— Генерал Ишидо ще научи всеки момент — настоя самураят. — И из Осака ще плъзнат врагове като мухи след тежък бой. Аз имам на разположение общо сто и петдесет души. Напълно достатъчно.
— Няма да се оправим, ако гребците ни не са готови на веслата. По-добре да отклоним по някакъв начин вниманието на Сивите там и ако има други, скрити някъде, както и на онези — посочи Ябу към фрегатата.
— Как да им отклоним вниманието — попита Торанага.
— Да запалим къщите на тази улица.
— Изключено — възмутено възрази самураят, ужасен от предложението. Подпалвачеството се наказваше с публично изгаряне на виновния, на цялото му семейство и на всичките му кръвни роднини. Нямаше по-тежко престъпление, защото огънят беше най-страшният бич на всяко село или град в империята. Единствените строителни материали бяха дървото и хартията, като се изключат керемидите на някои покриви. Всички къщи, складове, дори и дворците бяха безкрайно лесно запалими. — Не можем да подпалим улицата!
— Кое е по-важно — попита го Ябу — изгарянето на няколко улици или животът на господаря ни?
— Но огънят ще се разпростре, Ябу-сан! Не можем да опожарим Осака — тук има най-малко един милион души!
— Това ли е отговорът ти на моя въпрос? Самураят се обърна с пепеляво лице към Торанага!
— Господарю, ще направя всичко, каквото поискате. Това ли е вашата заповед?
Торанага само погледна към Ябу, който махна презрително с ръка към града.
— Преди две години и Половина целият изгоря, а сега я го вижте! А преди пет години беше големият пожар. Колко стотици хиляди изгоряха тогава? Какво значение има това? Те са само магазинери, търговци, занаятчии и ета. Не са селяни.
Торанага вече бе проверил с наплюнчен пръст накъде духаше вятърът. Беше много слаб и нямаше да разпали силен пожар. Може би. Ала ако предположението му излезеше грешно, огънят можеше да прерасне в истинско бедствие и да унищожи целия град. С изключение на крепостта. Ах, ако можеше нея да подпали! Не би се колебал нито миг!
Той се обърна и отиде при останалите.
— Марико-сан, вземете лоцмана и шестимата самураи и идете при галерата. Престорете се на силно изплашени. Кажете на Сивите, че сме били нападнати от бандити или ронини — не сте сигурна точно. Опишете им къде се е случило това, че капитанът на придружаващите ни Сиви ви е изпратил напред да повикате подкрепления, че сражението е все още в разгара си и според вас Кирицубо е убита или ранена, затова да бързат. Ако сте достатъчно убедителна, би трябвало повечето да хукнат натам.
— Разбрах, господарю.
— След това на всяка цена се качете на кораба заедно с лоцмана. Ако нашите моряци са там и корабът е в безопасност, върнете се до трапа и се престорете на припаднала. Това ще ни е сигналът. Но го направете на самия трап. — Торанага погледна към Блакторн. — Кажете му какво ще правите, но не и за припадъка.
Той се извърна, даде още нареждания на хората си и специални инструкции насаме на шестимата самураи. Когато свърши, Ябу го дръпна настрани.
— Защо изпращате варварина? Няма ли да е по-безопасно да остане тук? По-безопасно за вас?
— По-безопасно за него, Ябу-сан, но не и за мен. Той е добра примамка.
— Подпалването на улицата ще е още по-добра примамка.
— Да — съгласи се Торанага и помисли: по-добре Ябу да е на моя страна, отколкото на страната на Ишидо. Добре, че вчера не го накарах да скочи от кулата.
— Господарю!
— Да, Марико-сан?
— Много се извинявам, но Анджин-сан пита какво ще правим, ако корабът е в ръцете на неприятеля?
— Кажете му, че не го задължавам да тръгне с вас, ако не се чувствува достатъчно силен.
Блакторн едва се сдържа, когато тя преведе.
— Кажете на Торанага-сама, че не е редно вие да идвате, по-добре си останете тук. Ако всичко е наред, ще му дам знак.
— Не мога да направя такова нещо, Анджин-сан, заповедта на господаря е изрична — твърдо му отговори Марико. — Всеки негов план е мъдър.
Блакторн разбра, че споровете са безполезни. Проклето да е това тяхно магарешко високомерие! Но пък колко са безстрашни! И мъжете, и жените.
Беше я наблюдавал по време на нападението, с дългия почти колкото самата нея меч, готова да се бие на живот и смърт за Торанага. Видя как умело си служи е меча и макар че Бунтаро уби нападателя, тя бе улеснила задачата му, като го принуди да отстъпи назад. По кимоното и още имаше кръв, на места бе изпокъсано, а лицето й беше прашно.
— Откъде знаете да си служите така с меч? — попита я той, докато бързаха към пристанището.
— Жените самураи отрано се учат да използуват ножове, за да могат да защищават честта си и честта на господарите си — показа му тя камата, скрита в гънките на пояса й. — Някои от нас обаче — не всички — се учат също да използуват меч и копие. Има бащи, които смятат, че и синовете, и дъщерите им трябва да са подготвени да се сражават за господарите си. Разбира се, едни жени са по-войнствени от други и дори обичат да влизат в бой редом със съпрузите или бащите си. Майка ми беше от тях. Те двамата с баща ми решиха, че трябва да умея да се бия с меч и копие.
— Ако капитанът на Сивите не беше застанал пред вас, първата стрела щеше да ви прониже — каза той.
— Щеше да прониже вас — уверено го поправи тя. — Но вие наистина ми спасихте живота, като ме съборихте на земята.
И като я гледаше, сега той си помисли, че не би искал да и се случи нещо лошо.
— Нека отида сам със самураите, Марико-сан. Останете тук, моля ви.
— Това е невъзможно, Анджин-сан.
— Тогава искам нож. Или по-добре — два.
Тя предаде молбата му на Торанага и той се съгласи. Блакторн пъхна един нож в пояса си, под кимоното, а втория завърза с парче коприна, което откъсна от кимоното си, с дръжката надолу, към вътрешната страна на ръката си, близо до китката.
— Моят господар пита дали всички англичани носят ножове в ръкавите си по този начин.
— Не. Но много от моряците го правят.
— При нас това не е обичайно — нито пък при португалците.
— Най-доброто място за ножа е ботушът. Тогава можете много да направите с него, и то мълниеносно. При нужда, разбира се.
Тя преведе това и Блакторн забеляза внимателните погледи на Торанага и Ябу и долови, че не им е приятно, дето е въоръжен. Това е добре. Ще гледам да задържа ножовете.
Той отново се замисли за Торанага. След като нападението приключи и Сивите бяха избити, той му благодари чрез Марико пред всички Кафяви за неговата „вярност“. И нищо повече — нито обещания, нито ангажименти, нито награди. Но Блакторн вече знаеше, че всичко това ще последва по-късно. Старият монах му беше казал, че верността е единственото нещо, което те възнаграждават. „Вярност и изпълнен дълг, сеньор. Това бушидо е издигнато в култ при тях. Както ние отдаваме живота си в името на господа, неговия благословен син Христос и божията майка Мария, така тези животни си дават живота за своите господари и умират като псета. Помнете, сеньор, за собственото си добро помнете — те са животни!“
Не, не са животни, мислеше Блакторн. И много други неща, които ми каза, отче, се оказаха неверни и са само фантастични преувеличения.
Той се обърна към Марико:
— Трябва да уговорим някакъв знак дали корабът е безопасен, или не е.
Тя отново преведе.
— Торанага-сама каза, че един от войниците ще свърши тази работа.
— Не намирам за много уместно да се изпраща жена да върши мъжка работа.
