— Излъгахте ме — настоя той, съзнавайки, че не е прав, но вече нищо не го интересуваше. Тяхното възмутително незачитане на живота го отвращаваше и той мечтаеше за сън и спокойствие. Стомахът му копнееше за европейска храна, за алкохол, умираше от желание да се качи на собствения си кораб и да бъде обкръжен от себеподобни. — Вие сте животни — изрече той на английски, макар че знаеше колко не е прав, и се отдръпна настрана.
— Какво каза той, Марико-сан — попита другата жена, като едва сдържаше неприязънта си. Тя беше с половин глава по-висока от Марико, с по-едър кокал, квадратно лице и малки, остри зъби. Казваше се Усаги Фуджико, беше деветнадесетгодишна и се падаше племенница на Марико.
Марико и предаде разговора с англичанина.
— Какъв ужасен човек! Що за обноски! Отвратително! Как можете да понасяте присъствието му?
— Защото той спаси честта на господаря. Ако не беше неговото безстрашие, убедена съм, че Торанага- сама щеше да бъде пленен, както и всички ние.
Двете жени потрепериха при тази мисъл.
— Да ни пазят боговете от такъв позор. — Фуджико погледна към Блакторн, облегнат на парапета горе на палубата, вперил поглед в брега. Огледа го с изучаващ поглед. — Прилича на златокоса маймуна със сини очи — можеш да плашиш децата с него. Нали е страшен? — Фуджико потрепера отново, изхвърли го от мисълта си и пак се загледа към Бунтаро. — Завиждам на съпруга ви.
— Да — тъжно се съгласи Марико. — Жалко, че няма секундант да му помогне.
Според обичая втори самурай винаги помагаше на извършващия сепуку, като заставаше непосредствено зад коленичилия мъж, готов да го обезглави с един — единствен удар с меч, преди агонията му да стане непоносима и по този начин да се посрами във върховния миг на живота си. Малко мъже са в състояние да умрат непосрамени, ако нямат секунданти.
— Карма — обади се пак Фуджико.
— Да. Мъчно ми е за него. Най-много се боеше именно от това — да няма секундант.
— Ние имаме по-голям късмет от мъжете. — Жените самураи забиваха ножовете си в гърлата и затова нямаха нужда от помощ.
— Така е — съгласи се Марико.
Вятърът донесе до слуха им бойни викове и отвлече вниманието им. Отбраната на вълнолома отново бе пробита. Малка групичка от ронини се притече на помощ откъм север. Между тях имаше и конници. На атаката отново бе даден отпор, никой не молеше и не даваше пощада, нападателите бяха отблъснати и Торанага спечели още няколко ценни минути.
За какво печелите това време — горчиво се питаше Блакторн. Той вече е в безопасност в морето. Всички ви предаде.
Тъпанът отново задумка монотонно. Греблата се врязаха във вълните, отзад се появи бяла разпенена следа. От стените на крепостта все още проблясваха сигнални огньове. Градът почти се бе разбудил.
Основните сили на Сивите се нахвърлиха върху вълнолома. Блакторн погледна пак към Бунтаро.
— Нещастни глупако — произнесе той на английски. — Нещастни, жалък глупако!
После се обърна кръгом и слезе на главната палуба към носа да следи за появата на плитчини. Никой освен Фуджико и капитана не забеляза, че е напуснал квартердека.
Гребците дисциплинирано замахваха с веслата и корабът започна да се придвижва напред. Морето беше спокойно, вятърът попътен. Блакторн с удоволствие напълни дробовете си със солен въздух. В следващия момент забеляза, че изходът на пристанището, на около половин левга разстояние, бе препречен от рибарски лодки, на които обаче се виждаха само самураи.
— Капан — произнесе той на глас, защото нещо му подсказа, че това са врагове.
Всички на кораба извикаха ужасени като един човек. Блакторн също погледна назад към битката. Сивите спокойно разчистваха вълнолома от противника, а няколко от тях се бяха запътили, без да бързат, към кея, за да са справят с Бунтаро. Четирима Кафяви конници обаче препускаха в галоп откъм север през утъпканата площадка с пети, запасен кон, завързан за водача. Той се изкачи заедно с конете по каменните стъпала на кея към Бунтаро, докато останалите трима препречиха пътя на Сивите, Бунтаро също се бе огледал, но остана на колене и когато самураят се изравни с него, той му махна с ръка да си върви и вдигна късата сабя с две ръце, с насочено към корема острие. В този миг Торанага сви ръце около устата си като фуния и изкрещя:
— Бунтаро-сан! Тръгнете с тях! Опитайте се да избягате!
Викът му прелетя над вълните и Бунтаро ясно чу. Той се поколеба, поразен, все още с насочен нож. Викът се чу отново, настоятелен и заповеден.
Бунтаро с усилие се откъсна от смъртта и хладнокръвно размисли за живота и бягството, което му нареждаха. Рискът беше голям. По-добре да си умра тук, реши той. Нима Торанага не разбира? Тук поне те чака достойна смърт. Там — почти сигурно пленяване. Къде да бягам? До Йедо има триста ли. Сигурно ще ме хванат.
Усети сила в ръцете си, видя стоманеното нетрепващо острие на косъм от оголения си корем и закопня за освобождаващата агония на смъртта. Тя най-сетне щеше да го отърве от всички срамове — срама, че баща му коленичи пред знамето на Торанага, когато трябваше да запазят вярност към Яемон, наследника на тайко, както се бяха заклели, срама, задето бе убил толкова много хора, служили честно на тайко срещу узурпатора Торанага, срама от съпругата му Марико и единствения му син, завинаги опозорени — тя заради баща си, чудовищния убиец Акечи Джинсай, а синът заради майка си, и срамът, че заради тях и неговото име бе завинаги осквернено.
Колко хиляди агонии трябва да изтърпя заради нея?
Душата му плачеше за забрава. Тя бе толкова близо и тъй достойна. Следващият му живот щеше да е по-добър — не беше възможно да е по-лош.
Въпреки всичко той остави сабята и се подчини — хвърли се в бездната на живота. Господарят му бе заповядал да продължи да страда и бе решил да му откаже спокойствието. Какво друго му остава на самурая, освен да се подчини?
Той скочи, хвърли се върху седлото, заби пети в хълбоците на коня и се понесе, следван от втория конник. Още няколко конни ронини изскочиха от нощта да бранят отстъплението им и съсякоха първите Сиви, изпречили се на пътя им. После и те изчезнаха а няколко Сиви конници се впуснаха да ги преследват.
Всички на кораба започнаха да се смеят.
От радост Торанага удряше с юмрук по перилата, а Ябу и самураите се превиваха от смях. Дори Марико се смееше.
— Един човек се спаси, а останалите — извика Блакторн побеснял. — Огледайте брега — там има най- малко триста трупа, може би дори четиристотин! Погледнете ги, за бога!
Но гласът му се изгуби сред всеобщия смях. Наблюдателят на носа извика тревожно. Смехът секна.
Глава двадесет и шеста
Торанага попита спокойно:
— Можем ли да си пробием път през тях, капитане? Той бе вперил поглед в отрупаните на около петстотин метра от галерата рибарски лодки и в изкушаващото разстояние помежду им.
— Не, господарю.
— Нямаме избор — намеси се Ябу. — Друг избор няма!
Той изгледа ядосано скупчените на брега и кея Сиви, които чакаха изхода от сблъсъка, и до слуха му достигаха подигравателните им възгласи.
Торанага и Ябу бяха застанали на носа. Тъпанът мълчеше и галерата леко се поклащаше на вълните. Всички напрегнато очакваха решението. Беше ясно, че са попаднали в клопка. На брега ги чакаше беда, напред — също беда, да изчакат — пак беда. Примката се затягаше и накрая щяха да ги пипнат. Ако се наложеше, Ишидо можеше да чака с дни.
Ябу кипеше от гняв. Ако веднага бяхме загребала към изхода на пристанището, вече да сме в безопасност. А ние само си изгубихме времето с Бунтаро, ядосваше се той. Торанага е започнал да изкуфява. Ишидо ще помисли, че съм го предал. Нищо не мога да направя — освен да се опитаме да си
