собствената и безопасност, а когато след години тайко ми нареди да я върна, тя ме привличаше с още по- голяма сила. Истината е, че очаквах да ми бъде признателна, взех я, както мъж взема жена, без да се интересувам от разните дреболии, дето така допадат на жените, като стихчета и цветя… Беше ми все тъй предана, но студена като лед и постоянно ме молеше да я убия. — Бунтаро изпадна в трескаво състояние. — Не мога да я убия, нито да и заповядам да се самоубие. Тя оскверни сина ми и ме кара да презирам останалите жени, но не мога да се освободя от нея. Аз… опитах се да бъда мил с нея, но ледът не се топи и това ме влудява. Когато се върнах от Корея и научих, че приела тази идиотска християнска вяра, ми беше забавно, защото, какво означава някаква си там глупава религия? Мислех да я подразня малко на тази тема, но преди да съм се усетил какво върша, вече бях допрял ножа до гърлото и и се кълнях, че ще го прережа, ако не се откаже от християнството. И, разбира се, тя вече в никой случай не можеше да се откаже — кой самурай ще направи нещо под заплаха? Само ме погледна с тези нейни очи и ми каза: „Хайде, убийте ме! Заколете ме, господарю.“ Каза: „Ето, аз сама ще държа ръката ви. Моля се на господа да ми изтече кръвта.“ И не я заклах. Само я взех. Но затова пък отрязах косите и ушите на дамите и, дето я бяха насърчили да се покръсти, и ги прогоних от крепостта. Същото сторих и с дойката и. Отрязах и носа на старата вещица. И тогава Марико заяви, че… понеже съм наказал дамите и, ако се приближа непоканен до леглото и, незабавно ще извърши сепуку… независимо от дълга си към вас, семейството си, дори… въпреки заповедите на християнския и бог. — По бузите му се стичаха сълзи на ярост, но той не ги забелязваше. — А аз не мога да я убия, колкото и да ми се иска. Не мога да убия дъщерята на Акечи Джинсай, колкото и да заслужава…
Торанага го остави да се наприказва, докато Бунтаро остана без сили. Тогава го отпрати, като му нареди да не се доближава до Марико, докато не е решил какво да прави и с двамата. Изпрати личния си лекар да я прегледа. Докладът му беше благоприятен — силно натъртена, но без вътрешни кръвоизливи.
За своя собствена безопасност, тъй като очакваше всеки момент да стане жертва на предателство, а времето течеше, Торанага реши да попритисне всички. Заповяда на Марико да отседне в къщата на Оми и да си почива, без да се вижда изобщо с Анджин-сан. А на другия ден го повика и него, престори се на ядосан, макар че почти нищо не можеха да си кажат, и рязко го отпрати да си върви. Засилиха темпото на ученията, накара войските да направят няколко тежки похода. Нареди на Нага да вземе и Анджин-сан и да го съсипе от ходене. Но Нага не можа да го съсипе. Тогава той самият опита. Поведе батальона на единадесет часов преход през планините. Анджин-сан не изоставаше — вярно, че не вървеше с най- предните редици, но въпреки това вървеше. Като се прибраха обратно в Анджиро, той се обърна към Торанага на невъзможния си, едва разбираем японски: „Торанага-сама, аз върви може. Аз пушки учи може. Много съжалявам, но невъзможно двете същото време.“
Сега, като си спомняше, легнал под облачното небе в очакване на дъжда, Торанага се усмихна, затоплен от мисълта как ще дресира Анджин-сан да лети направо от юмрука му. Късокрил сокол, точно така. И Марико не е по-малко своенравна, също тъй умна, но много по-изтънчена и притежава една безпощадност, която онзи никога няма да познае. Тя е по-скоро сокол — скитник, като Тецу-ко. От най- добрите. Защо, интересно, при соколите женската винаги е по-едра, по-бърза и по-силна от мъжкия, винаги по-добра от него?
До един са соколи — и тя, и Бунтаро, и Ябу, и Оми, и Фуджико, и Очиба, и Нага, и всичките ми синове, дъщери, жени и васали, всичките ми врагове — или соколи, или плячка за соколи.
Трябва да накарам Нага да излети нависоко и да се зарее над плячката си. Кой да бъде плячката? Оми или Ябу?
— И така, Ябу-сан, какво решихте? — попита го той на втория ден.
— Няма да отида в Осака, ако вие не отидете, господарю. Обявих мобилизация в цяло Идзу.
— Ишидо ще ви обяви извън закона.
— Преди това ще го стори с вас, а падне ли Кванто, ще падне и Идзу. Аз сключих с вас тържествено споразумение. На ваша страна съм. Касиги винаги спазват сключените споразумения.
— И аз съм поласкан да ви имам за съюзник — излъга той, без да му мигне окото, доволен, че Ябу отново постъпи както на него му се искаше.
На другия ден Ябу събра войските, помоли го да направи преглед и тогава, там — пред всичките си хора, коленичи официално и предложи да му стане васал.
— Признавате ме за свой официален господар! — не повярва на ушите си Торанага.
— Да. И цялото население на Идзу. И моля ви също така, господарю, да приемете този подарък в знак на синовна преданост. — И все така коленичил, Ябу му протегна своя меч Мурасама. — Този меч уби вашия дядо.
— Не е възможно!
Тогава Ябу му разправи за меча, как стигнал до него, и че съвсем наскоро научил историята му. Повика и Суво. Старецът разказа на какво е бил свидетел като дете.
— Вярно е, господарю — гордо настоя той. — Никой не е видял бащата на Отаба да чупи меча или да го хвърля в морето. И се заклевам в надеждата си да се преродя като самурай, че служих на вашия дядо, Чикитада-сама. Служих му вярно до деня на неговата смърт. И присъствувах на нея, кълна се.
Торанага прие меча. Той сякаш потрепера злонамерено в ръката му. Винаги се бе присмивал на легендата, че някои мечове притежават собствена кръвожадност, че изпитвали необходимост да изскочат от ножницата си, за да се напият с кръв. Но сега повярва.
Потрепери при спомена за онзи ден. Защо така ни мразят мечовете Мурасама? Един от тях уби дядо ми. Друг за малко да ми отсече ръката, когато бях на шест години, и така и не можахме да си обясним как стана това — наоколо нямаше жива душа, но дясната ми ръка въпреки това бе разсечена и за малко да ми изтече кръвта. Трети обезглави първородния ми син.
— Господарю — продължи тогава Ябу, — такъв зъл меч не бива да живее. Нека го отнеса навътре в морето и го удавя, за да не може да застрашава вече никога вас или потомците ви.
— Да… да… — промърмори той, доволен от предложението на Ябу. — Още сега го направете.
И чак когато мечът се загуби от погледа му там, в най-дълбокото, пред очите на неговите хора, сърцето му отново заби нормално. Благодари на Ябу, заповяда на бъдат намалени данъците на шестдесет части за селяните и четиридесет за господарите им и му даде Идзу за лично владение. Всъщност всичко си остана като преди, само дето цялата власт в Идзу премина в ръцете на Торанага и ако пожелаеше, можеше да я упражни.
Той се обърна още веднъж, защото дясната му ръка бе изтръпнала, пак се настани удобно, упоен от близостта на земята, която както винаги му вдъхваше сили.
Мечът изчезна и никога вече няма да го видиш отново. Това е добре, но помни какво ти каза онзи ясновидец — старият китаец: че от меч ще умреш. Чий меч обаче и дали от моята собствена ръка или от чужда?
Когато му дойде времето, ще разбера, каза си той, без да изпита никакъв страх. А сега спи. Карма си е карма. Стани част от Дзен. Спомни си, както си в пълен покой, че Абсолютното — Дао — съществува вътре в теб и между теб и него не стои нито свещеник, нито култ, догма, книга, поверие, учение или учител. Знай, че разликата между доброто и злото е вътре в теб, а между вътрешното и външното, живота и смъртта няма същностна разлика. Навлез там, където няма страх от смъртта, няма надежда за задгробен живот, където си свободен от житейските несгоди и от нуждата за спасение. Ти самият си Дао. Още сега стани скала, в която вълните на живота ще се удрят напразно…
Слаб вик извади Торанага От състоянието му на самовглъбяване и той скочи на крака. Нага сочеше възбудено на запад. Всички очи следяха ръката му.
Пощенският гълъб летеше по права линия от запад към Анджиро. Кацна пърхащ на едно отдалечено дърво, за да си почине за момент, след което отново хвръкна точно когато закапа дъждът.
Далеч на запад, откъдето идваше, беше Осака.
Глава тридесет и седма
Гълъбарят държеше птицата грижовно, но здраво, докато Торанага изхлузваше прогизналите си дрехи. Бе препускал в галоп в най-силния порой. Нага и останалите самураи нетърпеливо се трупаха до малката
