него се измъкнах от Ишидо. Не бях допускал, че Ишидо може да се появи при главната порта. Голям пропуск. Защо ли се озова там? Не е типично за него да проявява чак такава бдителност. Кой ли го е посъветвал? Кияма? Оноши? Или Йодоко? Една практична жена като нея би… би могла да заподозре подобна измама.
А замисълът за тайното измъкване беше много добър, при това всички подробности бяха уточнени от преди няколко седмици, защото беше очевидно, че Ишидо ще направи всичко възможно да го задържи в крепостта, ще настрои останалите регенти срещу него с обещания за всичко, каквото си пожелаят, на драго сърце ще пожертвува заложницата в Йедо — Очиба-сама — и няма да пожали средства да го държи под око до съвещанието на регентите, където ще го натикат в миша дупка, ще го лишат от права и ще се отърват от него.
— Това няма да им попречи да ви лишат от регентски права — заяви Хиромацу, когато Торанага изпрати да го повикат предния ден на смрачаване, за да му обясни какво ще се опита да направи и защо се е колебал. — Дори и да избягате, регентите ще ви обявят за предател зад гърба ви със същата лекота, с каквато биха го направили и във ваше присъствие. И ще бъдете принуден да си направите сепуку, ако ви наредят, а те няма да пропуснат случая.
— Да — съгласи се Торанага. — Като председател на регентите, съм длъжен да си направя сепуку, ако четиримата гласуват срещу мен. Ето обаче — той извади от ръкава си някакъв свитък — ето официалната ми оставка от Съвета на регентите. Ще я предадете на Ишидо щом се разбере — че съм избягал.
— Какво…
— Ако си подам оставката, клетвата на регент няма повече да ме обвързва. Така ли е? Тайко никога не е забранявал оставката ми. Дайте на Ишидо и това — подаде той на Хиромацу официалния печат на председател на Съвета.
— Но така оставате напълно изолиран и сте обречен!
— Грешите! Чуйте какво ще ви кажа: според завещанието на тайко Съветът на регентите трябва да се състои от петима регенти. А сега остават само четирима. За да бъде всичко законно, преди да издадат каквото и да било нареждане, четиримата трябва да изберат и назначат пети член. Ишидо, Кияма, Оноши и Сугияма трябва да постигнат съгласие. Новият регент трябва да е приемлив и за четиримата. Кажете ми сега, стари приятелю, с кого ще се съгласят тези заклети врагове да споделят върховната власт? А докато спорят, не могат да вземат никакви решения и…
— Ние се готвим за война, повече не сте обвързан и като пускате тук малко медец, там малко отрова, можете да ги накарате да се самоизядат. — Хиромацу не можа да сдържи възхищението си. — Ах, Йоши Торанага-но-Миновара, вие сте най-великият мъж! Главата си залагам, че от вас няма по-умен човек в тази страна!
Да, добър план беше, мислеше Торанага, и всички си изиграха ролите превъзходно: и Хиромацу, и Кири, и прекрасната ми Садзуко. А сега са заключени там и я ги пуснат, я не. Според мен никога няма да ги пуснат. Ще ми бъде мъчно, ако ги загубя.
Той водеше групичката решително, с бързата, отмерена крачка, с която ловуваше — можеше да крачи така два дни непрекъснато, а ако трябва, и една нощ. Все още бе наметнат с плаща и носеше кимоното на Кири, но полите му бяха запретнати високо и военните му наколенници стърчаха нелепо от женското кимоно.
Прекосиха още безлюдни улици и тръгнаха по една алея. Тревогата скоро щеше да стигне до Ишидо и чак тогава щяха да започнат да ги преследват истински. Има достатъчно време, каза си той.
Да, хубав план. Но не предвидих нападението. То ми струва три дни безопасност. Кири беше убедена, че ще успее да запази тайната цели три дни. Но ето че тя е разкрита и няма да мога да се промъкна на кораба и да отплавам. Срещу кого беше нападението? Срещу мен или лоцмана? Разбира се, че срещу него. Но пък, от друга страна, стрелите бяха насочени и срещу двете носилки. Да, но стрелците бяха доста далеч и не можеха да виждат добре, така че за по-сигурно са целели да убият и двамата.
По чия заповед бе извършено нападението? На Кияма или Оноши? Или на португалците? Или на християнските свещеници?
Торанага се извърна да види в какво състояние бе лоцманът. Не изоставаше, както и жената до него, но и двамата бяха много изморени. На небосклона се очертаваха контурите на огромната тантуреста крепост и стърчащата и кула. Днес за втори път щях да намеря там смъртта си, помисли си той. Дали тази крепост няма наистина да бъде лобното ми място? Тайко обичаше да повтаря: „Докато тя стои, потомците ми ще управляват, а вашият епитаф, Торанага Миновара, ще бъде изписан на стените и. Крепостта Осака ще бъде вашата смърт, верни мой васале!“ И винаги следваше свистящият, заядлив смях, от който се смразяваше цялата ми душа.
Дали тайко живее в Яемон? Живее или не, Яемон е законният му наследник.
Торанага с усилие на волята си откъсна поглед от крепостта, зави зад един ъгъл и навлезе в лабиринт от малки улички. Най-сетне спря до някаква доста очукана врата, на която беше издълбана риба. Потропа по определен начин и вратата бързо се отвори. Щом го видя, облеченият в парцали самурай му се поклони.
— Господарю?
— Вземи хората си и ме следвай — нареди Торанага и пак тръгна напред.
— Веднага, господарю.
Макар самураят да не беше в кафява униформа, а само в дрипите на ронин, той беше от елитните тайни войски на Торанага, вкарани в Осака за такъв именно спешен случай. Петнадесет души, облечени по същия начин, но всички въоръжени великолепно, веднага го последваха и образуваха авангард и ариергард, докато друг един се затича да извести останалите тайни войски. Скоро Торанага се придружаваше от петдесет души, а други сто му прикриваха фланговете. При нужда на зазоряване можеше да има на разположение още хиляда. Той се поуспокои и намали крачка, защото усети, че лоцманът и жената са вече на края на силите си. А му трябваше да бъдат силни.
Торанага стоеше в сянката на склада и изучаваше галерата, кея и крайбрежието. До него стояха Ябу и един самурай. Останалите чакаха в плътна маса сто крачки зад тях, в една от уличките.
На стотина метра от трапа на галерата се виждаше отряд от сто Сиви, върху площадка добре утъпкана земя, което ги предпазваше от всякакво неочаквано нападение. Самата галера беше обърната с широката си страна към брега, завързана за яки стълбове, закрепени здраво за каменния кей, който се простираше на стотина крачки навътре в морето. Греблата бяха грижливо прибрани и по палубата се мяркаха множество моряци и военни.
— Наши ли са или техни? — тихо попита той.
— Прекалено са далеч, не се вижда добре — отговори Ябу.
Имаше прилив. Зад галерата пристигаха и излизаха в открито море рибарски лодки, ярко осветени от фенери, които им служеха едновременно и за сигнални лампи, и за примамване на рибата. На север, покрай брега, се виждаха няколко реда изтеглени на пясъка рибарски лодки с всякакви размери. Петстотин стъпки по на юг, покрай втория каменен кей, бе пуснала котва португалската фрегата „Санта Тереза“. Тълпи носачи забързано товареха бъчви и бали, като си светеха с факли. Наблизо се виждаше още една голяма група Сиви. Това беше в реда на нещата, тъй като според закона всички португалски и изобщо чуждестранни кораби трябваше да бъдат под постоянно наблюдение. Само в Нагасаки португалските кораби можеха да се движат свободно.
Ако имаше начин и там да затегнем предпазните мерки, бихме спали много по-спокойно, помисли си Торанага. Но можем ли да ги изгоним и пак да търгуваме активно с Китай? Ето в какъв капан ни вкараха южните варвари и няма измъкване от него, поне докато християнските даймио владеят Кюшу и имаме нужда от свещениците. В най-добрия случай можем да действуваме като тайко. Даваш на варварите малко, правиш се, че ще им го отнемеш, опитваш се да блъфираш и през цялото време знаеш, че без търговията с Китай животът ни ще стане невъзможен.
— С ваше разрешение, господарю, бих атакувал незабавно — прошепна самураят.
— Съветвам ви да не правите това — намеси се Ябу. — Не знаем дали хората ни са на кораба. Освен това не е изключено наоколо да има скрити хиляда души. Онези там — посочи той към Сивите около португалския кораб — онези ще вдигнат тревога. Няма да успеем да завземем кораба и да излезем в открито море — ще ни препречат пътя. Трябват ни поне десет пъти повече хора.
