Шогун

двете си ръце. Като се посъвзе, каза на Марико:

— Марико-сан? Завинаги ли премина земетресението?

— Да, до следващия трус.

Тя продължаваше да чисти от себе си полепналата кал.

— Винаги ли е така?

— Не. Понякога е много слабо. Понякога следват нови трусове, а в други случаи — чак след ден — два. Понякога трусът е само един. Както се случи. Но когато започне отново, всичко е както преди. Карма…

Телохранителите ги наблюдаваха, без да помръднат от местата си, в очакване на заповед от Торанага. На север, където беше набързо скалъпеният военен лагер, небето се осветяваше от заревото на голям пожар. Самураите едновременно гасяха огъня и разравяха лавината от канари, за да открият заровените си другари. На изток Ябу, Оми и Бунтаро стояха с телохранителите си до другия край на пукнатината, живи и здрави, ако не се смятаха някои леки драскотини, и също очакваха заповеди. Игураши бе изчезнал. Земята го бе погълнала.

Блакторн се отпусна. Само презрението му се бе стопило и сега се чувствуваше напълно спокоен и доволен от себе си. Изпълнен беше с гордост и радост, че е самурай, че заминава за Йедо, при кораба си, че ще има война, после мислите му литнаха към черния кораб и отново се върнаха към самурайството му. Погледна към Торанага и му се прииска да му зададе безброй въпроси, но той също бе потънал в мисли и Блакторн знаеше колко ще е невъзпитано да го прекъсне. Време има предостатъчно, си каза той доволен и погледна Марико. Тя сега бе прехвърлила вниманието си върху лицето и косата си и той извърна поглед. Изпъна се в цял ръст и погледна нагоре към небето, а земята под него беше топла, приятна… И зачака търпеливо.

Пръв проговори Торанага, много сериозен:

— Домо, Анджин-сан, нее? Домо.

— Додзо, Торанага-сама, нане мо. Хомбун нее? Няма нищо, не си заслужава да говорим за това. Дълг.

И като не знаеше как точно да се изрази на японски, а му се искаше да бъде точен, помоли Марико:

— Обяснете му вместо мен, Марико-сан — сега разбирам какво вие и Торанага-сама сте имали предвид под карма и колко е глупаво да се тревожи човек за настоящето. Толкова неща ми се изясниха. Не знам защо — може би защото никога не съм бил тъй ужасен. Това сигурно е пречистило ума ми и сега мисля по- ясно. Вече разбирам всичко за стария Градинар. Грешката е изцяло моя и искрено съжалявам, но беше само грешка, а не умишлено действие от моя страна. Но станалото — станало и аз нищо не мога да направя. Преди минута само щяхме да сме мъртви, така че всички тревоги и главоболия са били празна работа. Карма. Да, сега знам какво значи карма. Нали ме разбирате?

— Да. — И тя преведе думите му на Торанага. — Той казва: много добре, Анджин-сан. Карма е началото на познанието. След него идва търпението. А то е много важно. Силните хора са преди всичко търпеливи. Търпението означава да сдържаш склонността си към седем чувства: омраза, обожание, радост, тревога, яд, мъка и страх. Ако не се поддаваш на седемте, тогава си търпелив, ще постигнеш същността на нещата и хармония с вечността.

— Вие вярвате ли в това, Марико-сан?

— Да, много. Аз също се опитвам да бъде търпелива, но ми е трудно.

— Разбирам. Значи това е вашето уа, вашето „спокойствие“, така ли?

— Да.

— Кажете му, че искрено съм му благодарен за всичко, което е направил за стария градинар. Преди не беше от сърце. Кажете му го.

— Няма нужда Анджин-сан, той знаеше, че му благодарите само от учтивост.

— Откъде знаеше?

— Нали ви казах, че е най-мъдрият човек на тази земя. — Блакторн се усмихна и тя възкликна: — Ето, пак заприличахте на малко момче! — И добави на латински: — Отново сте това, което сте, и по-добър от преди.

— А вие сте красива както винаги.

Очите и го погледнаха топло и тя отклони погледа си от Торанага. Блакторн забеляза предпазливостта и. Стана и се приближи до разцепената земя с меча на Фуджико в ръка. Той беше в ножницата си, макар и изкалян и издраскан. Но късият му меч беше изчезнал.

Той коленичи пред Торанага и му предложи меча си по начина, по който се предлага меч.

— Додзо, Торанага-сама — простичко каза той. — Кара самурай ни самурай, нее? Като от самурай за самурай.

— Домо, Анджин-сан. — Господарят на Кванто прие меча и го пъхна в пояса си. После се усмихна, наведе се напред и тупна Блакторн по рамото. — Домо, нее? Приятел, а?

— Домо. — Блакторн погледна настрани и усмивката му се стопи. Над възвишението, където се намираше селото, се издигаше облак дим. Веднага помоли Торанага за разрешение да си тръгне, за да провери дали Фуджико е добре.

— Той казва: да, добре, Анджин-сан. Ще се срещнем с него при залез слънце в крепостта и ще вечеряме заедно. Има някои неща, които желае да обсъди с вас.

Блакторн се върна в селото. То бе опустошено, пътят бе станал неузнаваем, земята бе направо изкорубена. Но лодките бяха непокътнати. Пожарите все още бушуваха и селяните разнасяха напред — назад кофи с вода и нисък. Зави зад ъгъла. Къщата на Оми се бе наклонила на една страна като пияна. От неговата стърчаха само обгорени руини.

Глава тридесет и девета

Фуджико бе пострадала тежко. Прислужничката и Нигацу бе мъртва. Първият трус съборил централните стълбове на къщата и разпръснал въглените от огнището в кухнята. Фуджико и Нигацу били притиснати от пламнала греда и огънят превърнал Нигацу в жива факла. Слугите успели да измъкнат Фуджико. Загинало и едно от децата на готвача, но останалите слуги бяха само понатъртени, тук-таме някой имаше изкълчен крак или ръка. Всички открито изразиха радостта си, че Блакторн е жив и здрав.

Фуджико лежеше на случайно оцеляла рогозка недалеч от градинската ограда, която не бе пострадала нито от трусовете, нито от пожара. Беше почти в безсъзнание, но като видя, че Блакторн е здрав и читав, но бузите и потекоха радостни сълзи.

— Благодаря на Буда, че не сте ранен — едва промълви тя.

И както беше отмаляла, понечи да стане, но той и махна с ръка да лежи. Ръцете и гърбът и бяха много зле обгорени. Лекарят вече се грижеше за нея, превързваше я с натопени в чай и други билки бинтове. Блакторн прикри безпокойството си и изчака лекарят да свърши. После го повика настрана и го попита:

— Фуджико-сан йой ка? Ще бъде ли добре Фуджико-сан?

Лекарят сви рамене.

— Хай. — Устните му оголиха силно изпъкнали зъби. — Карма, нее?

— Хай. — Блакторн бе виждал толкова много обгорени моряци, че не можеше да не си даде сметка колко е сериозно всяко изгаряне — след няколко дни откритата рана почти винаги гангренясваше и нищо не можеше да попречи на инфекцията да плъпне нагоре. — Не искам да умира.

— Додзо?

Той повтори думите си на японски, а лекарят поклати глава и го успокои, че дамата сигурно ще се оправи. Нали е млада и здрава?

— Шигата га най — завърши той и заповяда на слугините да поддържат превръзките влажни, даде на Блакторн билки за неговите рани, каза, че скоро пак ще дойде, и забърза нагоре към порутения дом на Оми.

Блакторн застана до непокътнатата порта, от която все така стърчаха стрелите на Бунтаро. Докосна разсеяно едната. Карма, че не е изгоряла, тъжно си помисли той.

Върна се при Фуджико и нареди на прислужниците да донесат чай. Помогна и да си пийне и я държа за ръката, докато заспа или поне приличаше на заспала. Слугите се опитваха да спасят от пожарището каквото