самоотвержено пестене и стопанисване успяваше да му набавя средства за пет хиляди и триста души, с който той влизаше в бой за прослава на своя господар. Ние, семейството — майка ми, петте му наложници, моите братя и сестри — едва имахме какво да ядем. Но какво значение имаше това? Баща ми и воините му имаха най-доброто оръжие, най-прекрасните коне и можеха да се сражават безстрашно за господаря си. Да. За пиршеството нямаше достатъчно пари и затова майка ми отиде при перукерите в Киото и им продаде косата си. Още помня косата и — като струяща тъмнина, която се спускаше чак до петите и. Но тя я продаде. Перукерите я отрязаха още същия ден и й дадоха една евтина перука, ала тя можа да купи всичко необходимо и спаси честта на баща ми. Неин дълг беше да плаща сметките и тя плати. Изпълни дълга ей. За нас дългът е преди всичко.
— Какво каза баща ви, като научи истината?
— Какво друго, освен да й благодари? Неин дълг бе да намери пари и да спаси честта му.
— Трябва много да го е обичала.
— Думата „любов“ е християнска. Понятието любов е християнско, християнски идеал. Ние нямаме такава дума в този смисъл, в който вие я използувате. Дълг, вярност, чест, уважение, желание — това са думите и мислите, които имаме и от които се нуждаем. — Тя го погледна и отново изживя момента, когато той спаси Торанага, а по този начин и нейния съпруг. Никога не забравяй, че ако не беше този човек, те и двамата щяха да загинат в капана, в който попаднаха. Огледа се да провери дали няма някой наблизо. — Защо го сторихте?
— Не знам. Може би защото… — Той замълча. Можеше да даде толкова много отговори: защото Торанага беше безпомощен и не ми се искаше да ме насекат на парчета… защото, ако го откриеха, и ние щяхме да си изпатим в общата бъркотия… защото знаех, че освен мен никой друг не го е видял и единствено аз можех да направя някакъв опит… защото не ми се умираше — прекалено много неща съм намислил да направя през живота си, а Торанага е единственият, който може да ми върне кораба и свободата… Но вместо всичко това отговори на латински. — Защото Той е казал: кесаревото кесарю.
— Да — съгласи се тя и добави на същия език. — И аз това исках да кажа. Божието богу, кесаревото кесарю. И при нас е така. Бог си е бог, а императорът е негов пряк наследник. Кесарю трябва да се отдаде дължимото. — И трогната от разбирането, което той прояви, и топлотата в гласа му, додаде: — Вие сте мъдър. Понякога си мисля, че разбирате повече, отколкото показвате.
Не мислиш ли, че правиш онова, което се закле никога да не допускаш — запита се Блакторн. Не лицемериш ли? И да, и не. Нищо не им дължа. Аз съм един пленник. Откраднаха кораба и стоката ми, убиха един от моите хора. При това са езичници — а онези, конто не са, са католици. Нищо не дължа на езичници и католици. Но ти се иска да легнеше нея и затова и правиш комплименти, нали?
Проклета да е човешката съвест!
Морето все повече се приближаваше и беше на повече от половин миля разстояние. Виждаха се множество кораби, а сред тях и ярко осветената португалска фрегата. Каква плячка! Трябват ми само двадесет яки момчета и е моя. После пак се обърна към Марико. Странна жена, от странно семейство. С какво ли е засегнала онзи орангутан Бунтаро? Как е възможно да ляга с такъв мъж и как е възможно изобщо да се е омъжила за него? И каква ли е онази „тъжна история“?
— Сеньора — тихо се обади той. — Майка ви трябва да е била необикновена жена, щом е постъпила така.
— Да. И ще живее вечно заради постъпката си. Името й вече е легенда. Тя беше самурай — като баща ми.
— Аз мислех, че само мъжете са самураи.
— А, не, Анджин-сан. И мъжете, и жените могат да бъдат самураи воини, задължени да служат на господаря си. Майка ми беше истински самурай — дългът и към съпруга стоеше над всичко.
— У дома си ли е сега?
— Не. Нито тя, нито баща ми, нито братята и сестрите ми. Аз съм последната жива издънка в нашия род.
— Някакво нещастие ли ги е сполетяло?
Изведнъж Марико се почувствува изморена. Омръзна ми да говоря на латински и на този отвратителен португалски и да играя ролята на учителка. Не съм учителка! Аз съм просто една жена, която съзнава дълга си и иска да си го изпълнява спокойно. Не ми трябват тази топлина в слабините и този мъж, който така ме обърква. Не ми трябват.
— В известен смисъл, Анджин-сан, наистина беше нещастие. Един ден ще ви разкажа всичко.
Тя ускори крачка и се приближи до другата носилка. Двете прислужнички нервно се усмихнаха.
— Още дълго ли ще вървим, Марико-сан — попита Соно.
— Мисля, че малко остана — успокои ги тя.
Внезапно из тъмнината от другата страна на носилката изникна капитанът на Сивите. Какво ли е разбрал от разговора ни с Анджин-сан — запита се тя.
— Желаете ли кага, Марико-сан? Уморихте ли се — загрижено я попита той.
— Не, благодаря. — Тя нарочно забави крачка, за да го отдалечи от носилката на Торанага. — Никак не съм уморена.
— Добре ли се държи варваринът? Да не ви безпокои?
— Никак. Вече е напълно успокоен.
— За какво си говорехте?
— За много неща. Опитах се да му разясня някои от нашите закони и обичаи. — Тя махна с ръка към кулата на крепостта, която се очертаваше ясно върху фона на нощното небе. — Торанага-сама ме помоли да налея малко ум и разум в главата му.
— Ах, да, Торанага-сама. — Капитанът хвърли един поглед към крепостта и отново се върна към Блакторн. — Защо той толкова се интересува от него?
— Не знам. Предполагам, защото е странно същество.
Завиха и излязоха на друга улица, с високи стени, зад които се гушеха градини и къщи. Хора почти не се мяркаха. До ушите им долетя шумът от прибоя. Над сградите се извисяваха мачти, а въздухът се изпълни с мириса на водорасли.
— За какво друго разговаряхте?
— Много странни хора са. Постоянно мислят за пари.
— Говори се, че целият му народ се състоял от разбойници и пирати. И нито един самурай. Какво иска от него Торанага-сама?
— Много се извинявам. Не знам.
— Говори се също така, че бил християнин. Понеже така твърдял. Вярно ли е?
— Християнин, но не като нас, капитане. Вие сте християнин, нали?
— Господарят ми е християнин, затова и аз съм като него. Моят господар е Кияма-сама.
— Имам честта да го познавам добре. Той оказа голяма чест на съпруга ми, като сгоди една от внучките си за моя син.
— Да, знам.
— По-добре ли е вече? Разбрах, че лекарите не пускали никого при него.
— Цяла седмица не съм го виждал. Никой от нас не е влизал при него. Може да е китайска шарка. Господ да го закриля от нея и проклети да са всички китайци. — Той хвърли яден поглед към Блакторн. — Лекарите твърдят, че варварите са донесли болестта в Китай през Макао, а оттам и при нас.
— Всички сме в божиите ръце — каза тя на латински.
— Амин — додаде капитанът, без да се замисли, и влезе в капана.
Блакторн също схвана грешката му и видя как лицето на самурая пламна от гняв. Той каза нещо на Марико през зъби, тя се изчерви и млъкна. Блакторн слезе от носилката и се приближи до тях.
— Щом говорите латински, центурионе, би било много любезно от ваша страна, ако поговорите с мен. Горя от желание да науча всичко за вашата велика страна.
— Да, говоря езика ви, чужденецо.
— Този език не е мой, центурионе, а на църквата и всички образовани люде в моя свят. Но вие го говорите добре. Как и къде го научихте?
Кортежът мина покрай тях и всички самураи, Кафяви и Сиви, бяха вперили погледи в малката групичка.
