Шогун

А преди три дни започна и най-страшното. Денят беше безкрайно дълъг и влажен. По залез слънце пристигна уморен в къщата си и с някакво шесто чувство долови, че тя е пропита от тревога. Фуджико го поздрави нервно.

— Нан десу ка?

Тя му отговори нещо дълго, с тих глас и сведени надолу очи.

— Уакаримасен. Не разбирам. Нан десу ка? — повтори той нетърпеливо, защото умората го правеше раздразнителен.

Тогава тя го повика с жест да я последва в градината и посочи към стряхата. Покривът му се видя здрав, нямаше опасност да се срути. Последваха още думи и знаци и най-накрая той се досети, че тя всъщност му сочи мястото, където бе закачил фазана.

— О, съвсем забравих за него. Уаташи… — започна той, но не можа да си спомни как трябва да го каже на японски и сви уморено рамене. — Уакаримасу. Нан десу киджи ка? Разбирам. Какво е станало с фазана?

От прозорците и зад вратите надничаха вцепенени от ужас слуги. Тя отново започна да обяснява. Той се съсредоточи, но не можа да схване смисъла на думите й.

— Уакаримасен, Фуджико-сан. Не разбирам.

Фуджико пое дълбоко въздух, след това с треперливи жестове изигра пантомима — как някой сваля фазана, отнася го и го заравя.

— А! Уакаримасу, Фуджико-сан, уакаримасу. Много ли се беше вмирисал? — И понеже не знаеше японската дума за „воня“, стисна носа си и изимитира погнуса.

— Хай, хай, Анджин-сан, додзо, гомен насай, гомен насай. — И тя показа с жестове как цял облак от мухи се е носел и бръмчал около фазана.

— А, со десу! Уакаримасу. — Едно време щеше да и се извини и ако знаеше думите, да каже: съжалявам, че съм ви причинил неудобство. Но сега само сви рамене, повече за да ги облекчи от болките, и промърмори: — Шигата га най.

Мечтаеше само да се потопи блажено в топлата вода и да се отдаде па масажа — единствените удоволствия, които правеха живота му поносим.

— Ще мина и без него — каза той на английски и се обърна. — Ако си бях тук през деня, щях да забележа. Но карай да върви!

— Додзо, Анджин-сан?

— Шигата га най — повтори той по-високо.

— А со десу, аригато годзиемашита — благодари тя.

— Таре тору десу ка? Кой го свали?

— Уеки-я.

— А, старият мошеник! — добродушно се усмихна той. Добрият стар беззъб градинар, който с любов се грижеше за всяко растенийце и правеше градината му приказно красива. — Йой. Моте куру Уеки-я. Добре, повикайте го.

Фуджико само поклати глава. Лицето и стана тебеширено-бяло.

— Уеки-я шинда десу, шинда десу — прошепна тя едва-едва.

— Уеки-я га шиндато? Донойони? Дошите? Дошите шинганода? Умрял? Как? Защо? От какво умря?

Ръката и посочи мястото, където бе висял фазанът, и тя произнесе тихо безброй неразбрани думи. После изимитира един — единствен удар с меч.

— Господи, Исусе Христе! Убили сте горкия старец заради някакъв нещастен смрадлив фазан!

При тези думи слугите до един се втурнаха в градината и паднаха на колене пред него. Забиха глави в праха и замръзнаха така. Дори и децата на готвача.

— Какво става тук, дявол да го вземе? — развика се обезумял Блакторн.

Фуджико изчака стоически всички да се съберат и чак тогава и тя се отпусна на колене и се поклони — като самурай, а не като селянка.

— Гомен насай, додзо гонен насай…

— Майната ви на вас и вашето гомен насай! — започна той да ругае разярено. — Защо, дявол да го вземе, първо не ме попитахте? Защо?

Опита се да се сдържи, съзнавайки много добре, че в очите на прислугата имаше законното право да насече Фуджико и всички тях на парчета още сега, тук, в градината, задето са му причинили толкова ядове, пък и без никаква причина, и дори самият Торанага не би могъл да се намеси в личното му домакинство и начина, по който ръководеше дома си.

Забеляза едно от децата, разтреперано от ужас и паника.

— Господи Исусе, вдъхни ми сили… — Хвана се за стълба, за да не се олюлее. — Вие не сте виновни — задавено продължи той, без да усеща, че не говори на японски. — Тя е виновна за всичко! Тя! Кучка такава! Убийца!

Фуджико бавно вдигна очи. Видя насочения към нея пръст и омразата в очите му. Прошепна някаква заповед па личната си прислужничка Нигацу. Нигацу поклати глава и започна да я моли.

— Има! — заповяда тя отново. Прислужничката изчезна нанякъде забързана. След малко се върна с големия меч, а от очите и се стичаха сълзи. Фуджико пое меча и го подаде с две ръце на Блакторн. Каза нещо и макар той да не разбра думите, смисълът им беше ясен.

— Аз нося отговорност за всичко, моля ви да ми отнемете живота, задето съм ви разсърдила.

— Ийе! — изкрещя той, грабна меча и го захвърли настрана. — Това няма да върне живота на Уеки-я!

Изведнъж осъзна какво е направил и какво върши в момента.

— Ох, Исусе Христе…

Остави ги. Качи се на хълма над селото, в малката горичка до храма, построен редом с огромното древно евкалиптово дърво, и заплака от отчаяние. Плачеше, защото един добър човек бе умрял без никаква нужда и защото най-сетне си бе дал сметка, че той именно е причината за тази смърт.

— Господи, прости ми! Аз съм виновен, а не Фуджико. Аз го убих. Аз заповядах никой освен мен да не се докосва до фазана. Аз я попитах дали всички са разбрали и ти каза „да“. Аз им заповядах с престорена сериозност да си опичат умовете. Но това вече е без значение. Заповедите ги дадох лично аз, при това много добре познавам законите и обичаите им. Старецът е нарушил идиотската ми заповед и какво друго е можела да направи Фуджико-сан? Аз единствен съм виновен.

След време не му останаха дори и сълзи. Нощта отдавна беше паднала. Прибра се у дома.

Фуджико го чакаше както винаги, но този път сама. Мечът лежеше в скута й.

— Додзо, додзо, Анджин-сан.

— Ийе — пое той меча, както трябваше да се поеме меч. — Ийе, Фуджико-сан. Шигата га най, нее? Карма, нее? — Той я докосна и жестът му означаваше извинение. Разбираше, че е понесла всички най-тежки последици от неговата глупост.

От очите и рукнаха сълзи.

— Аригато, аригато го… годзиемашита, Анджин-сан. Гомен насай…

Сърцето му се сви от болка. Да, мислеше той, боли те за нея, но това не те извинява, нито заличава унижението и, нито… ще върне Уеки-я. Ти си виновен. Трябваше да имаш предвид всичко това.

— Анджин-сан! — обади се Нага.

— Да, Нага-сан? — измъкна се той с усилие от бездната на разкаянието и погледна младежа, който крачеше редом с него. — Извинете, не ви чух.

— Казах, че се надявам да станем приятели.

— Благодаря.

— Да. И може би вие… — Тук вече последва порой от неразбираеми за Блакторн думи.

— Моля?

— Учите, да? Разбирате ли „учите“? Ще ме учите ли за света?

— Ах, да, извинявам се. Какво да ви уча?

— За чужди земи. За света.

— А, разбирам сега. Да, опитам.