спрат дъждовете, тази сила ще бъде хвърлена срещу Кванто, заобикаляйки Идзу. Първо ще лапнат Кванто, а след него ще дойде ред на Идзу. А всички даймио ще се нахвърлят един срещу друг едва след моята смърт.
— Защо, господарю? — осмели се да попита Оми.
— Защото враговете ми са премного, защото съм господар на Кванто, защото съм воювал повече от четиридесет години и не съм загубил нито една битка. Те до един се боят от мен. Твърдо съм убеден, че лешоядите първо ще се съюзят, за да ме унищожат, а след това ще започнат да се избиват помежду си. Ала първо ще се опитат да свършат с мен, ако могат. Знайте добре всички, че аз съм единствената заплаха за Яемон, макар че всъщност не съм никаква заплаха. Такава е иронията на положението. Всички мислят, че се домогвам до шогуната. А не е вярно. Това ще е още една напълно излишна война. Мълчанието бе нарушено от Нага:
— Тогава, какво ще правите, господарю?
— Ъ?
— Какво ще правите?
— Очевидното. „Алено небе“.
— Но нали казахте, че ще ни смажат?
— Да — ако им дам време. Но аз няма да им го дам. Тръгваме веднага.
— Ами… дъждовете?
— Просто ще пристигнем в Киото мокри до кости, запотени и смърдящи. Изненада, бърза подвижност, дързост и правилен избор на момента — така се печелят битки. Ябу-сан беше прав. Пушките ще ни пробият път през планините.
Четири часа обсъждаха различни планове и доколко е възможно да се осъществи мащабна война през дъждовния период — нечувана досега стратегия. След това Торанага ги отпрати и остави при себе си само Марико, а на Нага заповяда да доведе Анджин-сан. Проследи ги с поглед, докато се отдалечаваха. Всички се въодушевиха, поне външно, след вземането на окончателното решение, най-вече Нага и Бунтаро. Само Оми беше резервиран, замислен и неубеден. Игураши не влизаше в сметките, защото Торанага с право смяташе, че старият войник ще прави каквото му нареди Ябу, а Ябу също не влизаше в сметките — той беше само една пионка, вярно, склонна към предателство, но пионка. Оми е единственият, който заслужава внимание, мислеше той. Интересно дали е проумял какво всъщност възнамерявам да правя.
— Марико-сан, разберете тактично колко би струвал договорът на куртизанката.
— На Кику-сан ли? — премигна тя.
— Да.
— Сега ли, господарю, веднага?
— Може и довечера. — Той я погледна добродушно. — Не казвам, че става дума непременно за мен. Може би за някой от моите офицери.
— Допускам, че цената ще зависи именно от това, господарю — за кого се отнася.
— И аз така предполагам. Но все пак се споразумейте. Момичето, разбира се, има право да откаже, след като и се съобщи името на самурая, но обяснете на собственичката, на мама-сан, че не очаквам момичето да е дотолкова зле възпитано, че да не се довери на избора, който аз ще направя за нея. Също така кажете на собственичката, че Кику е дама първа степен в Мишима, а не в Йедо, Осака или Киото — добави Торанага все така добродушно. — Така че ще плащам по цените на Мишима, а не на Йедо, Осака или Киото.
— Разбира се, господарю.
Торанага размърда рамене, за да пооблекчи болките си, и размести мечовете си.
— Да ви поразтрия ли, господарю? Или предпочитате да изпратя да повикат Суво?
— Не, благодаря, ще го повикам по-късно. — Той стана, облекчи се с огромно удоволствие и пак седна. Беше облечен в късо, леко кимоно на сини шарки и най-обикновени сламени сандали. Синьото му ветрило беше украсено с неговия герб.
Слънцето се спускаше, а по небето се трупаха дъждовни облаци.
— Какво велико нещо е животът — усмихна се той щастливо. — Имам чувството, че чувам как дъждът чака да се роди.
— Да — тихо се съгласи тя.
Торанага се замисли за момент, след което произнесе току — що, съчинените от него стихове:
Марико послушно раздвижи мозъка си, за да му отвърне в стихотворна форма и да се включи в тази тъй популярна сред самураите игра. Трябваше да извърти думите, от които бе съставено неговото стихотворение, за да ги приспособи към своето. Минута по-късно тя произнесе.
— Много добре казано! Много добре! — похвали я Торанага, огледа я доволен и му стана приятно от онова, което видя. Марико беше облечена в бледозелено кимоно с бамбукова шарка и тъмнозелен пояс и се бранеше от слънцето с оранжево чадърче. То хвърляше великолепни отблясъци върху лъскавата и синьо- черна коса, вдигната високо горе под широкополата и шапка. Спомни си носталгично как всички те — дори самият диктатор Города — я искаха, когато тя бе едва тринадесетгодишна и баща и, Акечи Джинсай, я представи за пръв път, нея, своята най-голяма дъщеря, в двореца на Города. И как Накамура, бъдещият тайко, умоляваше Города да му я даде, а той само се изсмя, нарече го пред всички „разгонена маймуна“ и го посъветва: „Гледай да печелиш битки, селянино, а не благородни дами.“ Акечи Джинсай също се подигра открито на Накамура, който му беше съперник за благоволението на Города — това бе основната причина, поради която Накамура с такова удоволствие го унищожи по-късно. Това бе също така причината, поради която Накамура с удоволствие тормозеше години наред Бунтаро, комуто бе дадено момичето, за да се скрепи съюзът между Города и Тода Хиромацу. Интересно, запита се Торанага игриво, интересно дали, ако Бунтаро беше мъртъв, тя щеше да се съгласи да ми стане наложница? Торанага винаги бе предпочитал опитни жени, вдовици или разведени, но никога да не са прекалено хубави, нито от много добро потекло, така че да не му създават неприятности и да му бъдат вечно признателни.
Той се усмихна. Никога не бих я попитал, защото тя е всичко, което не искам в една моя наложница, с изключение на възрастта.
— Господарю?
— Мислех си за вашето стихотворение, Марико-сан — още по-добродушно поясни той и добави:
