Блакторн през лицето с опакото на ръката си.
Блакторн полудя от яд, сви огромните си юмруци и се нахвърли върху Ишидо.
Ако Ябу не бе скочил достатъчно бързо и не беше хванал издигнатата ръка на Ишидо с меча, главата на англичанина щеше да се търколи в прахта. Част от секундата по-късно Бунтаро сграбчи Блакторн, който вече стискаше врата на Ишидо. Не по-малко от четирима Кафяви успяха все пак да го откъснат от него, а Бунтаро го удари с всички сили отзад по тила, за да го замае. Сивите се хвърлиха да помагат на господаря си, но Кафявите обкръжиха Блакторн и носилките и за миг настъпи затишие. Марико и прислужничките умишлено виеха и пищяха, за да създадат по-силен хаос и всеобща бъркотия. Ябу започна да успокоява Ишидо, а Марико през сълзи повтаряше в престорената си истерия, че лудият варварин само се опитвал да спаси от зъл ками великия пълководец Ишидо, когото смятал за принц.
— А няма по-силно оскърбление от това да докоснеш лицата им, както и за нас, и то именно го подлуди. Той е неразумен варварин, но в собствената си страна е даймио и само се опитваше да ви помогне, господарю.
Ишидо беснееше и риташе Блакторн, който започна да идва на себе си. Все още проснат в прахта, той започна спокойно да се ослушва във врявата около себе си. Погледът му се избистри. Сивите, които ги обкръжаваха, бяха около двадесет пъти по-многобройни, но засега убити нямаше и всички дисциплинирано чакаха заповеди. В следващия миг цялото внимание се насочи към него. Ишидо отново се нахвърли върху му с ругатни и крясъци. Блакторн усети как Кафявите, които го държаха, се напрегнаха и разбра, че ще последва удар, но този път, вместо да се опита да се измъкне от здравата им хватка, както те очакваха, той се отпусна вяло и в следващия миг рязко се освободи, започна истерично да се кикоти и да си пее пискливо „хорнпайп“. Фра Доминго му беше казал, че според японците лудостта се причинява от ками и затова лудите, както децата и престарелите хора, не са отговорни за себе си и понякога се ползуват със специални привилегии. Затова щуро заподскача и си затананика, като в същото време припяваше на Марико в такт с песента:
— Помощ… помогнете, за бога… няма да издържа дълго… помогнете…
Отчаяно се придържаше към ролята си на полудял, защото очевидно само това можеше да ги спаси.
— Той полудя, полудя — развика се Марико, която веднага схвана замисъла му.
— Да, да — додаде Ябу, все още потресен, че бе зърнал Торанага и без да му е съвсем ясно дали Анджин сан се преструва, или наистина е полудял.
Марико напълно се обърка и не знаеше какво да прави. Анджин-сан спаси господаря и, но откъде знаеше той, питаше се тя, без да може да си отговори.
По лицето на Блакторн нямаше капка кръв, ако не се смятаха алените следи от ударите. Той танцуваше и подскачаше като обезумял в очакване на помощ, но помощ не идваше. Прокле наум Ябу и Бунтаро като долни страхливци, а Марико като „глупава кокошка“, след което рязко спря да танцува, поклони се на Ишидо като парцалена кукла, а после тръгна към изхода с танцова стъпка и заприпява: „След мен, след мен!“ Гласът му засядаше в гърлото, а той се опитваше да ги изведе като вълшебния свирач, извел плъховете от загиващия град.
Сивите му препречиха пътя. Той изрева с престорена ярост, властно им нареди да се махат и в следващия миг го обърна на истеричен смях. Ишидо сграбчи лък и стрела. Сивите се разпръснаха. Блакторн почти беше доближил тяхната порта. Обърна се и спря, защото знаеше колко е безполезен всякакъв опит за бягство. И отново се впусна безпомощно в безумния си танц.
— Той е побеснял! Бесните кучета трябва да се избиват — рязко извика Ишидо и вдигна лъка.
Марико веднага напусна безопасното си място до носилката на Торанага и тръгна към Блакторн.
— Не се безпокойте, Ишидо-сан — извика тя. — Не се безпокойте, това е временна лудост, позволете ми… — Тя се приближи до Блакторн, видя изтощеното му лице, безумната му изкуствена усмивка и се изплаши. — Ще ви помогна, Анджин-сан — бързо добави тя. — Ще се помъчим сега да се махнем оттук. Аз ще ви следвам. Не се тревожете, той няма да стреля. Само престанете да танцувате.
Блакторн веднага спря, обърна се и бавно тръгна по моста. Тя го следваше на една крачка разстояние, както беше редно, и почти чуваше свистенето на стрелите.
Хиляди очи следяха лудия исполин и мъничката жена, които се отдалечаваха от тях по моста.
Ябу пръв се размърда.
— Ако желаете да бъде убит, нека аз свърша това вместо вас, Ишидо-сама. Недостойно е вие да му отнемате живота. Един генерал не убива лично. Други вършат това вместо него. — Той се приближи плътно до Ишидо и добави тихо, да не чуе никой друг. — Оставете го жив. Лудостта му беше причинена от удара по лицето. Той е даймио в страната си и Марико-сан беше права… Вярвайте ми, жив ще ни бъде от по-голяма полза.
— Какво?
— Жив ще ни бъде по-полезен. Можете да го убиете по всяко време. Но сега ни трябва жив.
Ишидо се вгледа в отчаяното лице на Ябу, прозря истината и отпусна лъка.
— Добре. Но един ден ще ви го поискам жив и ще го обеся с краката надолу.
Ябу преглътна и се поклони, после нервно махна на колоната да продължи по пътя си, да не би Ишидо да се сети пак за носилката и „Кирицубо“.
Бунтаро се престори на вежлив, взе инициативата в свои ръце и поведе Кафявите. Не си зададе въпроса по какво чудо Торанага се е оказал сред тях като някакъв ками, а мислеше само за опасността, застрашаваща живота на беззащитния му господар. Видя, че Ишидо не сваля поглед от Марико и Анджин- сан, но въпреки това му се поклони най-учтиво и застана зад носилката на Торанага, за да го предпази от евентуални стрели, в случай че започне бой тук, на това място.
Приближиха портата. Ябу завършваше колоната в качеството си на ариергард. Очакваше всеки момент да ги спрат. Не може поне някой от Сивите да не е видял Торанага, мислеше си той. Колко ли време ще трябва, за да съобщят на Ишидо? Дали няма да си помисли, че съм взел участие в опита за бягство? Ами ако това ме погуби?
По средата на моста Марико се огледа назад.
— Вървят след нас, Анджин-сан, и двете носилки вече са минали през портата и са на моста.
Блакторн нито отговори, нито се обърна. Напрягаше малкото си останали сили, за да върви изправен. Беше загубил сандалите си, лицето му гореше от ударите, главата му пулсираше от болка. Последните часови ги оставиха да минат през вертикалната решетка на крепостната стена, после пропуснаха и носилките. Блакторн поведе колоната надолу по хълма, през една открита поляна и през следващия мост. И припадна чак когато стигнаха гората, далеч от крепостта.
Глава двадесет и трета
— Анджин-сан! Анджин-сан!
Все още в полусъзнание, той позволи на Марико да му налее малко саке в устата. Колоната бе спряла и Кафявите се бяха строили в плътен обръч около носилката със спуснатите перденца, а придружаващите колоната Сиви се бяха наредили отпред и отзад. Бунтаро бе извикал нещо на една от прислужничките и тя бързо бе извадила шишето от една от носилките с багажа. Той нареди на личната си охрана да не допускат никого до носилката на „Кирицубо-сан“ и веднага изтича при Марико.
— Как е Анджин-сан?
— Струва ми се, че е по-добре — отговори тя. След малко и Ябу се присъедини към тях. Той се бе опитал да заблуди капитана на Сивите и му бе подметнал небрежно:
— Мисля, че можем да тръгваме, капитане. Ще оставим тук няколко души и Марико-сан, а те ще ни настигнат, щом варваринът дойде на себе си.
— Много съжалявам, Ябу-сан, но се налага да ги изчакаме. Наредено ми е да ви придружа, докато сте в пълна безопасност на галерата, но не на две части.
Всички сведоха погледи към Блакторн, който се задави от виното.
— Благодаря — изграчи той дрезгаво. — В безопасност ли сме? Кой друг знае за…
— В безопасност сте — прекъсна го тя натъртено. Беше обърната с гръб към капитана и го предупреди строго с очи да внимава какво говори. — Вече сте добре, Анджин-сан, и няма за какво да се тревожите.
