Шогун

доколко са мъртви Сивите, Бунтаро направо им отсече главите с по един — единствен, безупречен удар. Когато кеят беше напълно прочистен, той се обърна с лице към морето и махна на Торанага — изтощен, но доволен. Торанага откликна, не по-малко доволен.

Корабът се бе отдалечил на двадесетина метра от кея и разстоянието постоянно нарастваше.

— Капитан-сан — извика Блакторн и замаха възбудено с ръце. — Върнете се на пристана! Исоги!

Капитанът послушно започна да дава разпореждания. Веслата спряха за миг и веднага загребаха назад, към брега. Но Ябу се метна с един скок на квартердека и разпалено започна да крещи на капитана. Заповедта му беше недвусмислена. Корабът нямаше да се върне.

— За бога, вижте, имаме предостатъчно време. — Блакторн посочи първо към утъпканата площадка, после към вълнолома, където „ронините“ още задържаха нападението на Сивите.

Но Ябу само поклати глава.

Разстоянието нарасна на около тридесет метра и Блакторн имаше чувството, че цялото му същество крещи от възмущение. Какво ви става? Та това е Бунтаро, съпругът на Марико!

— Как така ще го оставите да умре? Та той е наш — извика Блакторн на Ябу и на целия кораб. — Бунтаро. — Той отново се извърна към капитана: — Върнете се! Исоги!

Но този път морякът само поклати безпомощно глава и корабът продължи да се отдалечава от брега, като барабанът равномерно отмерваше ударите на веслата.

Блакторн се втурна към Торанага, който, обърнат с гръб към него, изучаваше брега и пристана. В същия мир четирима телохранители му препречиха пътя с високо вдигнати мечове. Той извика:

— Торанага-сама! Додзо! Наредете корабът да се върне! Додзо — моля ви! Върнете се!

— Ийе, Анджин-сан.

Торанага махна с ръка към сигналните огньове на кулата, после към вълнолома и категорично му обърна гръб.

— Ах ти, страхливо копеле… — започна Блакторн, но се спря. Втурна се към трапа и се надвеси над водата: — Плувай — развика се той, като правеше красноречиви движения с ръцете. — Плувай, за бога!

Бунтаро го разбра. Помогна на момичето да стане, каза и нещо и я побутна към ръба на кея, но тя изпищя и се хвърли на колене в краката му. Очевидно не знаеше да плува.

Блакторн отчаяно започна да оглежда палубата. Нямаше за кога да спускат лодка. За хвърляне на въже и дума не можеше да става — разстоянието беше прекалено голямо. Нямаше да му стигнат силите да доплува дотам и обратно. И спасителни пояси нямаше. Той се метна към двамата най-близки гребци и им отне грамадното веело. Всички гребци от дясната страна веднага изгубиха ритъма и веслата взеха да се удрят едно в друго. Галерата се заклати тромаво, барабанът замлъкна, а Блакторн показа на гребците какво иска от тях. Двама самураи се хвърлиха напред да го спрат, но Торанага им махна с ръка да не му пречат. Блакторн, подпомогнат от четирима моряци, метна греблото като стрела към брега. То летя известно време, след което се плъзна по водата н инерцията го отнесе до кея.

От вълнолома се дочуха победоносни викове. Откъм града се стичаха подкрепления от Сиви и макар че „ронините“ временно задържаха атаката, превземането на вълнолома беше само въпрос на време.

— Давай — изкрещя Блакторн. — Исоги!

Бунтаро вдигна момичето на крака, посочи и веслото и после кораба. Тя му се поклони едва-едва. Той не и обърна повече внимание и застанал твърдо на кея, започна напрегнато да следи боя.

Момичето извика към кораба. Женски, глас и отговори и тя скочи във водата. Главата й проряза водната повърхност, ръцете и замахаха към веслото и успяха да го сграбчат. То с лекота издържа теглото и и тя зарита по посока към галерата. Малка вълна я настигна, но тя се справи е нея и започна да се приближава към целта. Ала вкочанените и от страх ръце изпуснаха за миг греблото и то веднага заплува в обратна посока. Тя запляска безпомощно а ръце и крака, миг след това изчезна под водата и не се появи повече.

Бунтаро остана сам на кея, загледан в приливите и отливите на битката. Подкрепленията на Сивите прииждаха непрекъснато, сега към тях се присъединиха и конници и му стана ясно, че всеки момент вълноломът ще бъде погълнат от Сивите. Той обхвана с поглед севера, запада и юга. После обърна гръб на боя и се запъти към края на кея. Галерата беше вече на безопасно разстояние — на около седемдесет метра от брега — и чакаше. Рибарските лодки отдавна бяха избягали възможно най-далече от двете страни на пристанището, а светлините им приличаха на котешки очи в нощта.

Застанал на ръба на кея, Бунтаро си свали шлема, лъка, колчана и ризницата и ги постави до ножниците. Оголените мечове сложи отделно, настрани. После се съблече до кръста, взе си вещите и ги изхвърли в морето. Подържа големия си меч в ръце, сякаш го изучаваше с благоговение, и го метна е всички сили навътре, към дълбокото. Тъй потъна почти без плисък.

Поклони се тържествено на галерата, на Торанага, който веднага се качи на квартердека, за да вижда по-добре, и също се поклони. После коленичи и грижовно постави късия си меч върху камъните пред себе си. Лунната светлина ярко се отрази от острието. После застана неподвижен, сякаш се молеше, с лице към галерата.

— Ама какво чака, дявол да го вземе — промърмори Блакторн. Неогласяна от ударите на барабана, галерата беше притихнала зловещо. — Защо не скочи да плува?

— Приготвя си сепуку. — Наблизо бе застанала Марико, облегната на ръката на някакво младо момиче.

— Господи, Марико, зле ли ви е?

— Добре съм.

Тя почти не го слушаше, лицето и беше изпито, но прекрасно.

Лявата и ръка бе омотана до рамото с груба превръзка. Ръкавът беше разцепен и от кимоното бе изрязана ивица плат, върху която почиваше ранената и ръка. През плата се просмукваше кръв и се стичаше на тънка струйка към лакътя и.

— Радвам се… — започна той и в следващия миг проумя казаното от нея — сепуку? Ще се самоубива? Но защо? Време има достатъчно, може да доплува дотук! А ако не знае да плува, лесно ще стигне с веслото! Ей го там до кея, виждате ли го? Виждате ли?

— Съпругът ми може да плува, Анджин-сан. Всички офицери на Торанага-сама са длъжни да знаят — той много държи на това. Решил е обаче да не плува.

— Но защо, господи?

Откъм брега се дочуха внезапни крясъци, изпукаха мускети и Сивите пробиха охраната на вълнолома. Няколко ронини обаче се нахвърлиха бясно върху врага и избухна ожесточена ръкопашна схватка. За момента нападението отново бе овладяно.

— Кажете му да плува, за бога!

— Няма да плува, той се готви да умре.

— Защо тогава не отиде там? — Блакторн посочи битката. — Защо не помогне на хората си? Щом ще мре да падне в бой, като мъж!

Марико не сваляше поглед от брега, облегната на младото момиче.

— Защото има опасност да го пленят. Ако заплува, пак може да го пленят и тогава врагът ще го изкара на показ пред простолюдието, ще го опозори, ще прави е него страшни неща. Един самурай не може да допусна да го хванат жив. Няма нищо по-позорно от това да те плени врагът — затова съпругът ми постъпва като истински мъж, както е длъжен да постъпи един самурай. Какво е животът за самурая? Нищо. Само страдание. Негово право и дълг е да умре с чест, пред свидетели.

— Ама че глупаво разхищение на човешки живот — промърмори Блакторн.

— Имайте търпение с нас, Анджин-сан.

— За какво да имам търпение? За още лъжи? Защо не ми се доверявате? Не съм ли заслужил? Защо ме излъгахте? Престорихте се на припаднала и това е бил сигналът! Нали така? Аз ви попитах, а вие ме излъгахте!

— Беше ми наредено… заповедта беше такава — за да ви предпазим от всякаква опасност. Разбира се, че ви имам доверие.