо до племенничката ми. Едва ли ще ходя скоро натам.
— Разбира се. — Ябу протегна ръка да поеме писмото.
— Не си правете труда, Ябу-сан, аз сам ще я помоля. И Ишидо се запъти към носилката. Прислужничките раболепно го пресрещнаха. Аса протегна ръка.
— Мога ли аз да приема посланието ви, господарю? Моята гос…
— Не.
За голяма изненада на Ишидо и всички останали прислужничките не се помръднаха.
— Но моята гос…
— Махай се — изръмжа Ишидо.
И двете момичета отстъпиха назад с ниски поклони, изплашени до смърт.
Ишидо се поклони към спуснатото перденце.
— Кирицубо-сан, бихте ли отнесли това писмо на племенничката ми в Йедо?
Слабо колебание между хлипанията, след което фигурата се поклони в знак на съгласие.
— Благодаря. — Ишидо подаде свитъка на сантиметър от пердето.
Хлипанията замряха. Блакторн разбра, че Торанага е в клопка. Учтивостта изискваше да поеме писмото, но ръката му щеше да го издаде.
Всички чакаха ръката да се подаде.
— Кирицубо-сан?
Фигурата не помръдваше. Тогава Ишидо направи крачка напред, рязко разтвори пердето и в същия миг Блакторн изрева високо и започна да подскача нагоре-надолу като луд. Ишидо и всички останали се извъртяха към него изумени.
За миг Торанага се виждаше целият зад гърба на Ишидо. Блакторн си помисли, че от двадесетина крачки разстояние той можеше при добро желание да мине за Кирицубо, но не и от пет, дори с воалетка пред лицето. И в тази безкрайна секунда, докато той дръпна перденцето обратно, на Блакторн му стана ясно, че Ябу го е разпознал, Марико със сигурност, Бунтаро може би също, както и някои от самураите. Той се хвърли напред, сграбчи свитъка, промуши го през процепа на завесата, обърна се и заломоти:
— В моята страна се смята за лоша поличба един принц собственоръчно да подава послания като някакъв плебей… Лоша поличба…
Всичко стана тъй неочаквано и бързо, че Ишидо успя да измъкне меча си чак когато Блакторн се кланяше и буйствуваше отпреде му, като че беше на пружина, но в следващия миг рефлексите му надделяха и мечът му изсвистя. Блакторн отчаяно търсеше погледа на Марико.
— За бога, помогнете… лоша поличба… лоша поличба…
Тя изпищя. Острието замръзна на косъм от врата му. Марико бе започнала да обяснява думите на Блакторн. Ишидо свали меча си, ослуша се за миг, прекъсна я ядосано, после вбесен изкрещя нещо и удари
