пробием път с бой, но дори при това положение ще трябва да се бия на страната на Торанага, срещу Ишидо. Нищо не мога да направя. Освен да предложа на Ишидо главата на Торанага. Това ще ме направи регент и ще ми донесе Кванто, а след още шест месеца, като обуча самураите да стрелят с мускети, какво ми пречи да стана председател на Съвета на регентите? А защо не и най-голямата награда? Да премахна Ишидо и да стана главнокомандуващ армиите на наследника, главен регент и комендант на крепостта Осака, да контролирам легендарните съкровища, съхранявани в главната кула, да имам власт над цялата империя, докато Яемон е малолетен, а след това да съм втори по власт след него. Защо не?
Или пък най-голямата от всички награди — шогун. Премахна ли Яемон, ставам шогун.
И всичко това, като отсека една — единствена глава и ако боговете са благосклонни към мен!
На Ябу му се подкосиха коленете и копнежите му се извисиха нагоре, нависоко. Толкова лесно мога да осъществя всичко това, само дето няма начин да се измъкна, след като му взема главата — поне засега.
— Готови за атака — нареди Торанага.
Докато Ябу раздаваше команди и самураите се готвеха, Торанага прехвърли вниманието си върху варварина, застанал все така на носа, където го свари тревогата, облегнат на главната мачта.
Ах, да можех да го разбирам, мислеше Торанага. Ту е безумно смел, ту безкрайно слаб. Ту безценен, ту безполезен. Ту убива, ту го е страх. Ту е послушен, ту опасен. Едновременно и мъж, и жена. Кълбо от противоречия и не можеш да предскажеш какво ще направи в следващия момент.
Торанага внимателно го беше следил по време на бягството от крепостта и по време на внезапното нападение, както и след това. Чу разказа на Марико и капитана за поведението му по време на боя на кораба. Беше свидетел на необяснимия му гняв преди няколко минути, а когато не се върнаха за Бунтаро, видя с крайчеца на окото си опънатото му от омраза лице, чу виковете му и накрая, когато трябваше да се смее, той взе, че се ядоса.
А защо да не се смее, когато врагът е надхитрен? Защо да не се смеят, за да се освободят от трагичното усещане, когато карма причинява нелепата смърт на едно хубаво момиче? Та нали само чрез смеха се съединяваме с боговете и това ни помага да понасяме живота и да превъзмогнем ужаса, безсмислието и страданията тук, на земята? Както например тази вечер, като наблюдавахме как онези смели мъже срещнаха съдбата си на този бряг, в тази нежна нощ, чрез карма, предопределена преди хиляди съществования, а може би само преди едно — единствено.
Та нали само смехът ни позволява да се чувствуваме хора!
Защо лоцманът не може да разбере, че и той е в ръцете на своята карма, така както и аз, и всички ние тук, и дори Исус Христос — защото, ако се вникне малко в истината, неговата карма е причината той да умре опозорен като най-обикновен престъпник на онзи хълм, за който говореше варварският свещеник.
Всичко е карма.
Какво варварство — да заковеш човека с гвоздеи към парче дърво и да го чакаш да умре! Те са по-лоши дори от китайците, на които мъченията доставят удоволствие.
— Попитайте го, Ябу-сан — нареди Торанага.
— Моля?
— Попитайте го какво да правим. Имам предвид лоцмана. Нали ще водим морски бой? Казахте, че е истински гений в открито море. Нека го докаже.
Устата на Ябу бе свита в стегната, жестока цепка. Торанага усети неговия страх и това му достави удоволствие.
— Марико-сан — излая Ябу. — Попитайте лоцмана как можем да се измъкнем — как да си пробием път през тези лодки?
Марико послушно се приближи до парапета, все така подкрепяна от момичето.
— Благодаря, Фуджико-сан, вече съм добре. Фуджико я пусна и взе да наблюдава Блакторн с отвращение.
— Той каза „с оръдия“, Ябу-сан — върна се Марико.
— Кажете му, че трябва да измисли нещо по-добро, ако държи на главата си.
— Трябва да сме търпеливи е него, Ябу-сан — намеси се Торанага. — Марико-сан, кажете му учтиво: „За съжаление ние нямаме оръдия. Няма ли друг начин да си пробием път? По суша е невъзможно.“ Преведете точния му отговор. Съвсем точно.
Марико изпълни заповедта.
— Съжалявам, господарю, но той каза „не“. Само „не“. При това неучтиво.
Торанага повдигна пояса си и се почеса под ризницата.
— Ами тогава — добродушно продължи той — щом Анджин-сан казва оръдия, а той е специалист, значи оръдия. Капитане, иди там. — Късият му дебел пръст посочи заповедно португалската фрегата. — Пригответе хората, Ябу-сан. Ако южните варвари откажат да ми заемат оръдията си, ще трябва да ги вземете насила, така ли е?
— С огромно удоволствие — тихо промърмори Ябу.
— Вие сте прав, той наистина е гений.
— Но начина го открихте вие, Торанага-сама.
— Лесно е да намериш начин, като ти дадат отговор на въпроса. Какъв е начинът за превземането на крепостта Осака, съюзнико?
— Няма такъв. В това отношение тайко беше безпогрешен.
— Да. А какъв е начинът да се справиш с предателството?
— Позорна смърт, разбира се. Но не разбирам защо ми задавате такъв въпрос.
— Просто ми мина през ума… съюзнико. — Торанага пак погледна към Блакторн. — Да, умен е. Много ми трябват умни мъже. Марико-сан, ще ми отстъпят ли варварите оръдията си?
— Разбира се, защо не?
И през ум не би и минала друга мисъл. Все още се тревожеше за Бунтаро. Колко по-добре щеше да е, ако го бяха оставили да си умре на брега. Защо да се рискува честта му? Тя се питаше защо ли Торанага заповяда на съпруга и в последния момент да се спасява по суша. Със същата лекота можеше да му нареди да доплува до кораба. Много по-безопасно щеше да е, а и време имаше достатъчно. Можеше да нареди това още щом Бунтаро стигна до края на кея. Защо изчака? Нещо вътре в нея и подсказа, че господарят им е имал специални причини да изчака и после да даде такава заповед.
— Ами ако откажат? Готова ли сте да убивате християни, Марико-сан? — продължи Торанага. — Нали това, е най-невероятният им закон? Не убивай!
— Така е. Но за вас, господарю, с готовност ще отидем всички в ада — и аз, и съпругът ми, и моят син.
— Да. Вие сте истински самурай и аз никога няма да забравя, че грабнахте меча, за да ме защитите.
— Моля ви, не ми благодарете. Ако съм помогнала по някакъв незначителен начин, това е било мой дълг. Ако трябва да споменете някого с благодарност, нека това бъдат моят съпруг и моят син. Те са по- полезни за вас.
— В момента вие сте ми по-полезна. И можете да ми помогнете дори още повече.
— Само ми кажете по какъв начин, господарю. Ще го изпълня.
— Не мислете за чуждоземния си бог.
— Моля, господарю? — Лицето й се вкамени.
— Не мислете за чуждоземния си бог. На прекалено много господари трябва да сте вярна.
— Искате да се откажа от вярата си? Да се откажа от християнството?
— Да, освен ако не сте в състояние да скътате този бог — където му е мястото — в дъното на душата си, а не на преден план.
— Моля да ме извините, господарю — започна тя о разтреперан глас — но моята религия не ми пречи да ви бъда вярна и предана. Вярата ми винаги е била моя лична работа — винаги! Нима съм ви разочаровала по някакъв начин?
— Засега не. Но и това може да стане.
— Кажете ми какво да направя, за да ви угодя.
— Християните могат да станат мои врагове, така ли е?
