Шогун

можеха и работеха забързано, подпомогнати от няколко селяни. Защото знаеха, че всеки момент ще започне да вали. Четирима от слугите издигаха временен навес.

— Додзо, Анджин-сан. — Готвачът му поднесе чай, като се опитваше да прикрие мъката на лицето си. Момиченцето беше негова любимка.

— Домо. Суимасен. Много съжалявам.

— Аригато, Анджин-сан. Карма, нее?

Блакторн кимна, прие чая и се престори, че не забелязва болката и гореста на готвача, за да не се засрами човекът. По-късно пристигна един самурай и съобщи, че Торанага наредил Блакторн и Фуджико да се преместят в крепостта, докато построят наново къщата им. Пристигнаха и две носилки. Блакторн грижливо намести Фуджико в едната и я изпрати, придружена от няколко прислужнички. Собствената си носилка освободи с думите, че ще тръгне след малко.

Заваля, но Блакторн сякаш не забелязваше дъжда. Седна на един камък в градината, която му бе доставяла толкова приятни мигове. А сега беше в пълен безпорядък. Малкото мостче бе пречупено, езерцето едва личеше къде е било, а от поточето нямаше и следа.

— Нищо — произнесе той на глас. — Поне камъните останаха.

Уеки-я му беше обяснил, че градината се подрежда около камъни, че без тях е празна — само място, където се отглеждат растения.

Един от камъните беше наръбен и много обикновен, но Уеки-я така го беше поставил, че ако се загледаш в него дълго и напрегнато по залез слънце, жилките му започваха да излъчват червеникаво сияние, кристалите му — започваха да святкат и човек сякаш виждаше планински вериги, задрямали долини, дълбоки езера и далеч на зеленеещия хоризонт — спускащата се нощ. Блакторн докосна камъка.

— Наричам те Уеки-я.

Думите му доставиха удоволствие. Знаеше, че ако беше жив, старецът щеше да се почувствува много горд. А може би и сега е разбрал… Може би неговият ками е тук… Шинтоистите вярват, че след смъртта си се превръщат в ками.

— Какво е ками, Марико-сан? — попита я той веднъж.

— Ками не може да се обясни, Анджин-сан, то е като дух, но не е дух, като душа, но не е и душа. Може би нематериалното същество на човека и неодушевеният предмет. Знаете ли, че не само човекът се превръща в ками, след като умре, но също и дървото, камъкът и растението… Ние почитаме ками, но не ги боготворим. Те съществуват между небето и земята, посещават тази Божествена земя, после я напускат и вършат всичко това едновременно.

— А шинто? Какво е шинто?

— А, и то е необяснимо, много съжалявам. Нещо като религия, но не е. Отначало дори е нямало име. Наричали сме го просто шинто — което означава Пътят на ками. Това е било преди хиляда години. Наричали сме го така, за да го отличаваме от Буцудо — Пътят на Буда. И макар да не може да се определи, шинто е духът на Япония и японците, въпреки че не съдържа нито теология, нито бог, нито вяра, нито система от етични норми. То е нашето оправдание, че съществуваме. Шинто е природен култ от митове и легенди, в които дълбоко в себе си никой не вярва, но всеки почита чистосърдечно. Човек е шинтоист по същия начин, по който се ражда японец.

— И вие ли сте шинтоистка — и същевременно християнка?

— О, да, разбира се.

Блакторн докосна отново камъка.

— Моля те, ками на Уеки-я, моля те — остани в моята градина.

И след това, без да забелязва дъжда, впи очите си в камъка, за да се разходят по тучните ливади и спокойни езера и да си починат на зеления хоризонт, където се сгъстяваше тъмата.

Ушите му го върнаха в действителността. Вдигна поглед. Оми го наблюдаваше, клекнал търпеливо недалеч от него. Продължаваше да вали и японецът бе облечен в току-що изгладено кимоно под дъждобрана си от оризова слама и широкопола бамбукова шапка с конусовидна форма. Косата му беше мита наскоро.

— Карма, Анджин-сан — обади се той, като махна към димящите руини.

— Хай. Икага десу ка? — избърса Блакторн дъжда от лицето си.

— Йой. — Оми посочи с пръст къщата си. — Уатакуши но юя хакаисарате имасен остукаи ни наримасен-ка? Банята ми не е пострадала, желаете ли да я използувате?

— А со десу? Домо. Оми-сан, хай, домо.

Той го последва с облекчение и благодарност по виещата се пътека. В двора слуги и селяни, надзиравани зорко от Мура, усилено чукаха, режеха с триони, ковяха, ремонтираха къщата. Централните стълбове бяха вече на мястото си и покривът беше почти възстановен.

Със знаци, прости думи и много търпение Оми му обясни, че прислугата му успяла навреме да потуши пламъците. След ден — два къщата щяла да е като нова, каквато си е била, така че няма за какво да се безпокои. За вашата ще потрябва повече време, Анджин-сан, може би цяла седмица. Но не се тревожете, Фуджико-сан е прекрасна домакиня. Ще уреди бързо всички сметки с Мура и къщата ще стане по-хубава от преди. Чух, че е пострадала от огъня. Случва се понякога, но не се тревожете, нашите лекари са много опитни, особено що се отнася до изгаряния — това е лесно обяснимо, нали? Да. Анджин-сан, земетресението беше силно, но не чак кой знае колко. Оризищата почти не са засегнати и което е най- важно, напоителната ни система, която е от жизнено значение за нас, не е пострадала. И лодките са цели, което е също много важно. Само сто петдесет и четири самураи са загинали от камъните, което не е никак много, нали? Чух, че сте измъкнали Торанага-сама от лапите на смъртта. Всички сме ви много благодарни, Анджин-сан. Много. Ако го бяхме изгубили… Торанага-сама приел меча ви — това е голяма чест. Да. Вашата карма е силна, добра и щедра. Да, много ви благодарим. Ще поговорим пак, като се изкъпете. Радвам се, че сте ми приятел. Оми извика слугите, отговарящи за банята.

— Исоги! Бързайте!

Те придружиха Блакторн до банята, построена в малка кленова горичка. До нея водеше чиста лъкатушеща пътечка. Обикновено тези пътечки бяха покрити. Помещението беше много по-луксозно от собствената му баня. Едната стена беше силно напукана, но селяните вече я доизмазваха. Покривът беше здрав, само тук-таме липсваха керемиди и през тях се процеждаше дъждът, но това не беше от съществено значение.

Блакторн се съблече и се отпусна върху миниатюрната скамейка. Веднага го насапунисаха и измиха, а дъждът си капеше отгоре. Чист, той влезе във вътрешното помещение и се потопи в изпускащата пара вана. И всичките му грижи изчезнаха заедно с парата.

Фуджико ще се оправи. Аз съм голям късметлия — истински късмет беше, че се оказах до Торанага и успях да го измъкна. Също и Марико. Добре, че и той беше там да ни изтегли.

Вълшебните пръсти на Суво го накараха както винаги да се почувствува като нов. По-късно масажистът превърза раните му, той си сложи чиста набедрена превръзка, чисто кимоно и чорапи таби, оставени специално за него, и излезе. Дъждът беше престанал.

В единия ъгъл на градината беше построен временен навес над издигнатата дъсчена платформа, застлана с чисти рогозки. Имаше дори ваза с красиво наредени цветя и клонки. Там го очакваха Оми и беззъба старица със злобно лице.

— Моля ви, Анджин-сан, заповядайте, седнете — покани го Оми.

— Благодаря, благодаря и за дрехите — отговори той на японски, макар и с леко запъване.

— Моля ви, няма защо да ми благодарите. Чай ли предпочитате или саке?

— Чай — отвърна Блакторн, като реши да запази главата си ясна за срещата с Торанага. — Благодаря.

— Това е майка ми — официално представи Оми старата жена с нескрито обожание в гласа.

Блакторн се поклони. Старицата се усмихна превзето и всмука учтиво въздух.

— Чест е за мен, Анджин-сан — каза тя.

— Честта е моя — автоматично повтори Блакторн официалната учтива фраза, на която го бе научила