Шогун

беше виновен освен него. Но нищо не мога да върна назад, мислеше той безпомощен. Нито Уеки-я, нито упреците си към нея и всички останали.

Как да живея с този срам?

Той седеше с кръстосани крака пред Торанага, с мечовете в пояса, а лекият морски ветрец подръпваше игриво кимоното му. С притъпено съзнание слушаше какво го питат, отговаряше както очакваха, но за него всичко бе загубило смисъл. Ще има война, каза тя. Кога, попита той. Много скоро, отговори тя, ще трябва още сега да тръгнете с мен, Анджин-сан, да ме придружите донякъде, защото заминавам за Осака, а вие за Йедо, където ще подготвите кораба си за войната. Ще пътуваме по суша.

В един момент настъпи мълчание.

А в следващия миг земята се разтресе.

Той имаше чувството, че белите му дробове ще се пръснат и всяка фибра на тялото му се скова от ужас. Опита се да се изправи на крака, но не можа и само забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителите бяха също тъй безпомощни. Торанага и Марико се бяха вкопчили отчаяно в земята с ръце и нозе. Клокочещият грохот сякаш извираше едновременно из недрата и на земята, и на небето. Той ги обгръщаше отвсякъде, все по-гръмовен и по-гръмовен, докато в един момент те усетиха, че ще им се пукнат тъпанчетата. Изпаднаха в плен на обезумялата природа. За миг настъпи затишие, но те си останаха все така зашеметени. Блакторн усети, че му се повдига, и мислено възнегодува, че това е земя, където всичко е твърдо и стабилно, а не море, където палубата се люлее непрестанно под краката ти. Изплю се, за да се освободи от лошия вкус в устата си, вкопчи ръце в разтрепераната земя и отново усети как му се повдига. На север, в планините, се сгромоляса лавина от камъни. Последвалият оглушителен грохот в долината се прибави към рева на земетръса. Някои от самураите бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Той с мъка застана на четири крака, последван от Торанага и Марико, и се чу да крещи неистово, макар че според него този рев не излизаше от човешко гърло.

Земята спря да се тресе. Отново стана твърда както винаги, както трябваше да бъде. Тялото му трепереше и той не можеше да го спре. Помъчи се да се овладее и да си поеме дъх.

Тогава земята отново зарева. Започна вторият трус. Той беше още по-мощен от първия. И изведнъж в края на платото земята се разтвори и зеещият ров запрепуска към тях с неправдоподобна бързина, мина на пет стъпки от онемялата тройка и продължи нагоре. Невярващите му очи видяха как Торанага и Марико се заклатиха на ръба на пропастта, където миг преди това беше твърда почва. Като в някакъв кошмар наблюдаваше как Торанага, който беше най-близо до цепнатината, се прекатури и чак тогава излезе от вцепенението си и се метна към него. С дясната си ръка се вкопчи в пояса му, докато земята се тресеше като обрулен лист. Пукнатината беше двадесет стъпки дълбока и десет широка и от нея се носеше студеният дъх на смъртта. Вътре се сипеше порой от камъни и пръст, който се опитваше да отнесе със себе си и него, и Торанага. Блакторн се бе вкопчил в пояса му, мъчеше се да го захване някак си по-здраво, да стъпи на нещо по-твърдо, крещеше на Торанага да се напъне, усещаше как ще го завлече и него. Все още замаян, Торанага заби пръстите на краката си в пръстта от вътрешната страна на цепнатината и със зъби и нокти, подпомогнат от Блакторн, се измъкна от нея. Застанали встрани, двамата си поеха тежко дъх.

В този миг всичко пак се затресе. Земята се разцепи. Този път и Марико изпищя. Започна отчаяно да се съпротивлява, ала новата зейнала пропаст я погълна. Блакторн запълзя натам като обезумял, ала трусовете не му позволяваха да запази равновесие. Стигна някак си до ръба и погледна надолу. Тя трепереше, захванала се за една странична издатина, а почвата под нея се люшкаше и небето надничаше отгоре, сякаш се готвеше да ги захлупи. Новата пропаст беше тридесет стъпки дълбока и десет широка. Издатината започна застрашително да се рони. Той се остави на пръстта и камъните да го повлекат надолу, подхвана я и с последни усилия успя да я замъкне до един по-горен ръб. И двамата се опитаха да си възвърнат донякъде равновесието. Нов трус. Ръбът поддаде и с тях беше свършено. В този миг желязната ръка на Торанага се вкопчи в пояса му и сложи края на тяхното спускане в ада.

— За бога… — изкрещя Блакторн. Ръцете му почти се отделиха от раменете, но той не я пускаше и същевременно се мъчеше да се закрепи с крака на земята. Торанага го дърпаше безпощадно, докато не го измъкна на по-горната тясна издатина. В този миг поясът му не издържа и се скъса. Секундата до следващия трус позволи на Блакторн да издърпа и нея до себе си. През цялото време отгоре им се сипеха пръст, камъни и дървета. Торанага изскочи горе на безопасно място и им извика да бързат. Пропастта изрева и започна да се затваря, а те двамата още бяха в челюстите и. Торанага вече не можеше да направи нищо. Ужасът придаде нечовешки сили на Блакторн и той съумя по някакъв начин да изтръгне Марико от зеещата паст и да я изтика нагоре. Торанага се вкопчи в ръката й и я издърпа. Блакторн я последва на четири крака, но залитна и част от стената, по която пълзеше, се срина, докато отсрещната изскърца и страхотно се заприближава. Към дъното на пропастта полетяха кал и отломки. За миг помисли, че това вече е краят, но със сетно усилие, със зъби и нокти, подаде глава от гроба си. Легнал на тресящия се ръб, без капка сили да мръдне напред, той остана така, с крака в пукнатината, а дробовете му се задъхваха за глътка въздух. Пропастта се затваряше. И изведнъж спря — шест стъпки широка, осем дълбока.

Земята престана да клокочи. После престана да се тресе. Възцари се тишина.

Те зачакаха всичко да започне отново, все така безпомощни, застанали на четири крака. Блакторн се надигна. Потта се стичаше от него на ручейчета.

— Ийе — направи му Торанага знак да не става. Лицето му беше цялото в кал, а на слепоочието, където главата му се бе ударила в скалата, зееше жестока рана.

И тримата дишаха тежко, гърдите им се повдигаха и отпускаха, а в устата им горчеше. Телохранителите започнаха да идват на себе си и някои се втурнаха към Торанага.

— Ийе! — извика им той и на тях. — Мате! Чакайте!

Те се подчиниха и отново се отпуснаха на ръце и крака. Чакането сякаш траеше векове. Изведнъж от най-близкото дърво с писък се отдели малка птичка и се извиси в небето. После още една. Блакторн тръсна глава, за да премахне потта от очите си. Погледът му се спря на изпочупените му нокти, вкопчили се в китка трева. Една мравка се размърда под пръстите му. Още една и още една. И се забързаха по мравешките си дела.

Все още изплашен, той седна на петите си.

— Кога ще стане безопасно?

Марико не му отговори. Тя гледаше като омагьосана цепнатината в земята. Той допълзя до нея.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна тя задъхано. Лицето и беше цялото в кал, кимоното скъсано и мръсно, сандалите и едното чорапче липсваха. Чадърчето също го нямаше. Той и помогна да се отдалечи от ръба на пропастта. Тя все още беше замаяна.

— Икага десу ка?

Торанага не бе в състояние да отговори. Гърдите го боляха, ръцете и краката му бяха издрани до кръв. Той само посочи с ръка. Цепнатината, която за малко не ги погълна, сега беше тесен процеп и нищо повече. На север се увеличаваше до размерите на голяма урва, но въпреки това беше по-тясна и по-плитка от преди.

Блакторн сви рамене.

— Карма.

Торанага се оригна шумно, после се изхрачи, изплю се и пак се оригна. Това му пречисти гърлото и най-сетне от него излезе глас или по-точно порой от ругатни по адрес на урвата. Дебелите му пръсти заровиха яростно пръстта и макар Блакторн да не разбираше думите, смисълът им беше ясен: „Мътните да я вземат и кармата, и земетръса, и тази пропаст — отидоха ми хубавите мечове!“

Блакторн не се стърпя и започна да се смее неудържимо, подтикнат от облекчението, че е жив, и от съзнанието колко е безсмислено всичко на този свят. Миг по-късно и Торанага го последва, а подир малко веселието им зарази и Марико.

Торанага стана. Коленете му трепереха. Но след минута, въодушевен от радостта, че е жив, започна да се подиграва с жестове на пропастта, да имитира себе си и поведението си по време на земетръса. После махна на Блакторн да се присъедини, към него, отиде до пукнатината и се опита да се изплюе в нея, обзет от нов пристъп на смях. Блакторн се подчини и двамата дружно се опитаха да плюят, но устните им бяха съвършено сухи. Съсредоточиха се, от което ги напуши още по-неудържим смях, и това съвсем им попречи да направят нещо. Най-сетне успяха и Блакторн се отпусна на земята, за да събере сили, опрян назад на